— Повече да не си ме пипнала — изкрещя Аря, — че ще те убия! Махай се!

Цялата мокра, стопанката Амабел ръгна с тънкия си треперещ пръст одрания мъж на туниката на Аря.

— Мислиш, че си в безопасност с това кърваво човече на цицата, ама не си! Ланистърите идат! Ще видиш какво ще стане като дойдат.

Три четвърти от водата се беше изплискала, затова Аря трябваше да се върне при кладенеца. „Само да кажа на лорд Болтън какво ми каза тя, главата й ще кацне до тази на Хара преди да се е мръкнало“ — помисли тя, докато вадеше ведрото. Но нямаше да му каже. Веднъж, още докато главите бяха наполовина по-малко, Джендри забеляза, че Аря ги гледа.

— На работата си ли се радваш? — попита я той.

Беше й сърдит, защото Лукан му харесваше, тя го знаеше. Но не беше честно.

— Работа е на Стоманената гранка — опита се да се защити. — И на Глумците, и на лорд Болтън.

— А кой им ги даде всичките? Ти и твоята невестулкина супа.

Аря го удари по ръката.

— Беше само една гореща супа. А и ти мразеше сир Амори.

— Тия ги мразя още повече. Сир Амори се биеше за своя лорд, а Глумците са наемници. Половината от тях дори не могат да говорят на Общата реч. Септонът обича малки момчета, Кибърн прави черна магия, а твоят приятел Хапката яде живи хора.

Най-лошото беше, че тя дори не можеше да каже, че не е вярно. Храбрата дружина предимно събираше продоволствие за Харънхъл, а Рууз Болтън им беше възложил да изкоренят Ланистърите. Варго Хоут ги беше разделил на четири банди, за да обиколят колкото може повече села. Той лично водеше най-голямата група, а другите беше дал на най-доверените си капитани. Беше чула Роджър да се смее на това как лорд Варго издирвал предателите: просто се връщал по местата, през които преди това бил минал под знамената на лорд Тивин, и хващал тези, които му били помагали. Мнозина се оказваха купени с ланистърско сребро, така че Глумците често се връщаха с торби сребърници освен с кошовете глави.

— Гатанка! — подвикваше понякога весело Шагуел Шута. — Ако козата на лорд Болтън изяде хората, които са хранили козата на лорд Ланистър, колко кози имаме?

— Една — каза Аря, когато я попита.

— Виж ти, имаме си невестулка, умна като коза! — закиска се глупакът.

Рордж и Хапката бяха също толкова лоши колкото останалите. Когато лорд Болтън седнеше да вечеря с гарнизона си, Аря ги виждаше сред другите. Хапката издаваше миризма на развалено сирене, затова го поставяха в другия край на масата, за да може там да си пръхти и да съска, и да къса месото с пръсти и зъби. Когато Аря минеше, той почваше да души към нея. Но най-много я плашеше Рордж. Седеше все до Ърсивк Верния, но тя усещаше как погледът му лази по тялото й всеки път, щом минеше да си изпълни задълженията.

Понякога съжаляваше, че не замина отвъд Тясното море с Джакен Х’гхар. Още си пазеше глупавата монета, която й беше дал — парче желязо, не по-голямо от меден петак и ръждясало по ръба. От едната страна имаше някакъв надпис — странни думи, които не можеше да разчете. На другата беше изобразена човешка глава, но толкова изтъркана, че чертите на лицето на личаха. „Той каза, че била изключително ценна, но сигурно и това беше лъжа, като името му и лицето му.“ Това толкова я беше ядосало, че я хвърли, но след няколко часа изпита неприятно чувство от постъпката си, излезе и си я намери, макар да не струваше нищо.

Мислеше си за монетата, докато прекосяваше двора Топен камък, превита от тежестта на пълното ведро.

— Ей, Нан! — извика й някой. — Остави го това ведро и ела да ми помогнеш.

Елмар Фрей не беше по-голям от нея и освен това — нисък за годините си. Търкаляше по неравните камъни буре с пясък и лицето му се беше изчервило от усилието. Аря отиде да му помогне. Двамата избутаха бурето до стената, после го изправиха. Пясъкът изшумя и се изсипа, когато Елмар отвори капака и извади плетена ризница.

— Според теб достатъчно ли е чиста? — Като скуайър на Рууз Болтън, едно от задълженията му беше да поддържа доспехите му безукорно.

— Трябва да изтърсиш пясъка. Още има петна ръжда. Виждаш ли? — посочи тя. — Отъркаляй я още веднъж.

— Отъркаляй я ти. — Елмар можеше да се държи приятелски, когато имаше нужда от помощ, но винаги след това се сещаше, че той е скуайър, а тя — само едно долно слугинче. Обичаше да се хвали, че е син на владетеля на Бродовете, не някакъв си племенник копеле или внук, а истински законен син, и по тази причина щял да се ожени за някаква принцеса. Аря изобщо не я интересуваше скъпата му принцеса и не обичаше той да й заповядва.

— Трябва да занеса водата на милорд за легена му. Той сега е в спалнята си, налагат го с пиявици. Не обикновените черни пиявици, а от големите, белите.

Очите на Елмар се опулиха като варени яйца. Горкият, ужасяваше се от пиявици, особено от светлите, които приличаха на желе, докато не се напълнят с кръв.

— Забравих, че си много мършава да буташ толкова тежко буре.

— Аз пък забравих, че си тъп. — Аря вдигна ведрото. — Май и теб трябва да те наложат с пиявици. На Шийката има едни, големи като прасета. — И го остави да зяпа в гърба й.

Спалнята на лорда беше пълна с хора. Беше дошъл Кибърн и мрачният Уолтън с ризницата и железните си наколенници, и още дузина Фрей, все негови братя и братовчеди. Рууз Болтън лежеше в леглото гол. Пиявиците се бяха лепнали под мишниците му, по краката и бледата му гръд, дълги и прозрачни твари, които смучеха и ставаха все по-розови. Болтън не им обръщаше повече внимание, отколкото на Аря.

— Не трябва да позволим на лорд Тивин да ни спипа тук в Харънхъл — говореше сир Енис Фрей, докато Аря пълнеше легена. Сивокос и изгърбен грамаден мъж със зачервени очи и огромни ръце, сир Енис беше довел хиляда и петстотин меча на Фрей на юг в Харънхъл, но често като че ли не можеше да държи под командата си дори собствените си братя. — Замъкът е прекалено голям и му трябва цяла армия, за да го удържи, а щом бъде обкръжен, няма да можем да храним цяла армия. Нито можем да се надяваме, че ще съберем достатъчно запаси. Околностите са изпепелени, селата са оставени на вълците, зърното е изгоряло или обрано. Вече е есен, а няма запаси храна, нито посев. Живеем от събиране на продоволствие и ако Ланистърите ни отрежат, само за един лунен кръг ще изпаднем дотам, че ще разчитаме на плъховете и подметките на ботушите си.

— Нямам намерение да се оставя да ни обсадят тук. — Гласът на Рууз Болтън беше толкова тих, че мъжете се напрягаха да го чуят, затова в покоите му винаги цареше тази странна тишина.

— Тогава какво? — запита сир Джаред Фрей — длъгнест, плешив и с пъпки по лицето. — Да не би Едмур Тъли толкова да се е опиянил от победата си, че да е решил да даде на лорд Тивин битка на открито поле?

„Ако го направи, ще ги разбие — помисли Аря. — Ще ги срази, както на Червената вилка, ще видите.“ Незабелязано пристъпи и застана до Кибърн.

— Лорд Тивин е на много левги оттук — каза спокойно Болтън. — Все още има много неща да оправя в Кралски чертог. Много време ще мине, докато тръгне срещу Харънхъл.

Сир Енис упорито поклати глава.

— Не ги познавате Ланистърите като нас, милорд. Крал Станис също мислеше, че лорд Тивин е на хиляда левги, и това го подведе.

Бледият мъж в леглото се усмихна невъзмутимо.

— Аз не съм от тези, които се подвеждат, сир.

— Дори Речен пад да събере цялата си сила и Младия вълк да се върне с победа от запад, как можем да се надяваме, че ще устоим на четта, която лорд Тивин ще изпрати срещу нас? Когато дойде, той ще дойде с повече мощ, отколкото командваше при Зелената вилка. Напомням ви, че Планински рай се е присъединил към каузата на Джофри!

— Не съм го забравил.

— Бях веднъж пленник на лорд Тивин — заяви сир Хостийн, плещест мъж със скулесто лице, за когото разправяха, че бил най-силният от рода Фрей. — Нямам никакво желание да се радвам отново на гостоприемството на Ланистър.

Сир Харис Хайг, Фрей по майчина линия, закима енергично.