Ломи и останалите сираци вече се държаха с Бивола като с важна особа, защото кралицата искаше главата му, макар че заслугата не беше негова.

— Нищо не съм направил на кралицата — твърдеше ядосан той. — Вършех си работата и толкоз. Свали, вдигни, това донеси, онова отнеси. Уж щях да ставам оръжейник, а един ден майстер Мот рече, че трябва да ида в Нощния страж, друго не знам.

И после се хващаше да лъска шлема си. Шлемът беше хубав, кръгъл и добре оформен, със забрало и два големи бичи рога. Аря гледаше как Бивола търка метала с намаслен парцал, докато не лъснеше толкова ярко, че се виждаха пламъците на лагерния огън, отразени в стоманата. Но така и не го слагаше на главата си.

— Бас слагам, че е копеле на оня изменник — каза една нощ Ломи, но тихо, за да не го чуе Джендри. — Вълчият лорд, дето му клъцнаха главата на стъпалата на Белор.

— Не е — заяви Аря. „Баща ми си имаше само едно копеле и това е Джон.“ И се шмугна сред дърветата с желанието да оседлае коня си и да побегне към дома си. Конят беше добър, кафява кобила с бяло петно на челото. А Аря беше добър ездач. Можеше да пришпори в галоп и да не вижда повече никой от тях, освен ако сама не поиска. Само че тогава нямаше да има кой да разузнава пред нея или да гледа отзад, или да пази, докато тя спи, и когато златните плащове я хванеха, щеше да е съвсем сама. По-безопасно беше да остане с Йорен и другите.

— Не сме далече от Окото на боговете — каза една сутрин черният брат. — Кралският път няма да е безопасен, докато не прехвърлим Тризъбеца. Така че ще заобиколим езерото по западния бряг, там едва ли ще ни търсят. — И на следващото място, където се кръстосаха двата коловоза, обърнаха фургоните на запад.

Тук селската земя отстъпи на гората, селата и твърдините бяха по-малки и по-нарядко, хълмовете станаха по-стръмни и долините — по-дълбоки. Храна се намираше все по-трудно. В града Йорен беше натоварил фургоните с осолена риба, корав хляб, сланина, ряпа, чували боб и ечемик и пити кашкавал, но бяха изяли и последната троха. Принуден да осигури прехраната им на място, Йорен прибягна до Кос и Курц, хванати като улични крадци. Пращаше ги в гората пред колоната и по здрач те се връщаха кога със сърна, провесена на прът между двамата, кога с връзки пъдпъдъци на коланите. По-малките момчета пращаше да берат боровинки покрай пътя или да прехвърлят оградите и да наберат торба ябълки, когато минеха покрай някоя овощна градина.

Аря беше опитна катерачка и бърза в ловенето и един ден поиска да излезе сама. Натъкна се на заек, съвсем случайно. Беше кафяв и тлъст, с дълги уши и нослето му трепереше. Зайците бягаха по-бързо от котките, но не можеха да се катерят по дърветата. Шибна го с тоягата си и го хвана за ушите, а Йорен го сготви с гъби и див лук. На Аря й дадоха цяла кълка, защото беше нейният заек. Тя я раздели с Джендри. Другите получиха по лъжица, даже и тримата във веригите. Джакън Х’гхар й благодари учтиво за доброто отношение, а Хапката чак облиза мазното от мръсните си пръсти с блажен израз, но Рордж, безносият, само се изсмя и каза:

— Ето ви и ловец. Буцесто лице, Буцеста глава, Трепач на зайци.

Край една твърдина, наречена Бяло изтравниче, някакви селяни ги обкръжиха в царевичната нива и им поискаха пари за мамулите, които си бяха накъсали. Йорен погледна косите в ръцете им и им хвърли няколко медника.

— Преди време човек в черно се хранеше до насита от Дорн до Зимен хребет и дори върховните лордове смятаха за висока чест да подслонят черен брат под покривите си — каза той с горчивина. — Сега пъзльовци като вас искат пара за хапка червива ябълка. — И се изплю.

— Не е червива ябълка, ами е сладка царевица, к’вато една дърта черна гарга кат’ тебе не заслужава — отвърна му грубо един. — Да ни се махаш от нивата и да си вземеш тия твои крадливци, че ще те набучим в царевицата да плашиш другите гарги.

Същата нощ изпекоха царевицата в жарта, като я обръщаха с пръчки, и я изядоха гореща. Според Аря вкусът й беше чудесен, но Йорен не поиска да яде от яд. Облак сякаш беше надвиснал над него, дрипав и черен като наметалото му. Крачеше нервно из бивака и си мърмореше.

На другия ден Кос се върна тичешком да предупреди Йорен, че напред има друг бивак.

— Двайсет или трийсет души, с ризници и шлемове — каза той. — Някои са посечени лошо, един издъхваше, ако се съди по виковете. Толкова шум вдигаше, че ги приближих, без да чуят. Имат копия и щитове, но само един кон, и то куц. Мисля, че от доста време са там, по вонята.

— Знаме видя ли?

— Петнист котарак, жълт и черен, на кално кафяво поле.

Йорен сгъна лист горчивец, лапна го и задъвка.

— Не мога да кажа — призна той. — Може да е една страна, може да е друга. Щом са я закъсали толкова, сигурно ще ни вземат конете, все едно кои са. Може и повече да поискат. Мисля да ги заобиколим.

Това ги отклони с няколко мили от пътя и им струваше най-малко два дни забавяне, но старият каза, че им е излязло евтино.

— На Вала ще имате време колкото искате. Остатъка от живота ви, най-вероятно. Няма защо да бързате да стигате там.

Аря виждаше все повече и повече хора да пазят нивите си. Често стояха край пътя и хладно оглеждаха всеки, който мине. На други места патрулираха на коне, обикаляха синорите си с окачени на седлата брадви. На едно място забеляза човек, сврял се в клонака на едно изсъхнало дърво с лък в ръка и колчан, провиснал на клона до него. Щом ги видя, той постави стрела на тетивата и не извърна очи, докато не премина и последният фургон. Йорен кълнеше през цялото време.

— Тоя пък с неговото дърво, да го видя аз колко ще му хареса, като дойдат Другите да го вземат.

Ден по-късно Добер забеляза червено сияние на фона на свечеряващото се небе.

— Или тоя път отново се е завъртял, или слънцето е решило днес да залезе на север.

Йорен се качи на един хълм да погледне по-добре.

— Пожар — обяви той. Облиза палец и го вдигна нагоре. — Вятърът трябва да го издуха настрана от нас. Ама вие гледайте и си отваряйте очите.

Гледаха, и още как. Когато се стъмни, огънят като че ли стана по-ярък и силен, докато по едно време сякаш целият север пламна. От време на време дори можеха да помиришат пушека, въпреки че вятърът беше постоянен и не позволяваше на пламъците да ги доближат. Призори пожарът загасна от само себе си, но нея нощ никой от тях не спа добре.

Беше по обед, когато стигнаха мястото, където се беше намирало селото. Полята бяха изпепелени на мили околовръст, а къщите приличаха на почернели коруби. Трупове на изгорели и заклани животни бяха осеяли земята под живите покрови на хранещите се с леш врани, които се вдигаха със сърдит грак, щом ги обезпокояха. От укреплението още се вдигаше сивкав дим. Дървената палисада отдалече изглеждаше здрава, но явно не се беше оказала толкова здрава.

Аря, която яздеше пред фургоните, видя изгорели трупове, набити на остри колове по дървените стени, с длани, притиснати към лицата им, сякаш да се предпазят от пламъците, докато те са ги поглъщали. Йорен извика да спрат и каза на Аря и другите момчета да пазят фургоните, докато той с Мърч и Кътджак влязат в селото пеша. Когато се изкатериха през разбитата порта, вътре от стените се вдигна ято гарвани и гарваните в кафезите по фургоните им отвърнаха с пронизителен грак.

— Дали да не идем след тях? — попита Аря Джендри, след като Йорен и другите двама се забавиха доста.

— Йорен каза да чакаме. — Гласът на Джендри прозвуча кухо. Когато Аря се обърна да го погледне, видя, че си е сложил шлема с големите вити рогове.

Когато най-сетне се върнаха, Йорен носеше на ръце малко момиченце, а Мърч и Кътджак мъкнеха една жена на носилка, стъкмена от скъсани завивки. Момиченцето не беше на повече от две годинки и все плачеше, приглушено някак, сякаш нещо му беше заседнало на гърлото. Или още не се беше научило да говори, или беше забравило. Дясната ръка на жената свършваше с кърваво пънче при лакътя, а очите й сякаш нищо не виждаха, дори когато погледнеше право в теб. „Моля ви — хленчеше тя непрестанно. — Моля ви. Моля ви.“ На Рордж това му се стори смешно. Изсмя се през дупката на мястото на носа си и Хапката също започна да се смее, докато Мърч не ги изруга и не им каза да млъкнат.