— Кажете ми словата на Чистородните — настоя Ксаро Ксоан Даксос. — Кажете ми какво казаха те, та натъжиха така кралицата на моето сърце?

— Казаха „не“. — Виното имаше вкус на нар и на топли летни дни. — Казаха го много вежливо, разбира се, но все пак под всичките им мили слова си беше едно голо „не“.

— Поласкахте ли ги?

— Безсрамно.

— Плакахте ли?

— Кръвта на дракона не плаче — отвърна тя сприхаво.

Ксаро въздъхна.

— Трябвало е да им поплачете. — Картяните плачеха често и с лекота; смятаха го за белег на цивилизованост. — Мъжете, които купихме — те какво казаха?

— Матос не каза нищо. Венделос ме похвали за хубавата ми реч. Изящния ми отказа като всички други, но след това се разплака.

— Уви, картяните са толкова неверни. — Самият Ксаро не беше Чистороден, но й беше казал кого да подкупи и колко да предложи. — Да плачем, да плачем за човешката невярност.

На Дани по-скоро й се плачеше за пропиляното злато. С подкупите, които предложи на Матос Маллараван, Венделос Кар Дийт и Егон Емерос Изящния можеше да се купи цял кораб или да се събере цяла орда наемници.

— Да речем, че пратя сир Джора да поиска да ми върнат даровете? — попита тя.

— Да речем, че някой Жалостив влезе в палата ми една нощ и ви убие, докато спите? — каза Ксаро. Жалостивите всъщност бяха древна свещена гилдия наемни убийци, наречени така, защото винаги прошепваха „безкрайно съжалявам“ на жертвата си преди да я убият. Ако не друго, то вежливостта поне не можеше да се отрече на картяните — Мъдра е поговорката, че по-скоро ще издоиш Каменната крава на Фарос, отколкото да измъкнеш злато от Чистородните.

Дани не знаеше къде е този Фарос, но имаше чувството, че в Карт е пълно с каменни крави. Търговските принцове, натрупали огромни богатства от търговията между двете морета, бяха разделени на три ревностни фракции: Древната гилдия на подправките, Турмалиновото братство и Тринадесетте, от които беше Ксаро. Всяка съперничеше с останалите за надмощие и трите заедно открай време си съперничеха с Чистородните. Над всичко това надвисваше тъмната сянка на маговете с техните сини устни и могъщи тайнствени сили, рядко виждани, но вдъхващи страх.

Без Ксаро Дани щеше съвсем да се обърка. Златото, което пропиля, за да й отворят вратите на Залата на хилядата трона, беше плод главно на щедростта на търговеца и на бързия му ум. Мълвата за живи дракони бързо се разнасяше на изток и все повече търсачи прииждаха да видят дали приказките са верни… а Ксаро Ксоан Даксос се погрижи щото знатни, както и низши да поднасят по някой скромен, символичен дар, който каквото може, на Майката на драконите.

Струйката, която той отвори, скоро нарасна в бурен порой. Търговски капитани поднасяха мирска коприна, ракли с шафран от Юай Тай, кехлибар и драконово стъкло от Асшаи. Сарафи поднасяха торби със сребърници, ювелири — пръстени и нанизи. Гайдари свиреха за нея, акробати се премятаха, жонгльори жонглираха, бояджии на платове я обличаха в цветове, за които не беше си въобразявала, че съществуват. Двама от Джогос Нхаи й поднесоха един от шарените си зорсове — на черни и бели ивици, и много свиреп. Една вдовица й донесе изсъхналия труп на своя мъж, покрит с кора от посребрени листа; вярваше се, че такива тленни останки притежавали голяма сила, особено ако покойникът е бил чародей, какъвто се оказа този. А Братството на Турмалина й поставиха корона, изкована с формата на триглав дракон; змийското му тяло беше от жълто злато, крилете от сребро, а главите изваяни от нефрит, слонова кост и оникс.

Короната беше единственият дар, който задържа. Останалото разпродаде, за да събере богатството, което бе пропиляла заради Чистородните. Ксаро щеше да продаде и короната — кълнеше се, че Тринадесетте щели да й дадат много по-хубава — но Дани му забрани.

— Визерис продаде короната на майка ни и хората го нарекоха просяк. Тази ще я запазя, за да ме наричат хората кралица. — И така направи, макар че от тежестта на короната вратът я болеше. „Но макар и с корона, аз все пак съм просякиня — помисли Дани. — Станах най-богатата просякиня на света, но въпреки това съм просякиня.“ Мразеше го, както и брат й сигурно го беше мразил. „Всички тези години бягане от град на град, на стъпка пред ножовете на Узурпатора, да се моли непрестанно за помощ на архонти, принцове и магистри, да купува с ласкателства храната ни. Не може да не е знаел, че му се подиграват. Нищо чудно, че стана толкова гневлив и обидчив.“ Накрая това го бе подлудило. „И с мен ще стане същото, ако го позволя.“ Искаше й се понякога просто да си поведе народа и да го върне във Вее Торо, и да направи така, че мъртвият град да процъфти. „Не. Това ще е поражение. Аз притежавам нещо, което Визерис не притежаваше. Имам драконите. В драконите е разликата.“

Тя погали Регал. Зеленият дракон стисна със зъби дланта й и захапа силно. Отвън огромният град мърмореше с десетките си хиляди гласове, тътнеше и се вълнуваше, и всичко това се сливаше в един-единствен звук, като кипващо пред буря море.

— Път отворете, Млечни хора, отворете път на Майката на драконите — ревеше Джого и картяните се отдръпваха, макар да го правеха може би по-скоро заради воловете, отколкото заради виковете му. Иззад полюшващите се завески Дани зърваше лицата им. От време на време бичът му изплющяваше по задницата на някой от воловете. Бичът със сребърната дръжка, който му беше дала. Аго пазеше от другата страна, а Ракаро яздеше в края на процесията и оглеждаше лицата на хората по улиците за най-малкия признак на опасност. Беше оставила сир Джора днес да пази другите й два дракона; прокуденият рицар се бе противопоставил на тази глупост от самото начало. „Той на никого не вярва — припомни си тя, — и може би с пълно основание.“

Когато Дани вдигна бокала си да отпие, Регал подуши виното, отметна глава и изсъска.

— Добър нос има вашият дракон. — Ксаро отри с длан устните си. — Това вино е обикновено. Казват, че отвъд Нефритовото море правели такова вино, че само една глътка да отпие човек, и после всички други вина ще му приличат на оцет. Хайде да вземем моята гемия за удоволствия и да тръгнем да го търсим, само ние двамата.

— Най-доброто вино на света го правят в Арбор — заяви Дани. Лорд Редвин се беше сражавал за нейния баща срещу Узурпатора, припомни си тя, един от малцината останали верни до края. „Дали ще се сражава и за мен?“ Нямаше как да е сигурна след толкова години. — Тръгнете с мен за Арбор, Ксаро, и ще намерите най-хубавите вина на света. Ала ще трябва да тръгнем с боен кораб, не с гемия за удоволствия.

— Бойни кораби нямам. Войната вреди на търговията. Много пъти съм ви го казвал, Ксаро Ксоан Даксос е човек на мира.

„Ксаро Ксоан Даксос е човек на златото — каза си тя, — а златото ще ми купи всичките кораби и мечове, от които имам нужда.“

— Не съм ви молила да вдигнете меч, само да ми заемете корабите си.

Той се усмихна скромно.

— Че имам търговски кораби, не отричам. Кой може да каже колко са? Някой от тях сигурно потъва точно сега, в някой бурен ъгъл на Лятното море. Утре друг ще стане плячка на корсари. Вдругиден някой от капитаните му може да погледне имането в трюма и да си помисли: „Всичко това трябва да е мое.“ Какво да се прави, това са рисковете на търговията. Че то, докато си приказваме, сигурно ми остават все по-малко кораби. С всеки миг обеднявам все повече.

— Ти ми дай кораби и аз ще те направя отново богат.

— А ти се омъжи за мен, светлина ярка, и отплавай на кораба на сърцето ми. Не мога да спя нощем от мисли за хубостта ти.

Дани се усмихна. Цветистите изблици на страст у Ксаро я забавляваха, но поведението му странно противоречеше на думите му. Докато сир Джора едва успя да откъсне поглед от голата й гръд, докато й помагаше да се качи в паланкина, Ксаро почти не я забелязваше, колкото интимно близо да бяха. А и тя беше виждала красивите момчета, неизменно обкръжаващи търговския принц из коридорите на палата му в техните полупрозрачни копринени воали.