Тази мисъл не го зарадва. Войната на баща му отдавна беше приключила. Сега беше настъпил неговият час — часът на неговия план, неговата слава и времето за неговата корона. „Но щом са дошли дългите кораби…“

Възможно бе да е само предпазна мярка. Защитен ход, в случай че войната се разпростре и по море. Старите по природа бяха предпазливи. А баща му вече беше стар, както и чичо му Виктарион, който командваше Железния флот. Чичо му Юрон беше друга песен, разбира се, но „Тишина“ не се виждаше в залива. „Толкова по-добре — каза си Теон. — Така ще мога да ударя още по-бързо.“

Докато „Мираам“ бавно се приближаваше към сушата, Теон закрачи неспокойно по палубата. Не допускаше, че ще завари на кея самия лорд Бейлон, но баща му сигурно щеше да прати някого да го посрещне. Можеше да е стюардът, Сайлъс Киселия, лорд Ботли, навярно дори Дагмър Ждрелото. Щеше да е добре отново да види отвратителното лице на Дагмър. Не че не знаеха за пристигането му. Роб беше изпратил от Речен пад седем гарвана и след като не намериха дълъг кораб в Морски страж, Джейсън Малистър бе пуснал към Пайк свои птици, допускайки, че тези на Роб може да са се изгубили.

Но не видя познати лица, нито почетна стража, която да го придружи от Владетелски пристан до Пайк, а само улисани в работата си прости хорица. Докери търкаляха бурета с вино от трюма на тирошкия кораб, рибари хвалеха гласовито дневния си улов, деца тичаха и се смееха. Един жрец в морскосиния халат на Удавения бог водеше два коня по чакълестия бряг, а над него някаква повлекана се беше навела от един прозорец на хана и подвикваше на минаващите отдолу ибенски моряци.

Шепа търговци от Владетелски пристан се бяха събрали да посрещнат кораба. Щом „Мираам“ спря и започнаха да връзват въжетата, посрещачите заразпитваха с викове.

— От Староград сме — подвикна им капитанът, — караме ябълки и портокали, вина от Арбор, пера от Летните острови. Имам пипер, щавени кожи, топ мирска дантела, огледала за милейди, две староградски дървени лютни с толкова сладък звук, какъвто не сте чували. — Мостикът се спусна със скърцане и изтропа на кея. — А ви връщам и наследника.

Хората на Владетелския пристан зяпнаха Теон с празни биволски очи и той осъзна, че не го познаха. Това го ядоса. Бръкна в джоба си и лепна един златен дракон в дланта на капитана.

— Накарай хората си да ми донесат нещата. — И без да дочака отговор, закрачи надолу по мостика и ревна: — Ханджията! Трябва ми кон.

— Както кажете, милорд — отвърна му човекът, без да се поклони дори. Теон беше забравил колко дръзки са железните хора. — Имам един, ще ви свърши работа. Накъде ще яздите, милорд?

— До Пайк. — Глупакът все още не го беше познал. Май трябваше да си облече златния жакет с извезания на гърдите кракен.

— Ще трябва да тръгнете скоро, че да стигнете Пайк преди мръкнало — рече ханджията. — Ратайчето ще дойде с вас да ви покаже пътя.

— Няма нужда от ратайчето ти — чу се плътен мъжки глас. — Нито от коня. Аз ще се погрижа племенникът ми да се върне в бащиния си дом.

Този, който го каза, беше жрецът, когото бе видял да води двата коня по брега. Когато мъжът се приближи, простолюдието коленичи и Теон чу мърморенето на ханджията: „Мократа коса“.

Висок и тънък, със свирепи черни очи и нос като гарванов клюн, жрецът беше облечен в роби от зелено, сиво и синьо, мътно преливащите се цветове на Удавения бог. Под мишницата му висеше мях, а в черната му, дълга до кръста коса и рошавата брада бяха вплетени сухи водорасли.

Споменът прониза Теон. В едно от редките си, кратки писма лорд Бейлон бе споменал, че най-младият му брат потънал по време на буря и станал свят човек, след като морето го изхвърлило жив на брега.

— Чичо Ерон? — промълви той колебливо.

— Племеннико Теон — отвърна жрецът. — Лорд баща ви ми поръча да ви посрещна. Хайде.

— Един момент, чичо. — Обърна се към „Мираам“. — Нещата ми — заповяда на капитана.

Дългия му лък от тисово дърво и колчана със стрелите донесе един моряк, но вързопа с дрехите му свали дъщерята на капитана.

— Милорд…

Очите й бяха зачервени. Когато взе вързопа, тя посегна да го прегърне — пред собствения си баща, пред светия му чичо и половината остров.

Теон бързо се извърна настрана.

— Моите благодарности.

— Моля — каза тя. — Аз наистина ви обичам, милорд.

— Трябва да тръгвам. — Той забърза след чичо си, който вече слизаше от кея, и го настигна. — Не очаквах вас, чичо. След десет години раздяла си помислих, че може би лорд баща ми и лейди майка ми ще дойдат лично, или ще пратят поне Дагмър с почетна гвардия.

— Не е твоя работа да оспорваш заповедите на Лорд Жътваря на Пайк. — Жрецът се държеше ледено, съвсем не като човека, когото Теон помнеше. Ерон Грейджой беше най-добродушният от чичовците му, винаги весел и засмян, обичаше песните, бирата и жените. — Колкото до Дагмър, Ждрелото отиде в Стария Уик по искане на баща ти, да разбута Каменните къщи и Тъпаните.

— За какво? Защо са събрани дългите кораби?

— Че за какво се събират дългите кораби? — Чичо му беше оставил двата коня вързани пред крайбрежния хан. Щом стигнаха до тях, се обърна към Теон. — Кажи ми истината, племеннико? На вълчите богове ли се молиш сега?

Теон рядко се молеше на каквото и да било, но това човек не можеше да го признае на жрец, дори да е брат на собствения ти баща.

— Нед Старк се молеше на едно дърво. Не, боговете на Старк не ме интересуват.

— Добре. На колене тогава.

Земята беше камениста и разкаляна.

— Чичо, аз…

— На колене! Или вече си станал твърде горделив, дошло при нас лордче хилаво от зелените земи?

Теон коленичи. Беше дошъл тук с цел и може би имаше нужда от Ерон, за да му помогне да я осъществи. Една корона си струваше малко кал и конски лайна по коленете.

— Наведи глава. — Чичо му надигна меха, измъкна тапата и тънката струя морска вода потече по главата на Теон. Намокри косата му, закапа по челото и в очите му. Вадичките рукнаха по бузите му и един хладен пръст се плъзна под наметалото и надолу по гръбнака. Очите му пламнаха от солта и той едва се сдържа да не извика. Вкусът на океана полепна по устните му. — Нека Теон, твоят слуга, да се роди отново от морето, както се роди ти — напевно изрече Ерон Грейджой. — Благослови го със сол, благослови го с камък, благослови го със стомана. Племеннико, помниш ли още думите?

— Което е мъртво, никога не ще умре — отвърна Теон.

— Което е мъртво, никога не ще умре — като ехо повтори чичо му, — но възкръсва отново, по-здраво и по-силно. Стани.

Теон стана и примигна да махне солените сълзи от очите си. Безмълвен, чичо му запуши меха, развърза коня си и го яхна. Теон направи същото. Потеглиха един до друг, оставяйки зад гърба си хана и залива, покрай замъка на лорд Ботли и навътре сред каменните хълмове. Жрецът не проговори повече.

— Половината ми живот мина извън дома ми — осмели се най-сетне да каже Теон. — Дали ще заваря островите променени?

— Мъжете ловят риба, ровят земята и мрат. Жените раждат деца в кръв и болка, и мрат. Нощта следва деня. Ветровете и приливите остават. Островите са такива, какви ги е създал нашият бог.

„Богове, колко кисел е станал“ — помисли Теон.

— Ще заваря ли сестра си и лейди майка си в Пайк?

— Няма. Майка ти живее в Харлоу, при сестра си. Там не е толкова сурово, а кашлицата й я мъчи. Сестра ти е взела „Черен вятър“ на път за Голям Уик с писма от лорд баща ти. Ще се върне, бъди сигурен.

Нямаше нужда да казват на Теон, че „Черен вятър“ е дългият кораб на Аша. Не беше виждал сестра си от десет години, но толкова поне знаеше за нея. Странно, че го беше нарекла така, след като Роб Старк беше дал на вълка си името „Сив вятър“.

— Старк е сив, а на Грейджой е черен — промърмори той с усмивка, — но и те, и ние сме ветровити.

На това жрецът не отговори нищо.

— А с вас какво става, чичо? — попита Теон. — Вие не бяхте жрец, когато ме отведоха от Пайк. Помня как пеехте старите пиратски песни, застанал край масата с рог ейл в ръката.