— Сладко говориш, Ксаро, но и зад твоите думи чувам поредното „не“.

— Железният трон, за който говориш, ми звучи като нещо чудовищно студено и кораво. Не мога да понеса мисълта как острите му шипове порязват сладката ти кожа. — Скъпоценностите по носа на Ксаро му придаваха вид на странна, бляскава птица. Дългите му нежни пръсти махнаха пренебрежително. — Нека това да е твоето кралство, о, най-изящна от кралиците, и нека аз да бъда твоят крал. Ще ти дам златен трон, ако поискаш. Когато Карт започне да ти втръсва, можем да отпътуваме чак до Юай Тай и да потърсим сънния град на поетите, да отпием от виното на мъдростта от черепа на някой мъртвец.

— Аз искам да отплавам за страната Вестерос и да отпия от виното на възмездието от черепа на Узурпатора. — Тя почеса Регал под едното око и нефритовозелените му криле за миг се разгънаха да съживят застоялия въздух в паланкина.

Една едничка изящна сълза потече по бузата на Ксаро Ксоан Даксос.

— Нищо ли не ще те отклони от тази лудост?

— Нищо — каза тя и съжали, че не е толкова сигурна, колкото прозвуча гласът й. — Ако всеки от Тринадесетте ми заеме само по десет кораба…

— Би имала сто и тридесет кораба, но без екипажите, които да ги карат. Справедливостта на твоята кауза не означава нищо за обикновените мъже на Карт. Защо моите моряци са длъжни да се интересуват кой точно седи на трона на някакво си кралство на края на света?

— Ще им платя достатъчно, за да ги заинтересува.

— С какви пари, о, сладка звезда на моя рай?

— Със златото, което търсачите носят.

— Вярно, това можеш — съгласи се Ксаро, — но чак такъв интерес би ти струвал скъпо. Ще се наложи да им платиш много повече, отколкото им плащам аз, а цял Карт се присмива на безразсъдната ми щедрост.

— Щом Тринадесетте няма да ми помогнат, навярно ще трябва да помоля Гилдията на подправките или Братството на турмалина?

Ксаро пренебрежително сви рамене.

— Те няма да ти дадат нищо освен ласкателства и лъжи. Търговците на подправки са самохвалковци и лицемери, а Братството е пълно с пирати.

— Тогава ще трябва да послушам Пиат Прий и да отида при магьосниците.

Търговският принц се изправи рязко.

— Пиат Прий има сини устни и вярно казват, че сините устни изричат само лъжи. Вслушай се в разума на този, който те обича. Магьосниците са мрачни, озлобени същества, които се хранят с прах и пият сенки. Те нищо няма да ти дадат. Нямат какво да ти дадат.

— Няма да ми се наложи да търся чародейска помощ, ако моят добър приятел Ксаро Ксоан Даксос ми даде това, за което го моля.

— Не ти ли дадох своя дом и сърцето си, те нищо ли не значат за теб? Дадох ти своите благовония и нарове, подскачащи маймунки и съскащи змии, свитъци от древна Валирия, глава на идол и крак на влечуго. Дал съм ти този паланкин от абанос и злато и бичи впряг, който да го носи, единият бял като слонова кост, другият — черен като ахат, с рогове, инкрустирани с диаманти.

— Да — каза Дани. — Но аз исках кораби и войници.

— Не ти ли дадох своята армия, о, най-сладка от жените? Хиляда рицари, всеки със сияйна броня. Бронята беше от сребро и злато, рицарите — от нефрит, берил, оникс и турмалин, от кехлибар, опал и аметист, всеки с големина колкото кутрето й.

— Хиляда чудесни рицари — каза тя, — но не такива, от които враговете ми ще се уплашат. А биковете не могат да ме преведат през водата, аз… защо спираме? — Животните бяха забавили забележимо.

— Халееси — извика Аго през драпериите, когато паланкинът се разтърси и спря рязко. Дани се облегна на лакът и се подаде навън. Намираха се в края на пазара и пътят им беше преграден от дебела човешка стена.

— Какво гледат?

Джого дръпна юздите.

— Някакъв огнен маг, халееси.

— Искам да видя.

— Веднага.

Дотракът й подаде ръка да слезе. Когато я пое, той я издърпа на коня си и я сложи да седне пред него, откъдето можеше да вижда над главите на множеството. Огненият маг беше издигнал във въздуха стълба, пращяща оранжева стълба от виещи се пламъци, която се издигаше без никаква опора на една стъпка над каменните плочи на пазара и стигаше до високия мрежест покрив.

Повечето зрители, забеляза тя, не бяха от града: видя моряци от търговски кораби, търговци керванджии, още покрити с праха на червената пустиня, наемници, занаятчии, роботърговци. Джого я прихвана през кръста и се наведе напред.

— Млечните хора го отбягват. Халееси, виждате ли ей онова момиче с плъстената шапка? Ето там, зад дебелия жрец. Тя е…

— …крадла — довърши Дани. Не беше пеленаче да не може да различи такива неща. Улични крадци беше срещала много из Свободните градове през годините, изкарани с брат й, когато бягаха от наетите ножове на Узурпатора.

Магът правеше някакви странни жестове и пламъците се вдигаха все по-нагоре и по-нагоре. Докато зрителите извиваха вратове нагоре, крадците се мушкаха из тълпата, скрили в дланите си малки ножчета. С една ръка облекчаваха заможните от кесиите им, а с друга сочеха възбудено нагоре.

Когато огнената стълба се изправи на четиридесет стъпки височина, магът скочи напред и започна да се катери по нея, прихващайки се на ръце като пъргава маймуна. Всяка пречка, която докоснеше, се разсипваше зад него и след нея оставаше само тънка сребриста струйка дим. Щом стигна до върха, стълбата изчезна, както и той самият.

— Хубав номер — обяви възхитен Джого.

— Не е номер — каза някаква жена на Общата реч.

Дани не беше забелязала Куайте в тълпата, но ето че тя стоеше там, с блеснали очи зад неумолимата си червена маска.

— Какво имате предвид?

— Преди половин година този човек едва можеше да извлича огън от драконово стъкло. Притежаваше нищожни умения с някакви прахове и адски огън, достатъчни да задържат вниманието на тълпата, докато крадците му си вършат работата. Можеше да върви по въглени и да кара огнени рози да разцъфват в небето, но за катерене по огнена стълба можеше само да мечтае така, както рибар може да мечтае, че ще улови кракен в мрежата си.

Дани погледна боязливо натам, където допреди малко се бе издигала стълбата. Вече дори пушекът се беше отнесъл и тълпата се разотиваше, всеки си тръгваше по работата. След малко доста хора щяха да разберат, че кесиите им са олекнали или ги няма.

— А сега?

— Сега силите му нарастват, халееси. И вие сте причината за това.

— Аз? — Тя се засмя. — Как е възможно това?

Жената пристъпи и докосна с два пръста Дани по китката.

— Вие сте Майката на драконите, нали?

— Тя е, и никоя твар на сенките не може да я докосва. — Джого избута пръстите на Куайте с дръжката на бича си.

Жената отстъпи крачка назад.

— Скоро трябва да напуснеш този град, Денерис Таргариен, иначе ще останеш тук завинаги.

Китката й щипеше, изтръпнала от докосването на Куайте.

— Къде ме съветваш да отида? — попита тя.

— За да стигнеш севера, трябва да тръгнеш на юг. За да стигнеш на запад, трябва да поемеш на изток. За да тръгнеш напред, трябва да се върнеш, а за да пипнеш светлината, трябва да преминеш под сянката.

„Асшаи — помисли Дани. — Тя ме кара да замина за Асшаи.“

— Ще ми даде ли Асшаи армия? — настоя тя. — Ще се намери ли за мен злато в Асшаи? Ще има ли там кораби за мен? Какво толкова има в Асшаи, дето не мога да го намеря в Карт?

— Истина — каза жената с маската. И след като се поклони, се скри в тълпата.

Ракаро изсумтя презрително иззад провисналите си черни мустаци.

— Халееси, човек е по-добре да гълта скорпиони, отколкото да повярва на една твар на сенките, която не смее да си покаже лицето на слънце. Това се знае.

— Знае се — съгласи се Аго.

Ксаро Ксоан Даксос беше гледал цялата сцена, отпуснат на възглавничките си. Когато Дани се прибра в паланкина до него, той каза:

— Вашите диваци са по-умни дори отколкото си въобразяват. Истината за съкровищата на Асшаи едва ли ще ви развесели. — После й даде нова чаша вино и през цялото време по пътя им до имението му й говори за любов, за страст и други подобни глупости.