Одобряваше избора на Церсей сир Бейлон Сван да заеме мястото на убития Престън Грийнфилд. Сванови бяха погранични лордове: горди, силни и много предпазливи. Под предлог, че го е съборила болест, лорд Гулян Сван беше останал в замъка си, без да се меси във войната, но най-големият му син беше тръгнал с Ренли, а сега със Станис, а Бейлон, по-младият, служеше в Кралски чертог. Ако имаше трети син, Тирион подозираше, че щеше да е при Роб Старк. Това сигурно не беше най-достойният курс, но показваше благоразумие: който и да спечелеше Железния трон, Сванови смятаха да оцелеят. В добавка към знатното си потекло сир Бейлон беше доблестен, учтив и опитен с оръжията: добър с пиката, още по-добър с боздугана и върховен с лъка. Щеше да служи с доблест и кураж.

Уви, Тирион не можеше да каже същото за втория избор на Церсей. Сир Озмунд Черното котле изглеждаше много внушително. Беше висок шест стъпки и три пръста, мускулест и жилав, а клюнестият му нос, рунтавите вежди и острата му кафява брада му придаваха свиреп вид, докато не се усмихнеше. С долния си произход той изцяло зависеше от Церсей за израстването си и несъмнено това беше причината за избора й.

— Сир Озмунд е колкото смел, толкова и верен — беше казала тя. И беше права. За съжаление. Милият сир Озмунд беше издавал тайните й на Брон от деня, в който го беше наела, но Тирион точно това не можеше да й каже.

Смяташе, че няма причина да се оплаква. Назначението му беше осигурило още едно ухо близо до краля, при това неизвестно за сестра му. А дори сир Озмунд да се окажеше страхливец, нямаше да е по-лош от сир Борос Блънт, който в момента обитаваше една тъмница в Росби. Сир Борос беше придружавал Томен и лорд Джилс, когато сир Джейслин Байуотър и неговите златни плащове ги изненадаха, и беше предал поверения му принц с готовност, която щеше да разгневи сир Баристан Селми толкова, колкото разгневи Церсей. Един рицар на Кралската гвардия трябваше да умре в защита на краля и на кралската фамилия. Сестра му беше настояла Джофри да отнеме на Блънт белия му плащ поради измяна и страхливост. „А сега го подменя със също толкова кух човек.“

Молитвите, клетвите и помазванията, изглежда, щяха да изядат почти целия предобед. Скоро краката на Тирион го заболяха и той запремества нервно тежестта си от единия крак на другия. Лейди Танда стоеше няколко реда напред, но дъщеря й не беше с нея. Беше се надявал да зърне Шае. Варис го уверяваше, че е добре, но той предпочиташе да се убеди с очите си.

— По-добре слугиня на дама, отколкото момиче в кухнята — отвърна Шае, когато Тирион й разказа за плана на евнуха. — Мога ли да си взема коланчето със сребърните цветя и златното герданче с черните диаманти, за които ми каза, че отиват на очите ми? Няма да ги нося, ако кажеш, че не бива.

Колкото и да не обичаше да я разочарова, Тирион трябваше да изтъкне, че макар лейди Танда несъмнено да е умна жена, дори и тя може да се учуди защо една слугиня има повече накити от дъщеря й.

— Избери си две-три рокли и нищо повече — заповяда й той. — Вълна и никаква коприна, хермелин или кожа. Останалото ще ти го пазя в покоите си, когато идваш при мен. — Не беше отговорът, който искаше да чуе Шае, но поне щеше да е в безопасност.

Когато ритуалът най-после приключи, Джофри излезе важно със сир Бейлон и сир Озмунд в новите им бели плащове, а Тирион се задържа, за да поговори с новия Върховен септон (който беше негов избор и достатъчно благоразумен, за да се досеща кой маже меда на хляба му).

— Искам боговете да са на наша страна — каза му грубо Тирион. — Да им кажеш, че Станис се е заклел да изгори Великата септа на Белор.

— Вярно ли е, милорд? — попита Върховният септон, свит човечец с рехава бяла брада и сбръчкано лице.

Тирион сви рамене.

— Напълно е възможно. Станис изгори гората на боговете в Бурен край като жертвен дар на Господаря на Светлината. След като можа да оскърби старите богове, защо да щади новите? Това им кажи. Кажи им, че всеки човек, който смята да помага на узурпатора, изменя на боговете, както и на законния си крал.

— Ще им кажа, милорд. И ще им заповядам да се молят за здравето на краля, както и на Ръката му.

Пиромантът Халайн го чакаше в солария, а майстер Френкен беше донесъл писма. Алхимика остави да почака още малко, докато прочете какво са му донесли гарваните. Имаше едно старо писмо от Доран Мартел, който го предупреждаваше, че Бурен край е паднал, и друго, много по-интригуващо, от Бейлон Грейджой на Пайк, който се титулуваше „Крал на Островите и на Севера.“ Канеше крал Джофри да изпрати свой посланик на Железните острови, за да уговорят границите между двете владения и да обсъдят възможен съюз.

Тирион прочете писмото три пъти и го остави настрана. Корабите на лорд Бейлон щяха да са от голяма помощ срещу флотата на Станис, опнала платна от Бурен край, но те бяха на хиляди левги оттук, от другата страна на Вестерос, а Тирион съвсем не беше сигурен, че му се иска да предаде половината владение. „Това май трябва да го изсипя в скута на Церсей или да го представя на съвета.“

Чак тогава покани Халайн с последните сметки от алхимиците.

— Това не е възможно — заяви Тирион, след като огледа таблиците. — Почти тринадесет хиляди гърнета? Вие за глупак ли ме взимате? Няма да плащам с кралското злато за празни гърнета и помия, запечатана с восък, предупреждавам ви.

— Не, не — заграчи Халайн, — сумите са точни, кълна се. Напоследък извадихме, хм, голям късмет, милорд Ръка. Намери се още един склад на лорд Росарт, повече от триста гърнета. Под Драконова яма! Някакви курви използвали развалините да забавляват там клиентите си и един от тях пропаднал през гнилия под в едно мазе. Когато опипал гърнетата, помислил ги за вино. Бил толкова пиян, че счупил печата и отпил малко…

— Имаше един принц, който го опита веднъж — каза сухо Тирион. — Не съм виждал дракони да се вдигат над града, тъй че май и този път не е подействало. — Драконова яма се намираше на билото на хълма на Ренис и беше изоставена от век и половина. Мястото не бе лошо за склад на адски огън, дори по-добро от повечето други, но щеше да е по-мило от страна на покойния лорд Росарт, ако все пак беше казал на някого. — Триста гърнета, казваш? Това все още не се връзва със сумите. Вие сте с няколко хиляди гърнета по-напред от предвиждането, което ми дадохте на последната ни среща.

— Да, да, така е. — Халайн отри бледото си чело с ръкава на халата си на черни и червени ивици. — Но ние работим много усърдно напоследък, милорд Ръка…

— Това несъмнено би обяснило защо произвеждате много повече адски огън отпреди. — Тирион се усмихна и се взря в пироманта с разногледите си очи. — Въпреки че повдига въпроса защо не сте работили толкова усърдно досега.

Халайн имаше вид на гъба, поради което беше трудно човек да разбере как може да пребледнее повече, но той все пак успя някак.

— А, работехме, милорд Ръка, с братята ми работехме ден и нощ от самото начало, уверявам ви. Само че, хм, понеже направихме много адски огън, взехме, че станахме по-опитни, хм, и освен това… — алхимикът запристъпва неловко от крак на крак — някои заклинания, хм, древни тайни на нашия орден, много деликатни, много трудни, но необходими, за да стане веществото, хм, каквото трябва да бъде…

Тирион започна да губи търпение. Сир Джейслин Байуотър сигурно беше дошъл вече, а Желязната ръка не обичаше да чака.

— Да, имате си тайни заклинания. Чудесно. И какво?

— Ами те, хм, като че ли взеха да действат по-добре отпреди. — Халайн се усмихна плахо. — Не допускате, че наоколо има дракони, нали?

— Не, освен ако не сте намерили някой в Драконова яма. Защо?

— О, простете, просто си спомних какво ми каза веднъж Негова мъдрост Политор, още когато бях послушник. Попитах го защо толкова много наши заклинания не са, да речем, толкова ефективни, колкото ни уверяват древните ръкописи, а той каза, че е защото магията си е отишла от света, когато умрял последният дракон.

— Съжалявам че ще трябва да ви разочаровам, но дракони не съм виждал. Забелязах обаче, че Кралското правосъдие се мотае без работа. Ако някой от тези плодове, които ми продавате, се окаже пълен с нещо друго, а не с адски огън, ще съжалявате.