— Млад бях и суетен — рече Ерон Грейджой, — но морето отми от мен глупостта и суетата. Онзи човек се удави, племеннико. Дробовете му се напълниха с морска вода, а рибата изяде люспите по очите му. Когато отново се родих, виждах ясно.

„Не само е кисел, а и луд.“ На Теон му харесваше онова, което помнеше от стария Ерон Грейджой.

— Чичо, но защо баща ми е свикал мечовете и платната си?

— Несъмнено ще ти го каже в Пайк.

— Бих искал да науча плановете му сега.

— От мен няма да ги научиш. Заповядано ни е да не говорим за това с никого.

— Дори с мен? — Теон кипна. Беше водил мъже в бран, беше ловувал с крал, беше печелил мъжка чест в групови битки на рицарски турнири, яздил беше с Бриндън Черната риба и с Големия Джон Ъмбър, спал беше с толкова момичета, че имената им не можеше да изреди, а чичо му се държеше с него така, сякаш беше още десетгодишно момче. — Ако баща ми крои планове за война, трябва да знам за тях. Аз съм наследникът на Пайк и на Железните острови.

— Колкото до това… ще видим — сухо отвърна чичо му.

Думите го удариха през лицето като шамар.

— Ще видим ли? И двамата ми братя са мъртви. Аз съм единственият жив син на лорд баща ми.

— Сестра ти е жива.

„Аша“ — помисли той смутено. Беше с три години по-голяма от него, но все пак…

— Жена може да наследи само ако няма мъж наследник по права линия — настоя гласно Теон. — Предупреждавам те, няма да позволя да ми се отнемат правата.

— Предупреждаваш слуга на Удавения бог ли, момченце? — изръмжа чичото. — Самозабравил си се. И си голям глупак, ако вярваш, че лорд баща ти ще повери тези свети острови на един Старк. Сега мълчи. Пътят е достатъчно дълъг и без глупавите ти брътвежи.

Теон стисна зъби и замълча. „Това било значи.“ Сякаш десет години в Зимен хребет можеха да го направят Старк. Лорд Едард го бе отгледал сред собствените си деца, но Теон така и не стана един от тях. Целият замък, от лейди Старк до последната кухненска слугиня, знаеше, че е заложник за доброто поведение на баща си и се държаха с него по подобаващ начин. Дори към копелето Джон Сняг се отнасяха по-почтително.

Лорд Едард се беше опитвал от време на време да играе ролята на баща, но за Теон той завинаги си беше останал човекът, донесъл кръв и огън на Пайк и отвел го далече от дома. Като момче беше живял в страх от строгото лице на Старк и от големия му черен меч. А жена му беше още по-отдалечена и подозрителна.

Колкото до децата им, по-малките бяха мрънкащи бебенца през повечето му години в Зимен хребет. Само Роб и незаконният му брат Джон Сняг бяха достатъчно големи, за да заслужат вниманието му. Копелето беше мрачно момче, чувствително до обидчивост, ревнуваше Теон заради знатния му произход и приятелството му с Роб. Към Роб Теон изпитваше известна привързаност, като към по-малък брат… но май беше най-добре да не споменава тук за това. В Пайк, изглежда, все още бяха в сила старите вражди. Това не трябваше да го изненадва. Железните острови живееха с миналото; настоящето беше твърде тежко и горчиво, за да се понесе. Освен това баща му и чичовците му бяха старите, а старите лордове са такива; носеха прашасалите си вражди до гроба, нищо не забравяха и още по-малко прощаваха.

Същото беше и с Малистърови, спътниците му в ездата от Речен пад до Морски страж. Патрек Малистър не беше чак толкова лош спътник; вкусът им към курвите, виното и лова със соколи съвпадаше. Но когато старият лорд Джейсън забеляза нарастващата му привързаност към Теон, беше отвел Патрек настрана, за да му напомни, че Морски страж е построен, за да пази брега от пиратските набези от Железните острови, и че главните им врагове са Грейджой от Пайк. Тяхната Кънтяща кула беше наречена така заради огромната си бронзова камбана, която от стари времена служеше да бие тревога, призовавайки хората от градчето и околните ферми в замъка, когато откъм западния хоризонт се появят дългите кораби на железните „жътвари“.

— Нищо, че камбаната е била веднъж от триста години — казал бе на другия ден Патрек на Теон, споделяйки с него опасенията на баща си в добавка към каната с ябълково вино.

— Когато брат ми нападна Морски страж — отвърна Теон. Лорд Джейсън беше посякъл Родрик Грейджой под стените на замъка и беше отблъснал железните мъже в залива. — Ако баща ти подозира, че храня някаква враждебност заради това, то е само защото не е познавал Родрик.

Смяха се над това, докато препускаха напред, за да се порадват на ласките на една едрогърда жена на мелничар, позната на Патрек. „Да беше сега Патрек с мен.“ Малистър или не, беше много по-приятен спътник от киселия стар жрец, в какъвто се бе превърнал добрият му чичо Ерон.

Пътят извиваше все нагоре и нагоре сред голите каменни хълмове. Морето скоро се изгуби от погледа им, макар че соленият вкус остана да виси във влажния въздух. Яздеха бавно, подминавайки пасища и изоставени рудници. Този нов за него, свят Ерон Грейджой не беше от приказливите. Яздеха потънали в мрачно мълчание. Накрая Теон не можа да издържи повече.

— Роб Старк сега е владетелят на Зимен хребет — подхвърли той.

Ерон продължи напред.

— Вълк. Като всеки друг.

— Роб прекрати васалството към Железния трон и се коронова за крал на Севера. Има война.

— Гарваните на майстера летят и над солената вода, както над скалите. Вестите ти са стари и изстинали.

— Това означава нов ден, чичо.

— Всяко утро носи нов ден, също като стария.

— В Речен пад биха казали друго. Те твърдят, че червената комета предвещава нов век. Пратеник на боговете.

— Че е знак, знак е — съгласи се жрецът, — но от нашия бог, не от техните. Горяща дамга е тя, каквито са носели хората ни в старо време. Това е пламъкът на Удавения бог, излязъл от морето, и предвещава надигащ се прилив. Време е да изпънем платната и да поемем през света с огън и меч, както е било.

Теон се усмихна.

— С това съм напълно съгласен.

— Човек се съгласява с бог както дъждовната капка с бурята.

„Но тази дъждовна капка един ден ще стане крал, старче.“ Писнало му беше от навъсеното мълчание на чичо му. Пришпори коня си и препусна напред с усмивка.

Почти по залез-слънце стигнаха стените на Пайк, полумесец от черен камък, виещ се от една стръмнина на друга, с порталната вишка в средата и трите квадратни кули от всяка страна. Теон все още можеше да различи белезите, оставени по камъните от катапултите на Робърт Баратеон. От руините на старата южна кула се беше издигнала нова, с по-светъл, сивкав камък, още необрасъл с лишеи. Тъкмо там Робърт бе успял да пробие и беше нахлул през рухнали зидове и трупове, размахал бойния си чук и с Нед Старк до дясното му рамо. Теон беше гледал тази сцена от убежището на Морската кула и понякога в сънищата си още виждаше факлите и чуваше глухия тътен на рухващите стени.

Портите сега зееха отворени за него, с вдигнатите високо ръждясали железни решетки. Стражите по бойниците безизразно гледаха как Теон Грейджой най-после се завръща у дома си.

Зад крепостната стена имаше петдесетина акра суша, спечена под откритото небе и от морския вятър. Тук се намираха конюшните, кучкарниците и пръснати безредно други служебни постройки. Овцете и свинете стояха на завет в кошарата и свинарника, докато псетата на замъка тичаха на воля. На юг бяха стръмните канари и широкият каменен мост към Голямата цитадела. Теон чу шума на прибоя, докато слизаше от седлото. Един коняр дойде да прибере коня му. Две мършави хлапета и някакви роби го гледаха отстрани с мътни очи, но нито баща му се мяркаше, нито някой, когото познаваше от момчешките си години. „Какво безрадостно и горчиво завръщане“ — каза си Теон.

Жрецът все още не беше слязъл от коня.

— Няма ли да останете вечерта и да споделите месото и медовината ни, чичо?

— Казаха ми да те доведа. Доведох те. Сега се връщам към божиите си работи. — Ерон Грейджой обърна коня си и бавно премина под калните шипове на решетките.

Една прегърбена старица в сива безформена дреха пристъпи плахо към него.