Прекосиха Рибарския площад и поеха по Калния път преди да завият по извития Сърп и да започнат да се изкачват нагоре по Хълма на Егон. Няколко гласа завикаха „Джофри! Слава, слава, слава!“, щом младият крал мина край тях, но на всеки един поел вика сто мълчаха. Ланистърите се движеха през море от дрипави мъже и гладни жени, притиснати от прилива на мрачни погледи. Точно пред него Церсей се смееше на нещо, което й бе казал Лансел, но Тирион подозираше, че веселието й е престорено. Не можеше да не забелязва обкръжаващата ги неприязън… но пък сестра му винаги залагаше на храбрата показност.

Някъде по средата на пътя една подивяла жена си проби път между двама от стражите и изтича на улицата пред краля и придружителите му, понесла над главата си телцето на мъртвото си бебе. Беше посиняло и подуто, гледката беше ужасна, но същинският ужас беше в очите на жената. Джофри я изгледа за миг, сякаш се канеше да я прегази, но Санса Старк се наведе и му каза нещо. Кралят бръкна в кесията си и хвърли на жената сребърен елен. Монетата отскочи от детското телце и се затъркаля под краката на златните плащове. Десетина души се счепкаха за нея. Майката не мигна. Мършавите й ръце трепереха под мъртвата тежест на детето й.

— Оставете я, ваша милост — извика Церсей на краля, — не можем да й помогнем, горкичката.

Майката я чу. Гласът на кралицата сякаш разсече въздуха и проясни размътения й ум. Лицето й се изопна в омраза.

— Курво! — изкрещя лудата. — Курво на Кралеубиеца! Братова шунда! — Хвърли детето и посочи Церсей. — Братова шунда, братова шунда!

Тирион така и не видя кой хвърли говното. Само чу ахването на Санса и как Джофри изруга, а когато извърна глава, кралят триеше мръсотията от бузата си. Кафявата гадост се беше пръснала и по златната му коса, и по краката на Санса.

— Кой го хвърли това? — изпищя Джофри. Пръстите му се впиха в косата, лицето му се изкриви от ярост и той смъкна цяла шепа от лепкавата гнусотия. — Искам човека, който хвърли това! — изрева той. — Сто златни дракона за този, който ми го предаде.

— Там, горе беше! — извика някой от тълпата. Кралят завъртя коня си да огледа покривите и балконите над главите им. Хората в тълпата сочеха, бутаха се и сипеха ругатни един към друг и към краля.

— Моля ви, ваша милост, моля ви, оставете го — проплака Санса.

Кралят не я погледна.

— Доведете ми човека, който хвърли тази мръсотия! — заповяда Джофри. — Ще го оближе от мен или ще му взема главата. Куче, доведи ми го тук!

Сандор Клегейн послушно скочи от седлото си, но нямаше как да пробие през стената от хора, камо ли да стигне до покрива. Тези, които бяха най-близо пред него, започнаха да хленчат и да се дърпат от пътя му, докато други напираха напред за да видят. На Тирион му замириса на погром.

— Клегейн! Остави, избягал е отдавна!

— Искам го! — Джофри посочи към покрива. — Беше ей там. Куче, пробий през тях и доведи…

Порой от викове заглуши думите му като гръмотевичен тътен на ярост, на страх и на омраза, който ги заля от всички посоки.

— Копеле! — изкрещя един на Джофри. Още гласове подхванаха кралицата с викове „Курва“ и „Братова шунда“, а Тирион го запердашиха с „Изрод!“ и „Получовек!“ Смесени с дръзките оскърбления започнаха да се чуват и „Възмездие!“, и „Роб, искаме Роб, краля Роб, Младия вълк“, й „Станис!“, и дори „Ренли!“ От двете страни на улицата тълпата напираше срещу остриетата на копията, а златните плащове едва ги удържаха, мъчейки се да запазят строя си. Над главите им зафучаха камъни и изпражнения. „Нахранете ни!“, закрещя някаква жена. „Хляб!“, прокънтя мъжки глас зад нея. „Искаме хляб, копеле!“ След миг хилядите гърла подеха последното заклинание. Крал Джофри, крал Роб и крал Станис бяха забравени и се възцари единствен крал Хляб. „Хляб! — крещеше човешкото море. — Хляб, хляб!“

Тирион пришпори коня си към сестра си и изрева:

— Към замъка! Веднага!

Церсей кимна, а сир Лансел измъкна меча си от ножницата. В челото на колоната Джейслин Баиуотър ревеше заповеди. Конниците наведоха пиките си и подкараха напред в клин. Кралят въртеше коня си в кръг. През редицата от копия се протягаха ръце да го докопат. Един успя да го хване за крака, но само за миг — мечът отсече китката му. „В галоп!“ — изрева Тирион на племенника си и плесна с все сила коня по задницата. Животното се вдигна на задните си крака, изцвили и се понесе напред, тълпата пред него се пръсна.

Тирион подкара в зейналия отвор по петите на краля. Брон не остана назад, с меч в ръката. Един ръбат камък прелетя край главата му, някаква гнила зелка се пръсна в щита на сир Мандън. Вляво от тях човешкият напор събори трима от златните плащове и тълпата се понесе напред, тъпчейки падналите мъже. Хрътката беше изчезнал зад тях, макар че останалият му без ездач кон препускаше до тях. Тирион видя как издърпаха Ейрон Сантагар от седлото и как златно-черният елен на Баратеон, който носеше, се разкъса. Сир Бейлон Суан хвърли лъва на Ланистър, за да извади дългия си меч. Засече наляво и надясно, а падналото знаме се раздра и дрипите се отвяха като пометени от буря големи пурпурни листа. След миг изчезнаха. Някой залитна пред коня на Джофри и изпищя на умряло, докато кралят го прегазваше. Дали беше мъж, жена или дете, Тирион така и не разбра. Джофри препускаше в галоп до него с пребледняло лице, със сир Мандън Муур като бяла сянка от другата му страна.

Изведнъж цялото това безумие остана зад тях, а копитата на конете им затрополиха по каменния площад пред барбикана на замъка. Една редица копиеносци държеше портите. Сир Джейслин обръщаше пиките си за нова атака. Копията се раздвоиха да пропуснат кралската свита под решетките. Бледочервени стени се издигнаха от двете им страни, успокояващо високи и гъмжащи от стрелци по бойниците.

Тирион не помнеше как е слязъл. Сир Мандън помагаше на потресения крал да се смъкне от коня, когато Церсей, Томен и Лансел нахлуха през портите със сир Мерин и сир Борос плътно след тях. Мечът на Борос беше оплескан с кръв, а белият плащ на Мерин се беше разпрал на гърба му. Сир Бейлон Суан влезе без шлем, конят му беше плувнал в пяна и устата му кървеше. Хорас Редвин доведе лейди Танда, полуобезумяла от страх за дъщеря си Лолис, която бяха съборили от седлото и беше останала назад. Лорд Джилс, чието лице изглеждаше по-пепеляво от всякога, изломоти как видял да смъкват Върховния септон от носилката му и как той крещял молитви, докато тълпата го връхлитала. Джалабхар Ксхо каза, че май видял сир Престън Грийнфилд от Кралската гвардия да се връща към обърнатата носилка на Върховния септон, но не бил сигурен.

Тирион съвсем смътно чу как някакъв майстер го пита дали е ранен. Кипнал, закрачи с патешката си походка през двора към племенника си, загледан в килнатата на една страна, оцапана с лайна корона.

— Предатели! — ломотеше възбуден Джофри. — Ще им взема главите на всички, ще ги…

Джуджето го зашлеви през лицето с такава сила, че короната на Джофри отхвърча от главата му. След което го блъсна с две ръце и го събори по гръб на земята.

— Проклет тъпанар!

— Те са предатели! — запищя Джофри. — Нарекоха ме как ли не и ме нападнаха!

— А ти насъска кучето си срещу тях! Какво си мислеше, че трябваше да направят, да ти паднат покорно на колене, докато Хрътката ги посича ли? Скапано, безмозъчно момченце, ти уби Клегейн и боговете само знаят колко още, а се върна тук дори без една драскотина. Проклет да си! — И го изрита. И се почувства толкова добре, че щеше да го повтори, но сир Мандън Муур го дръпна от виещия под краката му Джофри, а после Брон се озова при тях и го задържа, докато се съвземе. Церсей коленичи до сина си, докато сир Бейлон Суан удържаше сир Лансел. Тирион отблъсна ръцете на Брон и изрева: — Колко души още са навън?

— Дъщеря ми — изплака лейди Танда. — Моля ви, някой трябва да се върне за Лолис…

— Сир Престън не се е върнал — съобщи сир Борос Блънт, — Ейрон Сантагар също.

— И Дойката — добави сир Хорас Редвин. Това беше прякорът, който другите скуайъри бяха прикачили на младия Тирек Ланистър.