— Наистина, сестричке, родена си за вдовица. — Тирион предпочиташе Робърт Баратеон, колкото и да вилнееше в пиянствата си този глупак… без съмнение заради неприязънта на сестра си. — Е, ако си приключила с шамарите, време е да си ходя.

И непохватно се смъкна от стола.

Церсей се намръщи.

— Не съм ти разрешила да си тръгваш. Искам да знам как смяташ да освободиш Джайм.

— Ще ти кажа, когато сам го науча. Замислите са като плод, трябва им време да узреят. Точно сега смятам да се поразходя по улиците и да му взема мерките на този град. — Тирион отпусна ръка на главата на единия сфинкс до вратата. — Последна молба за довиждане. Много моля, погрижи се косъмче да не падне от главата на Санса Старк. Не бих искал да загубя и двете дъщери.

Извън залата на съвета Тирион кимна небрежно на сир Мандън и закрачи по дългия сводест коридор. Брон се лепна като сянка след него. От Тимет, син на Тимет, нямаше и помен.

— Къде е нашата Червена ръка? — попита Тирион.

— Изпита силен порив да огледа замъка. Такива като него не се свъртат да чакат дълго в коридори.

— Дано не убие някоя важна особа. — Хората от клановете, които Тирион беше взел със себе си от твърдините им по зъберите на Лунните планини, бяха верни по свой, свиреп начин, но също така бяха хора горди, както и свадливи, склонни да отвръщат на всяка обида, истинска или въображаема, със стомана. — Постарай се да го намериш. И междувременно се погрижи останалите да ги настанят и нахранят. Искам ги в бараките под Кулата на Ръката, но гледай стюардът да сложи Каменните врани до Лунните братя и му кажи да настани Горените отделно сами, в общо помещение.

— Ти къде ще бъдеш?

— Връщам се в „Счупената наковалня“.

Брон се ухили безсрамно.

— Да ти трябва придружител? По улиците, разправят, било опасно.

— Ще повикам капитана на сестрината ми домашна охрана и ще му напомня, че аз съм не по-малко Ланистър от нея. Трябва да му се напомни, че се е клел пред Скалата на Кастърли, а не на Церсей или Джофри.

Час по-късно Тирион тръгна от Червената цитадела, придружен от дузина стражи на Ланистър в пурпурни плащове и шлемове с изправени лъвове отгоре. Докато минаваха под решетките на портикула, забеляза стърчащите глави по стените. Почернели от гниенето и катрана, всички отдавна бяха станали неразпознаваеми.

— Капитан Вилар — извика той, — искам тия да ги свалите до утре сутринта. Дайте ги на Сестрите на мълчанието за пречистване. — Предполагаше, че ще е адски трудно да ги наместят с труповете, но все пак трябваше да се направи. Дори в разгара на една война трябваше да се спазва някакво приличие.

Вилар се поколеба.

— Негова милост ни е казал, че иска главите на предателите да останат, докато не ги допълни с последните три, ей на онези шипове в края.

— Чакай да пробвам на сляпо. Единият е Роб Старк, а другите — лордовете Станис и Ренли. Улучих ли?

— Да, милорд.

— Моят племенник днес стана на тринадесет години, Вилар. Постарай се да го запомниш. Тези глави искам утре да ги няма, или на някой от празните шипове може да кацне нечия друга. Схванахте ли намека ми, капитане?

— Лично ще се погрижа да се свалят, милорд.

— Добре.

Тирион пое в тръс, оставяйки червените плащове да го следват както намерят за добре.

Беше казал на Церсей, че смята да вземе мярката на града. Не беше съвсем лъжа. Тирион Ланистър не остана доволен от повечето неща, които видя. Улиците на Кралски чертог винаги бяха претъпкани, безредни и шумни, но сега миришеха на заплаха по начин, какъвто не помнеше от предишните си идвания тук. В канавката край улицата на тъкачите лежеше проснат гол труп и глутница озверели псета го разкъсваха, но като че ли никой не забелязваше това. Стражи се срещаха навсякъде, движеха се по двойки по кривите улички в златните си плащове и черните си плетени ризници, стиснали здраво железните си тояги. Пазарите бяха пълни с дрипави хора, изнесли за продан домакински вещи срещу всякаква цена, която можеха да вземат… и подозрително празни откъм продаващи храна селяни. Малкото продукти, които можа да види вървяха на тройно по-висока цена, отколкото преди година. Един амбулантен търговец печеше на въглени одрани плъхове. „Пресни плъхове — викаше високо, — хайде на пресните плъхове“. Пресните плъхове явно бяха за предпочитане пред стари, разкапани плъхове. Страшното беше, че плъховете изглеждаха по-апетитно от повечето неща, които продаваха касапите. На Брашняната улица Тирион видя пазачи пред вратата на всеки дюкян. Спомни си приказката, че в трудни времена лекарите купуват наемници по-евтино от хляба.

— Тук не влиза много храна напоследък, нали? — каза той на Вилар.

— Малко е — призна капитанът. — При тази война по речните земи и откакто лорд Ренли започна да събира бунтовници в Планински рай, пътищата се затвориха на юг и на запад.

— И какво прави по въпроса добрата ми сестра?

— Взима мерки да възстанови кралския мир — увери го Варис. — Лорд Слинт е утроил броя на градската стража, а кралицата нае хиляда занаятчии да работят по защитата ни. Каменоделците подсилват стените, дърводелци строят стотици катапулти, стрелари правят стрели, ковачи коват оръжия, а Гилдията на алхимиците е задължена да осигури десет хиляди делви с адски огън.

Тирион помръдна неспокойно на седлото. Доволен остана, че Церсей не е бездействала все пак, но адският огън беше коварно вещество, а десет хиляди делви стигаха да превърнат целия Кралски чертог в камара въглени.

— Откъде е намерила сестра ми пари да плати за всичко това?

Не беше тайна, че крал Робърт бе оставил короната с огромен дълг, а алхимиците трудно можеше да ги сбърка човек с безкористни алтруисти.

— Лорд Кутрето винаги намира начин, милорд. Наложил е такса на онези, които искат да влязат в града.

— Да, това ще свърши работа — отвърна Тирион и си помисли: „Умно. Умно и жестоко.“ Десетки хиляди бяха побягнали от домовете си, за да потърсят уж сигурността на Кралски чертог. Видял ги беше по Кралския път: тълпи от майки и деца и изплашени бащи, които поглеждаха с жадни очи към конете и фургоните му. Стигнеха ли до града, всички те щяха с готовност да платят каквото и да е, само да останат тези вдъхващи утеха стени между тях и войната… макар че можеха и да премислят, ако научеха за адския огън.

Ханът под табелата със счупената наковалня се намираше недалече от същите тези стени близо до Портата на боговете, през която бяха влезли сутринта. Щом влязоха в двора, едно момче притича да помогне на Тирион да слезе от коня.

— Върни хората си в замъка — каза той на Вилар. — Ще пренощувам тук.

Капитанът го погледна недоверчиво.

— Няма ли да е опасно за вас, милорд?

— Е, колкото за това, капитане, когато напуснах хана тази заран, беше пълен с Черни уши. В компанията на Чела, дъщеря на Чейк, човек никога не е в пълна безопасност.

И се затътри към вратата.

Когато влезе в хана, го посрещна весела глъч. Разпозна гърления кикот на Чела и по-лекия, мелодичен смях на Шае. Момичето седеше край камината и пиеше вино на една от кръглите, дървени маси с трима от Черните уши, които беше оставил да я пазят, и някакъв дебел мъж, с гръб към него. Гостилничарят, предположи… докато Шае не извика името му и натрапникът не стана.

— Добри ми лорде, толкова се радвам да ви видя — изгука дебелият и мазна евнушеска усмивка разцъфтя върху напудреното му лице.

Тирион почти залитна.

— Лорд Варис? Не допусках, че ще ви срещна тук. — „Другите да го вземат дано, как ги е намерил толкова бързо?“

— Извинете ме за натрапничеството — каза Варис. — Но изпитах внезапен подтик да се запозная с вашата млада дама.

— Мла-да дама — повтори превзето Шае. — Наполовина сте прав, милорд. Млада съм.

„На осемнайсет — помисли Тирион. — На осемнайсет и курва, но умът й сече, пъргава е като котка под завивките, с големи тъмни очи и прекрасна черна коса и сладка, мека, жадна мъничка уста… и моя! Проклет евнух.“