„Много е топло тук и твърде шумно, а те всички се напиват“ Бран го досърбя под сивите и бели вълнени дрехи и изведнъж му се прииска да е някъде другаде. „Сега в гората на боговете е прохладно. Парата се вдига от горещите извори и червените листа на язовото дърво шумолят. И скоро луната ще изгрее, а брат ми ще й запее.“

— Бран? — каза сир Родрик. — Не ядеш.

Сънят наяве беше толкова жив, че в първия момент Бран не можа да се усети къде е.

— Ще хапна по-късно — отвърна той. — Коремът ми ще се пръсне.

Белите мустаци на стария рицар бяха порозовели от виното.

— Добре се справи, Бран. Тук, както и на аудиенциите. Мисля, че един ден от теб ще стане много добър владетел.

„Искам да бъда рицар.“ Бран отпи глътка от дъхавото вино от бащиния си бокал, благодарен, че има нещо, което да стисне в шепата си. На едната страна на бокала беше изваяна релефна, като жива, глава на озъбено вълчище. Усети притисналата се в дланта му сребърна муцуна и си спомни последния път, когато видя лорд баща си да пие от същия този бокал.

Беше вечерта на пира, когато крал Родрик доведе двора си в Зимен хребет. Тогава царуваше лятото. Родителите му деляха подиума с Робърт и неговата кралица, с братята й до нея. Чичо Бенджен също беше тук, целият в черно. Бран с братята и сестрите си седеше с кралските деца, Джофри, Томен и принцеса Мирцела, която през цялата вечер зяпаше втренчено Роб с блеснали от възхита очи. Аря кривеше лице от другата страна на масата, когато никой не ги гледаше. Санса слушаше унесено песните на кралския бард за рицарство, а Рикон непрекъснато питаше защо и Джон не е с тях. „Защото е копеле“ — най-сетне му прошепна Бран.

„А сега всички тях ги няма.“ Сякаш някакъв жесток бог беше посегнал с огромната си ръка и ги беше разпилял: момичетата в пленничество, Джон на Вала, Роб и мама — на война, крал Робърт и татко — в гроба, и чичо Бен може би също…

Дори долу по скамейките повечето от хората бяха нови. Джори беше мъртъв, а също и Том Дебелака, Портър, Алин, Дезмънд, Хълън, тогавашния надзорник на конюшните, и синът му Харвин… всички онези, които бяха заминали на юг с баща им, дори септа Мордейн и Вайон Пули. Останалите бяха тръгнали на война с Роб и доколкото Бран разбираше, и те можеше да са мъртви. Харесваха му Ливадата, Пъпчивия Тим и Шегаджията, но скърбеше за старите приятели.

Огледа по пейките веселите им и тъжни лица и се замисли кои ли от тях щяха да липсват следващата и по-следващата година. Доплака му се, но не можеше да си го позволи. Беше Старк от Зимен хребет, син на баща си и наследник на брат си, и вече почти мъж.

В другия край на залата вратите се разтвориха и от студения въздух за миг факлите се разгоряха по-ярко. Бирения корем въведе двама нови гости.

— Лейди Мийра от дома Рийд — ревна над общата врява кръглият като бъчва страж. — Със своя брат, Джойен, от Стража на Сива вода.

Мъжете вдигнаха очи над чашите си да огледат новодошлите. Бран чу как Малкия Уолдър промърмори: „Жабари“ на Големия Уолдър. Сир Родрик се изправи.

— Бъдете добре дошли, приятели, и споделете с нас трапезата ни. — Слугите се засуетиха да удължат масата на подиума, заподреждаха дървени магарета, дъски и столове.

— Тези пък кои са? — попита Рикон.

— Блатни хора — отвърна презрително Малкия Уолдър. — Крадци и страхливци, зъбите им са зеленясали от яденето на жаби.

Майстер Лувин се приведе над стола на Бран да му прошепне наставнически:

— Тези трябва да ги посрещнеш много топло. Не допусках, че ще ги видя тук, но… знаеш ли кои са?

Бран кимна.

— Хора от наколните жилища. От Шийката.

— Хоуланд Рийд, Тръстиката, беше голям приятел на баща ти — каза му сир Родрик. — Тези двамата, изглежда, са негови хора.

Когато двамата се приближиха, Бран видя, че единият наистина е момиче, макар че по облеклото й никога нямаше да го разбере. Носеше гащи от агнешка кожа и елек без ръкави, обшит с медни люспи. Макар почти на годините на Роб, беше тънка като момче, с дълга кафява коса, вързана зад главата, а гърдите й едва се очертаваха под елека. На едното й стройно бедро висеше плетена мрежа, а на другото — дълъг бронзов нож; под мишницата си носеше стар ръждясал железен шлем; на гърба й бяха преметнати с ремъци двурога вила и покрит с кожа щит.

Брат й беше с няколко години по-млад от нея и не носеше никакво оръжие. Цялото му облекло беше зелено, чак до кожата на ботушите, а когато се приближи достатъчно, Бран видя, че очите му са с цвета на блатен мъх, макар зъбите му да изглеждаха бели като на всеки друг. И двамата Рийд бяха стройни, тънки като мечове и не много по-високи от самия Бран. Двамата коленичиха в подножието на подиума.

— Владетели на Старк — заговори момичето. — Минаха стотици и хиляди години, откакто моят народ врече васалната си вярност на краля на Севера. Милорд баща ни ни изпрати да изречем отново словата от името на целия ни народ.

„Мен гледа“ — осъзна Бран. Трябваше да измисли някакъв отговор.

— Моят брат Роб се сражава на юг — каза той, — но можете да изречете словата пред мен, ако пожелаете.

— На Зимен хребет обричаме верността на Сива вода — изговориха двамата заедно. — Домашно огнище и сърце, улова свой и жътвата на вас обричаме, милорд. Мечовете, копията и стрелите ни са на ваша заповед. Милост дайте на нашите слаби, помощ на безпомощните ни и справедливост за всички, и нивга не ще ви изменим.

— Кълна се в земя и вода — каза момчето в зелено.

— Кълна се в бронз и желязо — изрече сестра му.

— Кълнем се в лед и огън — завършиха заедно.

Бран затърси думи. Трябваше ли и той да им се закълне в нещо в отговор? Клетвата им не беше онази, на която го бяха учили.

— Дано зимите ви да са къси, а летата плодовити — каза той. Това обикновено звучеше на място. — Станете. Аз съм Брандън Старк.

Момичето, Мийра, се изправи и подаде ръка на брат си. Момчето през цялото време гледаше втренчено Бран.

— Носим ви в дар риба, жаби и птици — каза то.

— Благодарим. — Бран се зачуди дали ще трябва да изяде и някоя жаба от учтивост. — Предлагам ви месото и медовината на Зимен хребет.

Помъчи се да си припомни всички неща, на които го бяха учили за наколните хора, обитаващи блатата при Шийката — те рядко напускаха влажните си земи. Бяха беден народ, рибари и ловци на жаби, живеещи в колиби, дървени къщички на колове във водата и плетени от тръстика хижи по острови сред тинести тресавища. Говореше се, че са страхлив народ, че се бият с намазани с отрова оръжия и че предпочитат да се крият, вместо да срещнат открито врага си на бойното поле. Но все пак Хоуланд Тръстиката беше бил един от най-преданите съратници на баща му по време на войната за короната на крал Робърт, преди Бран да се роди.

Момчето, Джойен, огледа залата с любопитство, след като седна.

— А вълчищата къде са?

— В гората на боговете — отговори му Рикон. — Рошльо се държеше лошо.

— Брат ми би искал да ги види — каза момичето.

Малкия Уолдър заговори високо:

— Той по-добре да се пази те да не го видят, че току-виж го разкъсали.

— Няма да го разкъсат, ако и аз съм там. — Бран остана доволен, че искат да видят вълците. — Лято поне няма да го ухапе, а ще пази и Рошльо настрана. — Тези блатни хора възбудиха любопитството му. Не помнеше да е виждал някога човек от техния род. Баща му беше пращал писма на владетеля на Сива вода, но никой от жителите на наколните села не беше посещавал Зимен хребет. Прииска му се да си поговори с тях, но в Голямата зала беше толкова шумно, че трудно можеше да чуе когото и да било, ако не седи до него.

Сир Родрик поне седеше до Бран.

— Те наистина ли ядат жаби? — попита той стария рицар.

— Да — кимна сир Родрик. — Жаби и риби, и лъвогущери, и всякакви птици.

„Сигурно си нямат овци и добитък“ — помисли Бран. Разпореди се на слугите да им поднесат мръвки овнешко и еленско, а купите им да напълнят с гозба от телешко с ечемик. Като че ли им хареса. Момичето улови погледа му и му се усмихна. Бран се изчерви и извърна очи.