„Докато излезем оттук, ще ги изгубим — каза си той. — И орел няма да може да види през тези камънаци. Ще сме се изплъзнали и ще продължим право за Юмрука, и ще кажем на Стария мечок всичко, което научихме.“

Но когато след няколко часа отново излязоха на светло, орелът ги чакаше кацнал на едно изсъхнало дърво на склона. Дух затича нагоре по скалите към него, но той плесна с големите си криле и полетя. Корин проследи полета му със свити устни.

— Тук е подходящо да си направим стоянка — заяви той. — Устието на пещерата ще ни засланя отгоре, а зад нас не могат да се промъкнат, без да прекосят височината. Остър ли е мечът ти, Джон Сняг?

— Да — каза той.

— Да нахраним конете. Доблестно ни служиха, горките животни.

Джон даде на своя гарон последните шепи овес и го погали по рошавата грива. После придърпа ръкавиците и сви пръсти. „Аз съм щитът, който пази човешките владения.“

През висините отекна ловен рог и миг след това Джон чу лая на кучета.

— Скоро ще са при нас — обяви Корин. — Дръж вълка до себе си.

— Дух, ела — извика Джон. Вълчището се върна при него с неохота, опашката му щръкна възбудено.

Диваците се изляха през рида на половин миля от тях. Песовете тичаха пред тях, озъбени сиво-кафяви зверове, с немалко вълча кръв в жилите. Дух оголи зъби и козината му настръхна.

— Спокойно — замърмори му Джон. — Стой. — Над главата си чу шумолене на криле. Орелът кацна над една издадена скала и изпищя победоносно.

Ловците запристъпваха предпазливо — сигурно се бояха от стрели. Джон ги преброи четиринадесет, с осем кучета. Половината от тях бяха скрили лицата си под груби шлемове от дърво и кожа. Неколцина бяха опънали късите си лъкове от дърво и рог, но не стреляха. Останалите бяха въоръжени с къси копия и бойни чукове. Един беше с нащърбена каменна брадва. Носеха жалки парчетии метална броня, събрана от убити щурмоваци. Диваците не познаваха нито рударството, нито топенето, а на север от Вала ковачите бяха рядкост.

Корин извади дългия си меч. Историята как се бил научил да се бие с лявата ръка, след като загубил дясната, беше важна част от легендата за него: твърдяха, че след това боравел с оръжието по-добре отпреди. Джон се изправи рамо до рамо с едрия щурмовак и извади от ножницата Дълъг нокът. Въпреки мразовития въздух очите му залютяха от потта.

На десет разкрача от пещерата ловците спряха. Водачът им продължи сам, яхнал някакъв звяр, който приличаше повече на коза, отколкото на кон, поне ако се съдеше по увереността, с която се катереше по неравния склон. Когато мъжът и животното приближиха, Джон чу, че дрънчат: и двамата бяха снаряжени в ризници от кости. Кравешки, овчи кости, кости от кози, сърни и елени, грамадни кости от космати мамути… и човешки също.

— Дрънчаща риза — извика Корин.

— За враните аз съм Владетеля на костите. — Шлемът на ездача беше направен от счупен череп на великан, а нагоре и надолу от врата по ръцете му коженият елек беше обшит с мечи нокти.

Корин изсумтя.

— Никакъв владетел не виждам. Само едно псе, облечено в пилешки кости, което дрънчи, яхнало коза.

Дивакът изсъска от гняв и животното му се изправи на задните си крака. Наистина дрънчеше. Костите бяха свързани хлабаво и тракаха при всяко помръдване.

— Твоите кости скоро ще задрънчат, Полуръка. Ще ти сваря месата и от ребрата ти ще си направя ризница. Ще нанижа зъбите ти на гердан, да отблъскват магии, и ще ям овесена каша от черепа ти.

— Щом искаш костите ми, ела да си ги вземеш.

Дрънчащата риза не прояви охота да приеме поканата му. Броят на хората му не означаваше много в скалните теснини, където двамата черни братя бяха заели позиция; за да ги изтласкат от пещерата, диваците трябваше да им идват двама по двама. Но друг от бандата му подкара коня си и спря до него. Беше една от жените им воини, наричани „жени на копието“.

— Врани, ние сме четиринайсет на двама, и осем кучета за вашия вълк — извика тя. — Дали ще се биете, или ще бягате — наши сте.

— Покажи им — заповяда Дрънчащата риза.

Жената бръкна в оцапаната с кръв торба на рамото си и извади трофей. Ибин беше плешив като яйце, затова тя размаха главата му, хваната за ухото.

— Храбро умря — каза тя.

— Но умря — добави Дрънчащата риза. — Също както ще умрете и вие. — И развъртя брадвата над главата си. Добра стомана беше, със зъл блясък на двете остриета. Ибин никога не оставяше оръжието си без грижа. Другите диваци се струпаха зад него и зареваха злобни насмешки и закани. Неколцина избраха за подигравките си Джон.

— Тоя вълк твой ли е бе? — извика един мършав младок и развъртя каменен боздуган. — До залез-слънце ще ми стане наметало.

От другата страна на редицата друга жена на копието разтвори дрипавите си кожи да покаже на Джон тежката си бяла гърда.

— Бебенцето иска ли мама? Ела да си цукнеш, момченце.

Кучетата също залаяха.

— Искат да ни ядосват, за да направим някоя глупост. — Корин изгледа Джон. — Помни заповедите си.

— Май трябва да разкъшкаме враните — изрева Дрънчащата риза над общата врява. — Застреляйте ги.

— Не! — викна Джон и пристъпи две крачки напред. — Предаваме се!

— Предупредиха ме, че копелдашката кръв е страхлива — чу той хладния глас на Корин Полуръката зад себе си. — Виждам, че е така. Хайде, бягай при новите си господари, страхливецо.

С почервеняло лице, Джон заслиза по склона към седящия на коня си Дрънчаща риза. Дивакът се втренчи в него зад дупките на шлема си и каза:

— Свободният народ няма нужда от страхливци.

— Той не е страхливец. — Един от диваците с лъковете свали шлема си и тръсна дългата си рошава червена коса. — Това е копелето на Зимен хребет, дето ме пощади. Оставете го да живее.

Джон срещна очите на Игрит и онемя.

— Да умре! — настоя Владетелят на костите. — Черните врани са коварни птици. Не му вярвам.

На скалата над тях орелът плесна с криле и разцепи въздуха с гневен писък.

— Птицата те мрази, Джон Сняг — каза Игрит. — И с право. Беше човек, преди ти да го убиеш.

— Не знаех — отвърна искрено Джон и се помъчи да си спомни лицето на мъжа, когото беше посякъл в прохода. — Ти ми каза, че Манс би ме взел.

— И ще те вземе — каза Игрит.

— Манс не е тук — каза Дрънчащата риза. — Рагвил, изкорми го.

Едрата жена на копието присви очи и отвърна:

— Щом враната иска да дойде при свободния народ, нека покаже храбростта си и колко е искрен.

— Ще направя каквото искате.

Дрънчащата риза се разсмя и костената му броня затрака.

— Тогава убий Полуръката, копеле.

— Ако може — каза Корин. — Обърни се, Сняг, и умри!

А мечът на Корин вече идваше към него и Дълъг нокът успя някак да скочи нагоре и да го спре. Силата на сблъсъка едва не изби „меча копеле“ от ръката на Джон и го накара да залитне назад. „Не се колебай, каквото и да поискат от теб.“ Стисна го с две ръце, овладя се бързо и нанесе своя удар, но едрият щурмовак го помете настрана с презрителна лекота. И двубоят започна — бързината на младока срещу дивашката сила на ударите на Корин. Дългият меч на Полуръката сякаш връхлиташе срещу него отвсякъде, биеше като стоманен порой ту от едната страна, ту от другата, тласкаше го, накъдето си поиска, изваждаше го от равновесие. Джон вече усещаше, че ръцете му се схващат.

Дори когато зъбите на Дух се забиха свирепо в прасеца на щурмовака, Корин остана прав — но за миг само се разкри. Джон скочи и се превъртя. Щурмовакът залитна назад и в миг на Джон му се стори, че ударът му не го е докоснал. После по гърлото на едрия мъж се появи низ от червени сълзи, светли като наниз рубини, кръвта бликна и Корин Полуръката рухна на колене.

От муцуната на Дух капеше кръв, но само върхът на меча копеле беше оцапан, последната половин педя. Джон издърпа вълчището, коленичи и го прегърна през врата. Светлината в очите на Корин вече гаснеше.

— Остър — промълви той и вдигна посечените си пръсти. После ръката му падна и вече го нямаше.