— Милорд, пратиха ме да ви заведа в покоите.

— Кой?

— Лорд баща ви, милорд.

Теон свали ръкавиците си.

— Значи знаеш все пак кой съм. Защо баща ми не е тук да ме посрещне?

— Той ви чака в Морската кула, милорд. Като си отпочинете от пътуването.

„А аз смятах, че Нед Старк е хладен.“

— А ти коя си?

— Хеля, милорд. Аз поддържам този замък за баща ви.

— Стюардът тук беше Сайлъс. Наричаха го Киселия. — Дори сега Теон си спомняше винената воня от дъха на стареца.

— Умря преди пет години, милорд.

— А майстер Калън, той къде е?

— Спи в морето. Вендамир гледа гарваните сега.

„Все едно че съм чужденец тук — помисли Теон. — Уж нищо не се е променило, а всичко е друго.“

— Заведи ме в покоите ми — заповяда той.

Тя се поклони вдървено и го поведе по спечената земя към моста. Това поне го помнеше: древните камъни, хлъзгави от морската пяна и осеяни с лишеи, морето, кипящо под краката им като някакъв огромен бесен звяр, соления вятър, дърпащ наметалата им.

Всеки път, когато си беше представял завръщането си, виждаше уютната стая с топлата постеля в Морската кула, където беше спал като дете. Но жената го поведе към Кървавата цитадела. Залите тук бяха по-големи и по-богато обзаведени, но не по-малко хладни и влажни. Отредили му бяха няколко студени стаи с толкова високи тавани, че се губеха в сумрак. Сигурно щеше да се впечатли повече, ако не знаеше, че тъкмо тези стаи бяха дали името на Кървавата кула. Преди хиляда години синовете на Речния крал бяха избити тъкмо тук, насечени на късове в леглата им, за да ги върнат на баща им на сушата.

Но нямаше в Пайк убити Грейджой, освен малцина, заклани от братята си, а двамата му братя бяха мъртви. Не страхът от духове го накара да се огледа с неприязън. Гоблените по стените бяха позеленили от плесен, постелите бяха хлътнали и миришеха на гнило, рогозките по пода бяха стари и чупливи. Години бяха изтекли, откакто тези стаи бяха отваряни за последен път. Влагата проникваше до кости.

— Искам леген с гореща вода и огън в тази камина — заповяда той на старицата. — И се погрижи да запалят мангалите в другите стаи, за да ги стоплят малко. И милостиви богове, прати веднага някой да смени тези рогозки.

— Да, милорд. Както заповядате. — Тя излезе.

След малко донесоха горещата вода. Беше по-скоро хладка и скоро изстина, и на всичко отгоре морска вода, но поне отми праха от ездата по лицето, косата и ръцете му. Докато двама роби палеха мангалите, Теон смъкна мръсните си от пътуването дрехи и се преоблече за срещата с баща си. Избра си ботуши от мека черна кожа, меки панталони от агнешка кожа в сребристосив цвят и черен кадифен жакет с извезан на гърдите златния кракен. На шията си закачи малка златна верижка, на кръста — колан от щавена бяла кожа. Окачи кама на едното си бедро и дълъг меч на другото, в ножници от черно и златно. Извади камата и опита острието й на палеца си, извади брус от кесията на колана си и я тръкна няколко пъти. Гордееше се, че държи оръжията си винаги наточени.

— Като се върна, искам да заваря топла стая и чисти рогозки — предупреди той робите, докато си слагаше черните ръкавици, чиято коприна бе украсена с изящно везмо от златен конец.

Върна се в Голямата цитадела през покрития каменен проход. Ехото от стъпките му се смесваше с морския рев долу. За да стигне до Морската кула на нейния килнат скален стълб, трябваше да премине по още три моста, всеки от които — по-тесен от предишния. Последният беше от въжета и дърво и влажният солен вятър го караше да се поклаща като живо същество. Сърцето на Теон се вдигна до гърлото му, докато стигне до средата. Далече долу вълните мятаха облаци пяна и се блъскаха в скалите. Като момче беше тичал по този мост, дори в тъмните нощи. „Момчетата вярват, че нищо не може да ги уязви — нашепна съмнението му. — Порасналите мъже са по-разумни.“

Вратата беше от сиво, обковано с желязо дърво и Теон я завари залостена. Заудря с юмрук и изруга, когато една треска проби тъканта на ръкавицата му. Вратата беше влажна и плесенясала, а железните пъпки — ръждясали.

След малко излезе някакъв страж в черна желязна броня и шлем.

— Ти синът ли си?

— Дръпни се от пътя ми, че да не разбереш кой съм.

Мъжът се отмести. Теон изкачи витото стълбище към солария. Завари баща си седнал до един мангал, загърнат в халат от мухлясали тюленови кожи, които го покриваха от глава до пети. Щом чу тропота на ботуши по камъните, владетелят на Железните острови вдигна очи да види единствения си жив син. Беше по-дребен, отколкото го помнеше Теон. И много измършавял. Бейлон Грейджой открай време си беше слаб, но сега изглеждаше, сякаш боговете са го топнали в казан и са стопили всяка излишна ока плът от костите му, докато остане само коса и кожа. Тънък беше и кокалест, с лице, изсечено сякаш от кремък. И очите му бяха кремъчни, черни и остри, но годините и солените ветрове бяха придали на косата му сивотата на зимно море, изпъстрено с бели петна. Несплетена, тя висеше надолу по гърба му.

— Девет години, а? — най сетне рече лорд Бейлон.

— Десет — отвърна Теон, докато сваляше скъсаната ръкавица.

— Момче взеха — каза баща му, — Сега какво си?

— Мъж — отговори Теон. — Вашата кръв и вашият наследник.

Лорд Бейлон изръмжа.

— Ще видим.

— Ще видите — обеща Теон.

— Десет години, казваш. Толкова те държа Старк. И сега идеш като негов пратеник.

— Не негов — каза Теон. — Лорд Едард е мъртъв, обезглави го Ланистърката.

— И двамата са мъртви. Старк и оня Робърт, дето ми сринаха стените с камъните си. Заклех се да доживея да ги видя в гроба, и доживях. — Лицето му се сгърчи. — Но ставите ми пак така болят от студа и влагата, както докато бяха живи. Тъй че каква полза.

— Полза има. — Теон пристъпи към него. — Нося писмо…

— Нед Старк ли те облече така? — прекъсна го баща му и го изгледа примижал над вмирисания си кожен халат. — Той ли благоволи да те навлече в тези кадифета и коприни и да те направи своя мила дъщерица?

Теон усети как кръвта нахлу в лицето му.

— Не съм ничия „дъщерица“. Ако не ви харесват дрехите ми, ще ги сменя.

— Ще ги смениш, я. — Лорд Бейлон смъкна кожите от гърдите си и стана. Не беше толкова висок, колкото го помнеше Теон. — Тази дрънкулка на врата ти — със злато ли е купена, или с желязо?

Теон опипа златната верижка. Беше забравил. „Беше толкова отдавна…“ Според закона на древните жените можеха да носят накити, купени с пари, но един воин носеше само онова, което е свалил от трупа на врага, посечен от собствената му ръка. Казваше се „платено с желязо“.

— Червиш се като девица, Теон. Зададе ти се въпрос. Златната цена ли си платил, или желязната?

— Златната — призна Теон.

Баща му пъхна пръсти под наниза и го дръпна толкова силно, че щеше да откъсне главата на Теон, ако верижката не беше се скъсала първа.

— Дъщеря ми е взела бойна секира за любовник — каза лорд Бейлон. — Няма да търпя синът ми да се кипри като някоя курва. — Хвърли скъсаната верижка в мангала и тя се плъзна в жарта. — Точно от това се боях. Зелените земи са те размекнали, а Старките са те направили свой.

— Грешите. Нед Старк беше тъмничарят ми, но кръвта ми все още е солена и желязна.

Лорд Бейлон обърна гръб, за да стопли дланите си над мангала.

— Но кутрето на Старките те прати като добре обучен гарван, стиснал в нокти жалкото му писъмце.

— Нищо жалко няма в писмото, което ви нося — каза Теон, — а предложението, което прави, му бе внушено от мен.

— Този вълчи крал се допитва до теб за съвет, така ли? — Хрумването сякаш развесели лорд Бейлон.

— Да, слуша ме. Ловувал съм с него, учил съм се с него, делял съм месо и медовина с него, воювах редом с него. Спечелил съм доверието му. Той гледа на мен като на по-голям брат, той…

— Не! — Баща му заби пръст пред лицето му. — Не и тук, не в Пайк, не и пред мен, няма да го наричаш брат, този син на оногова, който подложи на меч истинските ти братя. Или забрави Родрик и Мейрон, които бяха от твоята кръв?