— Обичайно е към един крал да се обръщаме с „ваша милост“ — каза лорд Флорент. Лисица от червено злато показваше муцуната си от кръга цветя, извезани с лапис-лазули. Много висок, много изискан и много богат, владетелят на цитаделата Чиста вода беше първият от лордовете знаменосци на Ренли, минал на страната на Станис, и първият отхвърлил старите си богове, за да приеме вярата в Господаря на Светлината. Станис беше оставил кралицата си на Драконов камък с нейния чичо Аксел, но хората й бяха станали по-многобройни и по-властни от всякога, а най-напористият от тях беше лорд Флорент.

Сир Кортни Пенроуз го пренебрегна и предпочете да се обърне към Станис.

— Свитата ви е знатна. Великите лордове Естермонт, Ерол и Варнър. Сир Джон от Зелените ябълки на Фосоуей и сир Браян от Червените. Лорд Карон и сир Гиард от Гвардията на дъгата на крал Ренли… и могъщият лорд Алестер Флорент, разбира се. А онзи мъж най-отзад, не беше ли вашият Луков рицар? Добра среща, сир Давос. Боя се, че не познавам дамата.

— Казвам се Мелисандра, сир. — Тя единствена беше без броня, само с широката си червена роба. А големият рубин на гърлото й пиеше светлината. — Служа на вашия крал и на Господаря на Светлината.

— Желая им всичко най-добро, милейди — отвърна сир Кортни, — но аз се кланям на други богове и на друг крал.

— Има само един законен крал и само един истински бог — каза лорд Флорент.

— Теология ли да обсъждаме сме се събрали тук, милорд? Ако знаех, щях да доведа някой септон.

— Много добре знаете защо сме тук — каза Станис. — Имахте две денонощия да обмислите предложението ми. Пратихте гарваните си. Помощ не дойде. Нито ще дойде. Бурен край остава сам, а моето търпение се изчерпва. За последен път, сир, заповядвам да отворите портите си и да ми предадете това, което е мое по право.

— А условията? — попита сир Кортни.

— Остават както преди — каза Станис. — Ще ви простя за измяната, както опростих тези лордове, които виждате зад мен. Хората от вашия гарнизон ще бъдат свободни да постъпят на служба при мен или да се върнат невредими по домовете си. Можете да задържите оръжието си и толкова собственост, колкото човек може да носи. Но ще поискам конете и товарните ви животни.

— А какво ще стане с Едрик Буря?

— Копелето на моя брат трябва да бъде предадено на мен.

— Тогава отговорът ми си остава „не“, милорд.

Кралят стисна челюсти. Не каза нищо. Вместо него заговори Мелисандра.

— Дано Господарят на Светлината ви опази във вашия мрак, сир Кортни.

— Другите дано го начукат на вашия Господар на Светлината — сряза я Пенроуз — и да му изтрият гъза с дрипата, която носиш.

— Сир Кортни, дръжте си езика — викна лорд Алестер Флорент. — Негова милост не иска да навреди на момчето. Детето е от неговата кръв, както и от моята. Племенницата ми Делена беше майката, както всички знаят. Ако не вярвате на краля, повярвайте на мен. Познавате ме като човек на честта…

— Познавам ви като човек на амбицията — прекъсна го сир Пенроуз. — Човек, който сменя крале и богове, както аз си сменям ботушите. Както и тези, другите „обърни плащове“, които виждам.

Сред хората на краля се надигна сърдит ропот. „Не е далече от истината“ — помисли Давос. Съвсем доскоро двамата Фосоуей, Гиард Мориген, лордовете Карон, Варнер, Ерол и Естермонт бяха на страната на Ренли. Заседавали бяха в павилиона му, помагали му бяха да съставя плановете си за битка, бяха замисляли как да съкрушат Станис. И лорд Флорент беше с тях — макар да беше чичо на кралица Селайс, това не бе попречило на владетеля на Чиста вода да сгъне коляно пред Ренли, когато звездата му изгря.

Брус Карън подкара коня си няколко крачки напред и вятърът изду плаща му с цветовете на дъгата.

— Никой тук не е „обърни плащ“, сир. Аз съм верен на Бурен край и крал Станис е неговият законен владетел… и нашият законен крал. Той е последният от дома Баратеон, наследник на Робърт и на Ренли.

— Ако е така, защо тогава Рицарят на цветята не е с вас? И къде е Матис Роуан? Къде е Рандил Тарли? Къде е лейди Оукхарт? Защо всички те не са във вашата свита, тези, които най-много обичаха Ренли? Къде е Бриен Тартска, питам ви?

— Оная ли? — Сир Гиард Мориген се изсмя дрезгаво. — Тя избяга. И как иначе? Нейната ръка посече краля.

— Лъжа — каза сир Кортни. — Бриен я познавам от дете, когато си играеше в краката на баща си в цитаделата Вечерен здрач. Още повече я опознах, когато Вечерницата я изпрати тук, в Бурен край. Тя се влюби в Ренли Баратеон в мига, в който го видя, това и слепец ще го разбере.

— Разбира се — подхвърли лорд Флорент. — И тя едва ли е първата девица, обезумяла до границата на убийство, защото един мъж я е отхвърлил. Макар че ако питате мен, убеден съм, че лейди Старк е убила краля. Тя измина целия път от Речен пад да го моли за съюз, а Ренли й отказа. Несъмнено е видяла в него опасност за своя син и затова го премахна.

— Бриен беше — настоя лорд Карон. — Сир Емон Квай се закле в това преди да издъхне. Клетва ви давам за това, сир Кортни.

Сир Кортни отвърна с презрение:

— И какво струва вашата клетва? Виждам, че носите своя плащ с многото цветове. Онзи, който ви даде Ренли, когато му дадохте клетвата си, че ще го защитавате. Щом той умря, вие защо сте жив? — Насочи презрението си към Гиард Мориген. — И вас бих могъл да попитам същото, сир. Гиард Зеления, нали? От Гвардията на дъгата? Заклел се даде живота си за краля? Ако аз имах такъв плащ, щеше да ме е срам да го нося.

Мориген настръхна.

— Бъдете доволен, че това са преговори, Пенроуз, иначе щях да ви изтръгна езика за тези думи.

— И да го хвърлите в огъня, където си оставихте мъжеството ли?

— Стига! — каза Станис. — Господарят на Светлината пожела моят брат да умре заради своето предателство. Кой е извършил деянието е без значение.

— Без значение за вас, може би — каза сир Кортни. — Чух предложението ви, лорд Станис. Ето го и моето. — Той свали ръкавицата си и я хвърли в лицето на краля. — Двубой. Меч, пика или каквото оръжие благоволите да назовете. Или ако ви е страх да рискувате своя вълшебен меч и кралската си кожа срещу един старец, назовете някой от рицарите си и аз ще направя същото. — Изгледа унищожително Гиард Мориген и Брус Карън. — Всяко от тези палета ще свърши работа, струва ми се.

Сир Гиард Мориген посиня от гняв.

— Аз ще поема предизвикателството, ако кралят благоволи.

— Аз също. — Брус Карън погледна Станис.

Кралят стисна зъби.

— Не.

Сир Кортни не изглеждаше изненадан.

— В справедливостта на своята кауза ли се съмнявате, милорд, или в силата на ръката си? Страх ли ви е? Страх ви е, че ще се изпикая на пламтящия ви меч и той ще изгасне?

— Вие за пълен глупак ли ме взимате, сир? — попита Станис. — Имам двадесет хиляди души. Вие сте обсаден по суша и море. Защо да избирам двубой, след като победата ми е сигурна? — Кралят го посочи с пръст. — Предупредих ви честно. Ако ме принудите да взема замъка с щурм, милост не можете да очаквате. Ще ви обеся като предатели, всички до един.

— Както боговете пожелаят… но си спомнете, ако не сте забравили, името на този замък. — Сир Кортни плесна с юздите и подкара към портата.

Без да промълви нито дума, Станис обърна коня си и пое назад към лагера. Другите го последваха.

— Ако щурмуваме тези стени, ще изгинат хиляди — промълви притеснен старият лорд Естермонт, дядо на краля по майчина линия. — Не беше ли по-добре да рискуваме един живот? Каузата ни е справедлива и боговете ще ни помогнат.

„Един бог, старче — помисли Давос. — Забравяш, вече имаме само един, Господа на Светлината на Мелисандра.“

— С радост щях да приема сам това предизвикателство, макар че не мога да се сравнявам с лорд Карън в боравенето с меча, нито със сир Гиард — каза сир Джон Фосоуей. — Ренли не остави изтъкнати рицари в Бурен край. Гарнизонът е поверен на старци и зелени момчета.

Лорд Карън се съгласи.

— Победата ще е лека, това е ясно. И що за слава ще е това, да спечелиш Бурен край с един удар!