Забеляза, че новината за Старките помрачи настроението й.

— Нямаме ли вест от Горчив мост? — попита тя с тревога, докато разрязваше една ябълка.

— Нито дума.

— Никога не съм се доверявала на Кутрето. За достатъчно пари като нищо ще мине на страната на Станис.

— Станис Баратеон е прекалено задръстен от чувството си за достойнство, за да купува хора. Нито пък може да направи изгоден за него лорд от такива като Петир. Съгласен съм, че тази война събира странни любовници, но тези двамата? Не.

Докато си режеше късче от пушения бут, тя каза:

— Трябва да благодарим на лейди Танда за свинята.

— Знак на обич?

— Подкуп. Моли ни да й разрешим да напусне замъка. Аз, както и ти. Подозирам, че се страхува да не я задържиш по пътя, както направи с лорд Джилс.

— Да не би да се кани да побегне с наследника на трона? — Тирион поднесе на сестра си парче от бута и сложи и на себе си. — Предпочитам да остане тук. Ако иска да е в безопасност, кажи й да си доведе гарнизона от Стоукуорт. Колкото хора има.

— Щом толкова ни трябват хора, ти защо си изпрати диваците навън? — В гласа й се прокрадна раздразнителност.

— Това беше най-добрият начин да ги използвам — отвърна й той искрено. — Те са свирепи воини, но не са войници. В официално сражение дисциплината е по-важна от храбростта. Те вече ни направиха повече добро в кралския лес, отколкото щяха да направят на градските стени.

Докато поднасяха лебеда, сестра му го попита за заговора на Рогатите мъже. Изглеждаше по-скоро обезпокоена, отколкото изплашена.

— Но защо търпим толкова много предателство? Какво толкова лошо е направил домът Ланистър на тези нещастници?

— Нищо — каза Тирион, — но те си мислят, че са на печелещата страна… което ги прави не само предатели, но и глупаци.

— Сигурен ли си, че сте заловили всички?

— Варис казва така. — Лебедът се оказа твърде тежко ястие за вкуса му.

На пребледнялото лице на Церсей се появи бръчка — бръчка между толкова красивите й очи.

— Твърде много се доверяваш на този евнух.

— Той ми служи добре.

— Или те е накарал да го повярваш. Да не мислиш, че си единственият, на когото шепне тайните си? Той подава на всекиго от нас само толкова, колкото да ни убеди, че без него сме безпомощни. И на мен ми играеше същата игра, още когато се венчах за Робърт. Беше ме убедил, че нямам по-искрен приятел от него в двора, но сега… — Изгледа го. — Той твърди, че си решил да отделиш Хрътката от Джофри.

„Проклетият Варис!“

— Клегейн ми трябва за по-важни неща.

— Нищо не е по-важно от живота на краля.

— Животът на краля не е изложен на риск. Джоф ще има до себе си храбрия сир Озмунд да го пази, както и Мерин Трант. — „Тях само за това ги бива.“ — Сир Бейлон Суан и Хрътката ми трябват да водят набезите, да попречат на Станис да стъпи от тази страна на Черна вода.

— Джайм сам би могъл да води набезите.

— От Речен пад ли? Ега ти набезите.

— Джоф е още момче.

— Момче, което иска да участва в тази битка и поне този път проявява признаци на разум. Нямам намерение да го пускам в гъмжилото на битката, но трябва да го видят. Хората се бият по-настървено за един крал, който споделя опасността с тях, отколкото за такъв, който се крие зад полите на майка си.

— Но той е на тринайсет, Тирион!

— Помниш ли Джайм, когато беше на тринайсет? Ако искаш момчето да бъде син на баща си, остави го да си изиграе ролята. Джофри носи най-хубавите доспехи, които може да се купят, и през цялото време ще разполага с дузина златни плащове около себе си. Ако възникне и най-малката опасност градът да падне, веднага ще го прибера в Червената цитадела.

Мислеше, че това ще я успокои, но не забеляза знак на задоволство в зелените й очи.

— А ще падне ли градът?

— Не. — „Но ако падне, моли се да удържим достатъчно дълго Червената цитадела, докато лорд баща ни дойде да ни освободи.“

— Лъгал си ме и преди, Тирион.

— Винаги с основание, мила ми сестро. Държа на взаимната ни обич не по-малко от теб. Решил съм да освободя лорд Джилс. — Беше държал Джилс само заради този жест. — Можеш да си върнеш и сир Борос Блънт.

Устните на кралицата се свиха.

— Сир Борос може да гние в Росби — каза тя, — но Томен…

— Томен си е там, където е. В по-голяма безопасност е под закрилата на лорд Джейслин, отколкото щеше да е с лорд Джилс.

Слугите отнесоха лебеда почти недокоснат. Церсей му предложи сладкиши.

— Надявам се, че обичаш сладки с боровинки.

— Обожавам всякакви сладки.

— О, това го зная отдавна. Знаеш ли защо Варис е толкова опасен?

— Сега на гатанки ли ще си играем? Не.

— Защото няма патка.

— Ти също. — „И това никак не ти харесва, нали, Церсей?“

— Може би и аз съм опасна. Ти, от друга страна, си толкова голям глупак, колкото всеки мъж. Онзи червей между краката ти изсмуква половината ти мисъл.

Тирион облиза сладките трохи от пръстите си. Не му хареса усмивката на сестра му.

— Да, и точно сега моят червей смята, че може би е време да си ходя.

— Зле ли ти е, братко? — Тя се наведе над масата и го огледа добре над прелестните си гърди. — Изведнъж нещо се изчерви.

— Изчервих ли се? — Тирион погледна към вратата. Стори му се, че чува нещо отвън. Започна да съжалява, че е дошъл тук сам. — Никога досега не си проявявала толкова интерес към патката ми.

— Не ме интересува патката ти, а това, в което си я тикаш. Аз не завися от евнуха във всичко като теб. Имам си свои начини да откривам неща… особено неща, което хората не искат да зная.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Само едно — държа малката ти курва.

Тирион посегна за чашата вино, помълча и каза:

— Мислех, че мъжете са повече по вкуса ти.

— Ти си наистина смешен дребосък. Кажи ми, и за тая ли се ожени? — След като той не й отговори, тя се изсмя. — Добре поне, че баща ни няма да се тревожи.

Тирион имаше чувството, че коремът му е пълен със змиорки. Варис ли го беше предал? Или той самият бе провалил всички предпазни мерки в нощта, когато в нетърпението си препусна така безразсъдно право до имението?

— Защо толкова те интересува кого точно си избирам да ми топли леглото?

— Един Ланистър винаги си плаща дълговете — каза тя. — Ти заговорничиш срещу мен от деня, в който дойде в Кралски чертог. Отвлече ми Мирцела, лиши ме от Томен, а сега кроиш Джоф да бъде убит. Искаш той да умре, за да можеш ти да управляваш чрез Томен.

„Е, не мога да отрека, че мисълта е доста изкусителна.“

— Това е лудост, Церсей. До няколко дни Станис ще е тук. Имаш нужда от мен.

— За какво? Заради голямата ти храброст в боя ли?

— Наемниците на Брон изобщо няма да се бият без мен — излъга той.

— О, мисля, че ще се бият. Златото ти обичат те, а не дяволските ти хитрини. Но не се бой, няма да останат без теб. Не твърдя, че никога не съм помисляла да ти клъцна гърлото, но Джайм никога не би ми го простил.

— А курвата? — Не биваше да я нарича по име. „Ако успея да я убедя, че Шае не означава нищо за мен, може би…“

— С нея ще се държат достатъчно добре, стига да не пострадат синовете ми. Но ако Джоф бъде убит или Томен попадне в ръцете на враговете ни, малката ти любимка ще умре по-болезнено, отколкото можеш изобщо да си представиш.

„Ама тя наистина вярва, че искам да убия собствения си племенник.“

— Момчетата са в безопасност — увери я той с досада. — Милостиви богове, Церсей, та те са от собствената ми кръв! Що за човек съм според теб?

— Дребен и извратен.

Тирион заби поглед в утайката на дъното на чашата си. „Какво щеше да направи Джайм на мое място?“ Най-вероятно щеше да я убие, кучката му с кучка, и едва след това да разсъждава за последствията. Но Тирион нямаше нито златен меч, нито умението да го върти. Допадаше му безразсъдната ярост на брат му, но трябваше да се постарае да прилича на техния лорд баща. „Камък. Трябва да бъда камък, трябва да бъда Скалата на Кастърли, корав и непоклатим. Ако се издъня в това изпитание, по-добре да си търся място в най-близката менажерия с изроди.“