Шага сложи лапата си на темето му.

— Всичко туй аз го знам от Долф, син на Хоглър, още отпреди да ми порасте брадата. Точно така се воюва в Лунните планини.

— Кралският лес не е Лунните планини и вие няма да се биете с Млечните змии и Рисуваните кучета. И слушайте водачите, които съм ви пратил — те ги познават тези гори, както вие планините си. Слушай съвета им и ще ти служат добре.

— Шага ще слуша паленцата на Получовека — обеща сериозно планинският воин. Време беше и той да качи коня си на сала. Тирион ги изгледа как отиват към средата на Черна вода. Нещо го жегна в стомаха, когато Шага се стопи в утринната мъгла. Без своите хора от клановете щеше да се чувства като гол.

Все още разполагаше с наемниците на Брон, наброяващи вече близо осемстотин, но те бяха пословично изменчиви. Тирион беше направил каквото можа, за да купи верността им — обеща на Брон и на най-добрите му мъже земи и рицарски санове, след като спечелят битката. Пиха от виното му, смяха се на шегите му и си викаха един на друг сир, докато не започнаха да залитат… всички освен Брон, който само се беше усмихнал с нахалната си усмивка — и след това каза:

— За това рицарство ще убиват, но не си мисли, че ще умрат.

Тирион не хранеше подобни заблуждения.

Златните плащове бяха почти толкова несигурно оръжие. Шест хиляди мъже в Градската стража благодарение на Церсей, но едва на четвъртина от тях можеше да се разчита.

— Все се разкрива по някой предател, макар че има и такива, дето и паякът ти няма да ги открие — беше го предупредил Байуотър. — Но има и стотици, дето са по-зелени от зелената трева, хора, които са се записали заради хляба, ейла и сигурността. Никой не обича да изглежда страхливец в очите на приятелите си, затова отначало ще се бият много храбро, докато всичко е само бойни рогове и веещи се знамена. Но ако битката се закучи, ще се прекършат, и ще се прекършат лошо. Един да си хвърли копието и да побегне, ще го последват още хиляда.

Разбира се, в Градската стража имаше и опитни ветерани, ядрото от двете хиляди, които бяха получили златните си плащове от Робърт, не от Церсей. Но дори и те… един страж все още не е воин, обичаше да казва лорд Тивин Ланистър. Колкото до рицари, скуайъри и ратници, Тирион разполагаше с не повече от триста. Скоро щеше да му се наложи да провери истинността на друга любима бащина поговорка: „Един мъж на стената струва колкото десет под нея“.

Брон и ескортът чакаха на кея между тълпата просяци, пъчещи гърди пристанищни курветини и кресливите рибарски жени, продаващи пресния улов. Рибарските жени вършеха повече работа от всички останали, взети заедно. Купувачите сновяха между бъчви и кошове и се пазаряха за охлюви, миди и речна щука. След като в града не идваше друга храна, цената на рибата се беше вдигнала десет пъти повече, отколкото преди войната, и продължаваше да расте. Онези, които имаха пари, слизаха до речния бряг сутрин и вечер, с надеждата, че ще се върнат у дома я с няколко змиорки, я с котле раци. Които нямаха, се въртяха между кошовете с надеждата, че ще откраднат, или просто чакаха под стените.

Златните плащове заразчистваха пътя му през хорската гмеж. Тирион се стараеше да не обръща внимание на ропота и ругатните. От тълпата изхвърча една слузеста гнила риба. Падна в краката му и се пръсна на късове. Той я прекрачи с погнуса и се качи на седлото. Деца с подути коремчета дотичаха и се сбиха за вонящите парчета.

След като се качи на коня, Тирион се загледа към речния бряг. В утринния въздух кънтяха чуковете на множеството дърводелци по скелето на бойниците над Калната порта. От тях имаше полза. Много по-недоволен остана от паянтовите съборетини, израснали зад кейовете и прилепили се до градските стени като раци по корпуса на някой кораб: гостилнички и бардаци, сергии и пивници, колиби, където най-евтините курви си разчекваха краката за жалък петак. „Всичко това трябва да се омете.“ Иначе на Станис нямаше да му трябват стълби, за да щурмува стените.

Извика Брон.

— Събери стотина души и изгори всичко, което видиш между реката и градските стени. — Махна с дебелите си пръсти и обгърна цялата крайречна нищета. — Искам нищо да не остане тук, разбра ли?

Чернокосият наемник завъртя замислено глава.

— На собствениците няма много да им хареса.

— Знам, че няма да им хареса. Тъкмо ще имат още един повод да проклинат дяволския маймунски демон.

— Някои може да се бият.

— Погрижи се да загубят.

— Какво да правим с тия, дето живеят тук?

— Остави им разумен срок да си пренесат вещите и след това ги разкарайте. Гледай, ако може, да не убивате никого — те не са ни врагове. И никакви изнасилвания! Дръж хората си, по дяволите!

— Те са наемници, а не септони — каза Брон. — Другия път ще ми кажеш и трезви да ги държа.

— Няма да навреди.

Тирион съжаляваше, че не може лесно да направи градските стени два пъти по-високи и три пъти по-дебели. Макар че това май нямаше значение. Масивните стени и високите кули не бяха спасили Бурен край, нито Харънхъл, нито дори Зимен хребет.

Зимен хребет го помнеше, какъвто го бе видял последния път. Не толкова гротескно огромен като Харънхъл, нито толкова стабилен и несъкрушим като Бурен край, но все пак в тези стени се долавяше някаква сила, внушаваха чувството, че зад тях човек е в пълна безопасност. Новината за падането на замъка го бе разтърсила. „Боговете дават с едната ръка и взимат с другата“, бе промърморил Тирион, когато Варис му го каза. Бяха дали на Старките Харънхъл и им бяха взели Зимен хребет. Лоша замяна.

Новината безспорно трябваше да го зарадва. Сега на Роб Старк щеше да му се наложи да се обърне на север. Що за крал щеше да е, ако не можеше да защити собствения си дом и огнище? Означаваше облекчение за запада, за дома Ланистър и все пак…

Тирион имаше съвсем смътен спомен за Теон Грейджой от времето, прекарано при Старките. Незрял младеж, вечно усмихнат, опитен с лъка. Не можеше да си го представи като владетел на Зимен хребет. Господарят на Зимен хребет открай време беше Старк.

Помнеше тяхната гора на боговете — високите смърчове в бронята на сиво-зелените игли, грамадните дъбове, глоговите трънаци и ясените, стройните като войници борове, а в центъра — дървото на сърцето, стоящо като замръзнал във времето великан. Помнеше дори мириса на това място, землист и унил, мирис на векове, помнеше и колко мрачна беше онази гора дори в ясен ден. „Онази гора беше Зимният хребет. Тя беше северът. Никога не съм се чувствал толкова не на място, колкото когато стъпих в нея, като нежелан натрапник.“ Зачуди се дали хората на Грейджой също ще го почувстват. Замъкът можеше да е техен, но не и гората на боговете. Не и след година, след десет или след петдесет.

Тирион Ланистър бавно подкара коня си към Калната порта. „Зимен хребет за теб е нищо — напомни си той. — Радвай се, че е паднал, и се погрижи за собствените си стени.“ Портата беше отворена. На пазарния площад стояха един до друг три огромни катапулта и краищата им надничаха над бойниците като клюнове на чудовищни птици. Изхвърлящите им лостове бяха направени от стари дъбове и обковани с желязо, за да не се кършат. Златните плащове ги бяха нарекли „Трите курви“, защото щели да предложат на Станис доста похотливо посрещане. „Така поне се надяваме.“

Тирион сръга коня с пети, подкара в тръс през Калната порта и навлезе в човешкото гъмжило. След като подмина Курвите, тълпата оредя.

Връщането в Червената цитадела мина без неприятности, но в Кулата на Ръката завари дузина разгневени търговски капитани, чакащи в приемната му, за да протестират за заграбването на корабите си. Той искрено им се извини и обеща да им се отплати щедро, след като свърши войната. Това не ги успокои много.

— А ако загубите, милорд? — попита един браавосец.

— Тогава си поискайте компенсацията от крал Станис.

Докато се отърве от тях, камбаните вече биеха и Тирион разбра, че ще закъснее за въвеждането. Той се заклатушка през двора почти на бегом и влезе в септата на замъка тъкмо когато Джофри закопчаваше бели копринени плащове на двамата най-нови членове на Кралската си гвардия. Ритуалът, изглежда, изискваше всички да стоят прави, затова Тирион не можа да види нищо освен стена от придворни задници. От друга страна, когато новият Върховен септон приключеше заниманията си с двамата рицари, след като изслушаше клетвите им и ги помажеше, той щеше да е в добра позиция да излезе пръв през вратата.