„Лудостта на боя.“ Никога не беше мислил, че ще я изпита, въпреки че Джайм често му я беше описвал. Как самото време като че ли се замъглява, забавя се и дори спира, как минало и бъдеще изчезват, докато не остане нищо друго освен мига, как бяга от теб страхът, бяга и мисълта, и самото ти тяло. „Тогава вече не усещаш раните по себе си, нито болката в гърба от тежестта на бронята, нито потта, стичаща се в очите ти. Преставаш да усещаш, преставаш да мислиш, преставаш да бъдеш ти, има я само битката и врага, този пред тебе и другия, и другия, и другия, и ти знаеш, че те се страхуват и са изтощени, но ти — ти си жив, а смъртта е навсякъде около теб, но мечовете им се движат толкова бавно, че можеш да танцуваш между тях и да се смееш.“

„Лудостта на боя. Аз съм джудже, но съм пиян от клане, нека ме убият, ако могат!“

Опитваха се. Още един с копие налетя срещу него. Тирион отсече върха на копието му, после китката му, после цялата ръка от рамото, обикаляйки го в кръг. Един стрелец, изгубил лъка си, замахна към него със стрелата, която беше стиснал в юмрука си като нож. Конят му го изрита в бедрото, просна го на земята и Тирион се изсмя. Мина в галоп покрай някакво забито в калта знаме, едно от пламтящите сърца на Станис, и посече пръта на две с един замах на брадвата. Рицар някакъв изникна от неизвестно къде и заблъска по щита му, стиснал в две ръце грамадния си меч, докато някой не заби кама под мишницата му. Някой от хората на Тирион, сигурно. Така и не разбра.

— Предавам се, сир — извика друг рицар по-надолу по реката. — Предавам се. Сир рицар, предавам ви се. Залогът ми. Ето, вземете го. — Мъжът лежеше в локва черна вода и му подаваше метална ръкавица в знак на покорство. Тирион трябваше да се наведе, за да я вземе. В това време над главата му се пръсна гърне с адски огън и зеленият пламък изригна. Във внезапно лумналата светлина той видя, че локвата не е черна, а червена. Китката на рицаря все още беше в ръкавицата. Той му я хвърли обратно. — Предавам се — изхлипа мъжът безнадеждно, безпомощно. Тирион свърна настрани и продължи.

Някакъв пехотинец сграбчи юздите на коня му и замахна с кама към лицето му. Тирион изби оръжието от ръката му и разцепи главата му с брадвата. Докато я изтръгваше, зърна встрани нещо бяло. Обърна се. Мислеше, че отново ще види сир Мандън Муур до себе си, но беше друг бял рицар. Сир Бейлон Суан също носеше бели доспехи, но наметалото на коня му беше с черно-белите лебеди на неговия дом. „Тоя рицар е повече петнист, отколкото бял“ — помисли разсеяно Тирион. Сир Бейлон беше оцапан от глава до пети и осажден от пушеците. Той вдигна боздугана си и посочи надолу по течението. По шиповете бяха полепнали парчета мозък и кости.

— Милорд, погледнете.

Тирион обърна коня си и погледна надолу по Черна вода. Течението отдолу продължаваше да влече, черно и силно, но повърхността кипеше от кръв и пламъци. Небето грееше червено, оранжево и ослепително зелено.

— Какво? — попита той. И видя.

Облечени в стомана пехотинци се изсипваха от разбилата се в един от кейовете галера. „Толкова много… откъде се взимат?“ Той примижа срещу пушеците и блясъка и ги проследи по реката. Там се бяха наблъскали една в друга двадесет или повече галери. Греблата им се бяха сплели, корпусите им бяха оплетени от изпопадалия такелаж. Бяха така здраво наблъскани, че не беше трудно да се скочи от едната палуба на другата и така да се прекоси Черна вода.

Стотици от най-смелите пехотинци на Станис Баратеон в момента правеха точно това. Тирион видя как един много тъп рицар се опита да премине с коня си, пришпорвайки побеснялото от ужас животно по клатещите се палуби, хлъзгави от кръвта и пращящи от зеления огън. „По дяволите, направили сме им мост“ — помисли отчаяно той. Части от моста потъваха, а други горяха и цялото нещо пукаше, поклащаше се и всеки момент изглеждаше готово да се пръсне, но това, изглежда, не ги спираше.

— Смели мъже са — каза с възхита той на сир Бейлон. — Я да идем да ги избием.

И поведе хората си през бушуващите пламъци, през саждите и пепелта по речния фронт, с тропот по каменния кей, следван от своите мъже, а зад тях — и от хората на сир Бейлон. Сред тях се появи и сир Мандън с нацепения си и потрошен щит. Пушеци и нажежени въглени изригваха във въздуха, а враговете се прекършиха пред атаката им, обърнаха гръб и се хвърлиха обратно във водата, събаряйки пред себе си други, които се мъчеха да се покачат. Подножието на понтона беше полупотънала вражеска галера с изписано на носа й „Драконова гибел“.

Копиеносец с герба с червения рак на дома Селтигар промуши коня на сир Бейлон и рицарят отхвърча от седлото. Тирион отсече главата на мъжа, профуча край него и вече беше късно да се спре. Жребецът му скочи от ръба на кея в плитката до глезените вода. Брадвата на Тирион изхвърча от ръката му, последвана от самия него, а палубата се надигна и го посрещна с влажен плясък.

Последва безумие. Конят му си беше счупил крак и цвилеше ужасно. Той успя някак да извади камата си и преряза гърлото на бедното животно. Кръвта бликна на пурпурен фонтан и намокри ръцете и гърдите му. Той успя да се изправи, залитна и отново започна да се бие сред плясъка на плуващите във водата клатещи се палуби. Срещу него прииждаха мъже. Някои убиваше, други раняваше, трети се отдръпваха от пътя му или се хвърляха във водата, но не свършваха, идваха още и още. Загуби си ножа, но намери счупено копие, откъде и как — не разбра. Стисна го с две ръце и замушка, сипейки ругатни и проклятия. Мъжете бягаха от него и той тичаше след тях, прехвърляше се през перилото на следващия кораб, после на следващия. Двете му бели сенки го следваха неотлъчно: Бейлон Суан и Мандън Муур, красиви в белите си брони. Сражаваха се, сякаш танцуваха.

Самият той убиваше тромаво и грозно. Един намушка в бъбрека, когато му се извърна в гръб, друг награби за крака и го прекатури във водата. Стрели свистяха покрай главата му и се чупеха в нагръдника му. Една заседна между раменника и нагръдника, но Тирион не я усети. Някакъв гол мъж падна от небето на палубата и се пръсна като хвърлена от кула презряла диня. Кръвта му плисна през процепа на шлема на Тирион. Отгоре полетяха камъни, заудряха по палубите, превръщайки хората наоколо в пихтия, докато накрая целият мост не се разтърси, после се усука с ужасно скърцане и го изхвърли настрани.

Водата нахлу в шлема му. Той го смъкна, захвърли го и запълзя по накланящата се палуба, докато водата не стигна до шията му. Въздухът се изпълни със стон, като предсмъртните викове на огромен звяр. „Корабът — успя да помисли Тирион, — корабът ще се откъсне.“

Разбитите галери се отцепваха една от друга, мостът се разпадаше. Щом осъзна това, той чу внезапния пукот, силен като гръмотевичен тътен, палубата под него се люшна и той се хлъзна назад във водата.

Наклонът беше толкова стръмен, че трябваше да се катери, притиснал гръб в палубата, педя по педя. С крайчеца на окото си видя, че корпусът, с който се бяха заплели, се отнесе надолу от течението, завъртя се бавно около оста си и мъжете по него заскачаха във водата. Някои бяха с пламтящото сърце на Станис на гърдите, други — с елена и лъва на Джофри, но това сякаш вече беше без значение. Нагоре и надолу горяха пожари. От едната му страна кипеше битка, невероятно гъмжило от ярки знамена се вееше над море от сражаващи се мъже, стени от щитове се градяха и се пръскаха, рицари на коне сечаха през масата от човешка плът и стомана, прах, кал, кръв и пушеци. От другата му страна високо на хълма беше надвиснала Червената цитадела и храчеше огън. Но всичко се беше объркало. За миг Тирион помисли, че полудява, че Станис и замъкът са си разменили местата. „Как е могъл Станис да се прехвърли на северния бряг?“ Малко по-късно осъзна, че палубата се превърта и той се е озовал от другата страна, така че замъкът и битката са си разменили местата. „Битка… каква битка, ако Станис не се е прехвърлил, с кого се бие тогава?“ Тирион беше твърде изтощен, за да го осмисли. Рамото го заболя ужасно и когато посегна да го разтрие, видя стрелата и си спомни. „Трябва да се разкарам от този кораб…“