— Не, не го правят. Бият ги, обзалагам се — казваше тя, но той настояваше:

— Не, целуват ги, целуват ги, ето така. — И й показваше как. — Първо целуват пръстите им, един по един, после китките, да, и тук, в сгъвките на лактите. После ги целуват по смешните ушенца, всички слуги имат смешни ушенца. Престани да се смееш! И ги целуват по бузките, и по нослетата, дето малко са щръкнали нагоре, тук, ето така, а после целуват сладките им вежди, и по косата ги целуват, и по устните, и после целуват… мммм… устата им… ето така…

Целуваха се с часове и почти нищо друго не правеха, освен да се излежават в леглото, да слушат вълните и да се докосват. Тялото й за него беше истинско чудо, а и тя като че ли намираше радост в неговото. Понякога му пееше. „Обичах девица, красива като лято, със слънце в косата.“

— Обичам те, Тирион — шепнеше му преди за заспят в нощта. — Обичам устните ти. Обичам гласа ти, и думите, които ми казваш, и колко си нежен с мен. Обичам лицето ти.

— Лицето ми?

— Да. Да. Ръцете ти обичам, и как ме докосваш. Обичам члена ти. Члена ти обичам, обичам да го чувствам в себе си.

— И той те обича, милейди.

— Обичам да повтарям името ти. Тирион Ланистър. Отива си с моето. Не, не Ланистър, другото. Тирион и Тиша. Тиша и Тирион. Тирион. Моят Тирион…

„Лъжи. Всичко е било преструвка. За злато. Тя беше курва, курвата на Джайм, подаръкът на Джайм, милейди на лъжата.“ Лицето й сякаш се стопи, разтвори се под булото на сълзите, но макар да си отиде, той продължи да чува тихия, далечен отзвук на гласа й, който го зовеше. „…милорд, чувате ли ме? Милорд? Тирион? Милорд? Милорд?“

През мъглата на просмукания с маков сок сън видя надвесено над себе си меко розово лице. Беше се върнал във влажната стая със скъсаните завеси, а лицето беше не което трябва, не нейното, много кръгло беше това лице, с къса кафява брада.

— Жаден ли сте, милорд? Мляко ви донесох, любимото ви мляко. Не трябва да се борите, не, не се мъчете да се движите, трябва да си починете. — Държеше фуния в едната си влажна розова ръка и шишенце в другата.

Когато мъжът се наведе над него, пръстите на Тирион се пъхнаха под верижката му с многото метали, сграбчиха и задърпаха. Майстерът изтърва шишенцето, млякото на маковия сок се плисна по завивките. Тирион изви ръка, докато не усети как брънките на веригата се впиват в плътта на дебелия врат.

— С-стига! — изграчи той толкова хрипливо, че не беше сигурен дали изобщо е проговорил. Но сигурно беше успял, защото майстерът отвърна задавено:

— Пуснете… моля ви, милорд… вашето мляко… болката… веригата… не, пуснете, не…

Розовото лице беше станало пурпурно, Тирион пусна веригата. Майстерът залитна назад и вдиша с усилие. По зачервеното му гърло се виждаха бели петна — там, където се бяха впили брънките. Очите му също бяха бели. Тирион вдигна ръка към лицето си и съдра коравата маска. Дръпна отново. И още веднъж.

— Вие… искате да ви се свалят превръзките, това ли е? — проговори най-сетне майстерът. — Но аз не бива да… това ще е… крайно неразумно, милорд. Вие още не сте оздравял, кралицата ще…

При споменаването на кралицата Тирион изръмжа. „От нейните си, значи?“ Изпъна пръст към майстера и сви ръката си в юмрук. В закана — ще души, ще кърши, ако глупакът не изпълни каквото иска.

Слава на боговете. Разбра го.

— Аз… ще направя каквото заповядва милорд, разбира се, но… това е неразумно, раните ви…

— Направи го. Веднага. — Този път успя да го каже по-силно.

Мъжът кимна, излезе и скоро се върна с дълъг нож с тънко острие, леген с вода, куп меки парцали и няколко шишенца. През това време Тирион беше успял да се издърпа няколко педи назад и вече седеше, подпрян на възглавницата. Майстерът го помоли да стои мирно и пъхна върха на ножа под брадичката му, под маската. „Малко само да се хлъзне ръката му там, и Церсей ще се отърве от мен“ — помисли той.

За щастие, мъжът с мекото розово лице не се оказа от по-смелите слуги на сестра му и след малко той усети хладната милувка на въздуха по бузите си. Имаше и болка, но той се помъчи да я пренебрегне.

Майстерът свали превръзката, още мокра от лекарствата.

— Сега стойте кротко, трябва да промия раната. — Пипаше леко, а водата беше успокояващо топла. „Раната“ — помисли Тирион и си спомни внезапния сребърен блясък, който сякаш премина малко под очите му. — Сега ще ви ощипе много — предупреди майстерът и намокри едно от парчетата плат във вино, което миришеше на стрити билки. Не само го ощипа. През цялото лице на Тирион пробяга огнена диря. Пръстите му стиснаха чаршафа и той всмука въздух, но някак успя да не изпищи. Майстерът квакаше като стара кокошка. — Щеше да е по-разумно маската да си остане, докато плътта зарасне, милорд. Все пак изглежда чиста, добре, добре. Когато ви намерихме в онова мазе при мъртвите и умиращите, раните ви се бяха възпалили. Едно от ребрата ви беше счупено, несъмнено го усещате, удар от боздуган може би, или падане, трудно е да се каже. Бяха ви улучили и със стрела в плешката, ето тук, под рамото. Имаше признаци на загниване и се бях уплашил, че може да я загубите, но я наложихме с вряло вино и плесен, и като че ли вече се изцерява.

— Име — изпъшка Тирион. — Име!

Майстерът примига.

— Ами… вие сте Тирион Ланистър, милорд. Брат на кралицата. Спомняте ли си битката? Понякога с тези рани по главата…

— Твоето име. — Гърлото му беше пресъхнало, а езикът му беше забравил как се оформят думите.

— Аз съм майстер Балабар.

— Балабар — повтори Тирион. — Донеси ми… огледало.

— Милорд — каза майстерът, — не бих ви съветвал… това може да е… неразумно… раната ви…

— Донеси — наложи му се да повтори. Устата му беше вдървена, сякаш му бяха разцепили устните с юмрук. — И пиене. Вино. Не мак.

Майстерът бързо се изниза от стаята. Върна се с кана светло кехлибарено вино и малко сребърно огледало в златна рамка. Седна на ръба на леглото, наля половин чашка вино и я поднесе към подутите устни на Тирион. Струйката потече в гърлото му хладна, макар че не усети вкуса.

— Още! — изхриптя той, когато чашата се изпразни. Майстер Балабар наля отново. След втората чаша Тирион Ланистър се почувства достатъчно силен да понесе лицето си.

Обърна огледалото и не знаеше дали да се засмее, или да заплаче. Прорезът беше дълъг и изкривен, започваше на косъм под лявото му око и свършваше от дясната страна на челюстта. Три четвърти от носа му го нямаше, и парче от долната му устна. Някой беше зашил с котешко черво разкъсаната плът и грозните дебели бодове още личаха по суровата, червена и полузараснала плът.

— Красиво — изграчи той и хвърли огледалото настрани.

Сега си спомни. Понтона, сир Мандън Муур, ръка, меч, идващ към лицето му. „Ако не се бях дръпнал, щеше да ми отсече главата.“ Джайм винаги му казваше, че сир Мандън е най-опасният от Кралската гвардия, защото мъртвешки празните му очи не издават намеренията му. „Не трябваше да се доверявам на никого от тях.“ Знаеше, че сир Мерин и сир Борос са хора на сестра му, а след това и сир Озмунд, но си беше позволил да повярва, че останалите не са загубили съвсем рицарската си чест. „Церсей сигурно му е платила, за да се погрижи да не се върна жив от битката. За какво друго? Доколкото помня, никога не съм правил нищо лошо на сир Мандън.“ Тирион докосна лицето си, опипа с пръсти изпъкналата, грозно закърпена плът. „Още един подарък от милата ми сестра.“

Майстерът стоеше до леглото като гъска, готова да отлети.

— Милорд, вижте, най-вероятно да ви остане белег…

— Най-вероятно? — Понечи да се изсмее, но лицето му се сгърчи от болката. Белег, разбира се, щеше да има. И носът му едва ли щеше да израсне отново. Не че лицето му беше кой знае колко красиво и преди. — Научи ме… да не… си играя… с брадви. — Понечи да се ухили и го заболя. — Къде… сме? — Болеше го да говори, но твърде дълго беше мълчал.

— А, вие сте в Стегата на Мегор, милорд. В стая над балната зала на кралицата. Нейна милост пожела да сте близо до нея, за да може да ви наглежда лично.