— Заведи ни при него — заповяда тя.

Тръгнаха веднага.

— От Горчив мост ли идвате, милейди? — попита съгледвачът.

— Не. — Не беше посмяла. След смъртта на Ренли не беше сигурна как ще я приеме младата му вдовица. Вместо това беше преминала през фронтовата линия, през плодородните речни земи към почернялата пустош, оставена от яростта на Ланистърите, и всяка нощ съгледвачите й донасяха вести, от които й призляваше. — Лорд Ренли го убиха — добави тя.

— Надявахме се, че вестта е някаква ланистърска лъжа или…

— Де да беше така. Моят брат ли командва в Речен пад?

— Да, милейди. Негова милост остави сир Едмур да държи Речен пад и да пази тила му.

„Боговете дано му дадат сила да го направи — помисли Кейтлин. — И разум също.“

— Има ли някаква вест за Роб на запад?

— Не чухте ли? — Изглеждаше изненадан. — Негова милост спечели голяма победа при Волско кръстовище. Сир Стафорд Ланистър е мъртъв, войската му се пръсна.

Сир Вендел Мандърли изрева от радост, но Кейтлин само кимна. Утрешните мъки я притесняваха повече от вчерашните победи. Мартин Реките беше вдигнал лагера си в една рухнала твърдина до конюшня без покрив и сто пресни гроба. Падна на коляно, щом Кейтлин слезе от коня.

— Добра среща, милейди. Брат ви ни изпрати да потърсим отряда ви и да ви придружим до Речен пад колкото може по-бързо.

На Кейтлин не й харесаха думите му.

— А баща ми?

— Лорд Хостър си е все така. — Реките беше червендалест мъж и съвсем смътно приличаше на братята си. — Просто се бояхме, че може да се натъкнете на съгледвачите на Ланистър. Лорд Тивин е напуснал Харънхъл и е тръгнал в поход на запад с цялата си сила.

— Стани — заповяда тя на Реките и се намръщи. Станис Баратеон също скоро щеше да тръгне на поход, боговете дано да са им на помощ. — Колко остава, докато лорд Тивин стигне до нас?

— Три дни, може би четири. Имаме свои очи по всички пътища, но най-добре е да не се бавим.

И не се забавиха. Реките бързо вдигна лагера си и поеха отново, вече близо петдесет бойци, понесли се под знака на вълчището, на пъстървата и на двойните кули.

Хората й искаха да научат повече за победата на Роб при Волско кръстовище и Реките се подчини.

— Дошъл е един певец в Речен пад, нарича се Римънд Стихоплетеца, съчинил е песен за битката. Не се съмнявам, че ще го чуете да я пее тази вечер, милейди. „Вълк в нощта“, така я е нарекъл. — И продължи с разказа си как останките от армията на сир Стафорд побягнали от Ланиспорт. Без обсадни машини нямало как да се щурмува Скалата на Кастърли, затова Младия вълк се разплащал с Ланистърите за опустошенията, които бяха нанесли по речните земи. Лордовете Карстарк и Гловър опустошавали крайбрежието, лейди Мормон пленила хиляди глави добитък и ги карала към Речен пад, докато Големия Джон завладял златните мини на Кастамир, низината на Нън и хълмовете на Пендрик. Сир Вендел се засмя.

— Нищо не може да накара един Ланистър да се разтича толкова добре, колкото заплахата за златото му.

— Как е успял кралят да завземе Зъба? — попита сир Фрей незаконния си брат. — Тази цитадела е много здрава и държи хълмистия път.

— Той изобщо не я завзе. Заобиколи я през нощта. Разправят, че вълчището му показало пътя, онзи негов Сив вятър. Звярът надушил козя пътека, която се виела долу по дефилето и после нагоре под някакъв рид, стръмен и каменист път, но достатъчно широк да минат конете един по един. Ланистърите на своите наблюдателници така и не ги забелязали. — Реките сниши глас. — Някои разправят, че след битката кралят извадил сърцето на Стафорд Ланистър и нахранил с него вълка си.

— Не вярвам на подобни приказки — сряза го Кейтлин. — Синът ми не е такъв.

— Както кажете, милейди. Макар че вълкът си го е заслужил. Тоя вълк не е обикновен. Чули са Големия Джон да разправя, че старите богове на севера са пратили тия вълчища на децата ви.

Кейтлин помнеше деня, когато момчетата й бяха намерили палетата в късните летни снегове. Бяха пет, три мъжки и две женски за петте законородени деца на дома Старк… и едно шесто, с бяла козина и червени очи, за копелето на Нед Джон Сняг. „Не са обикновени вълци — помисли тя. — Наистина не са.“

Същата вечер, докато вдигаха бивака, Бриен я потърси в палатката й.

— Милейди, сега вече сте в безопасност при своите, на един ден път от замъка на брат ви. Разрешете ми да си отида.

Кейтлин не трябваше да се изненадва. Добродушното момиче си беше мълчало през целия път, повечето време оставаше с конете, изтриваше ги и вадеше камъчетата, набити в подковите им. Беше помагала на Шад в готвенето, както и в чистенето на дивеча, и скоро бе доказала, че е много добър ловец. Каквото и да я помолеше Кейтлин, Бриен го правеше умело и без да се оплаква, а заговореше ли я, отвръщаше учтиво, но нито бърбореше, нито плачеше или се смееше. Яздила беше с тях всеки ден и беше спала с тях всяка нощ, без да стане една от тях.

„Същото беше и докато беше с Ренли — помисли Кейтлин. — На пира, по време на груповия бой, дори в павилиона на Ренли с братята й от Гвардията на дъгата. Около тази жена има стени, по-високи от тези на Зимен хребет.“

— Ако ни напуснеш, къде ще отидеш? — попита я Кейтлин.

— Връщам се — каза Бриен. — В Бурен край.

— Сама. — Не беше въпрос.

Широкото лице бе като извор тиха вода, без намек какво може да се крие надълбоко.

— Да.

— Решила си да убиеш Станис.

Бриен стисна яките си мазолести пръсти около дръжката на меча си. Неговия меч.

— Дала съм клетва. Три пъти се заклех. Вие ме чухте.

— Чух те — призна Кейтлин. Знаеше, че момичето запази пъстрия плащ, когато хвърли оцапаните с кръв дрехи. Бриен беше оставила личните си вещи, когато побягнаха, и се беше принудила да облече някои от резервните дрехи на сир Вендел, тъй като никой друг от групата им нямаше достатъчно широки дрехи, за да й станат. — Съгласна съм, че клетвите трябва да се спазват, но Станис има огромна войска, а хората от собствената му гвардия са се заклели да пазят живота му.

— От гвардейците му не ме е страх. По-добра съм от всеки от тях. Изобщо не трябваше да бягам.

— Това ли те безпокои? Че всеки глупак може да те нарече страхливка? — Кат въздъхна. — Смъртта на Ренли не беше по твоя вина. Ти му служеше доблестно, но тръгнеш ли да го последваш в земята, няма да си полезна на никого. — Тя протегна ръка да й даде утеха, каквато можеше да предложи човешкото докосване. — Знам колко е трудно…

Бриен отблъсна ръката й.

— Никой не знае.

— Грешиш — каза рязко Кейтлин. — Всяка сутрин, когато се събудя, си спомням, че Нед си отиде. Нямам опит с мечовете, но това не означава, че не сънувам как отивам в Кралски чертог, хващам с ръце бялото гърло на Церсей Ланистър и го стискам, докато лицето й не почернее.

Хубавата вдигна очи — единственото на лицето й, което беше хубаво наистина.

— Щом го сънувате, защо се стремите да ме спрете? Да не е заради онова, което Станис каза на срещата ви?

„Дали?“ Кейтлин огледа бивака. Двама мъже обикаляха на пост, с копия в ръцете.

— Учили са ме, че добрите хора трябва да се борят със злото на този свят, а смъртта на Ренли несъмнено беше зло. Но също така са ме учили, че боговете правят кралете, а не човешките мечове. Ако Станис е нашият законен крал…

— Не е. Робърт също така не беше законният крал, дори Ренли го признаваше. Джайм Ланистър уби законния крал, след като Робърт уби законния му наследник при Тризъбеца. Къде са били боговете тогава? Боговете не се интересуват за хората, както кралете не се интересуват за селяните.

— Един добър крал се интересува.

— Лорд Ренли… Негова милост, той… той щеше да бъде най-добрият крал, милейди, той беше добър, той…

— Той си отиде, Бриен — промълви тя, колкото може по-нежно. — Остават Станис и Джофри… и моят син.

— Той не би… вие няма да сключите мир със Станис, нали? Да прегънете коляно? Вие няма да…

— Ще ти кажа истината, Бриен. Не знам. Синът ми може да е крал, но аз не съм кралица… само една майка, която иска да опази децата си живи, доколкото може.