— Момчето е хилаво и болнаво — възрази Станис. — Баща му дори го разбра, когато ме помоли да го взема за повереник в Драконов камък. Службата на паж щеше да му е от полза, но проклетата Ланистърка ги накара да отровят лорд Арин преди това да стане и сега Лиза го крие в Орлово гнездо. Тя никога няма да се раздели с момчето, това ти го гарантирам.

— Тогава трябва да пратите Шайрийн в Орлово гнездо — настоя майстерът. — Драконов камък е мрачен дом за едно дете. Нека и глумецът й да замине с нея, така че да си има едно познато лице.

— Познато и отвратително. — Станис се намръщи. — Макар че… може би си струва да се опита…

— Трябва ли законният владетел на Седемте кралства да проси помощ от разни вдовици и узурпатори? — попита рязък женски глас.

Майстер Крессен се обърна, сведе глава и промълви:

— Милейди… — Подразни се, че не беше я чул да влиза.

Лорд Станис се намръщи.

— Аз не прося. От никого. Гледай добре да го запомниш, жено.

— Радвам се да го чуя, милорд. — Лейди Селайс беше висока колкото мъжа си, слаба и с продълговато лице, с щръкнали уши и тънки мустачки по горната устна. Скубеше ги всеки ден и кълнеше най-редовно, но те все се появяваха отново. Очите й бяха светли, устата вечно стисната, а гласът й плющеше като бич. Изплющя и сега. — Лейди Арин ви дължи васалството си, както и Старките, и брат ви Ренли, и всички други. Вие сте единственият им законен крал. Не ви подобава да се молите и пазарите с тях за това, което по закон е ваше и по милостта на бога също.

„На бога“, каза, а не „на боговете“. Червената жена я беше спечелила, накарала я бе да се отвърне от боговете на Седемте кралства, стари и нови, и да почита онзи, когото наричаха „Господаря на Светлината“.

— Твоят бог да си стои настрана с неговата „милост“ — пресече я лорд Станис, който не споделяше ревностната й вяра. — Мечове ми трябват сега, а не благословии. Случайно да си скрила някъде войска и да не си ми казала още? — В тона му нямаше капка обич. Станис открай време се чувстваше неудобно с жени около себе си, дори със собствената си жена. Когато отиде в Кралски чертог, за да заеме мястото си в съвета, бе оставил Селайс с дъщеря им на Драконов камък. Пишеше рядко, гостуванията му бяха още по-редки. Дългът си в брачното ложе изпълняваше веднъж-дваж в годината, а синовете, за които се беше надявал, така и не дойдоха.

— Моите братя, чичовци и братовчеди имат войски — каза му тя. — Домът Флорент ще се стече под твоите знамена.

— Домът Флорент може да изкара най-много две хиляди души на бойното поле. — Казваха, че Станис знае силата на всеки дом в Седемте кралства. — А и ти прекалено се доверяваш на братята и чичовците си. Земите на Флорент са твърде близо до Планински рай, за да рискува чичо ти да събуди гнева на Мейс Тирел.

— Има и друг начин. — Лейди Селайс се приближи. — Погледнете през прозорците навън, милорд. Появи се знак, който сте чакали отдавна, грейнал е в небето. Червен е, червен като огън, червен е като пламтящото сърце на истинския ни и единствен бог. Това е Неговото знаме… и вашето! Вижте как се разгръща и плющи в небесата като горещ драконов дъх, а вие сте владетелят на Драконов камък. Знамението е, че е дошло времето ви, ваша милост. Нищо не може да е по-сигурно от това. Предопределено ви е да отплавате от тази пуста скала, както някога е отплавал Егон Завоевателя, и да пометете всичко пред себе си като него. Само изречете словата и приемете в сърцето си властта на Господаря на Светлината.

— Колко меча ще ми даде в ръцете този твой Господар на Светлината? — отново настоя Станис.

— Колкото са ви нужни — обеща жена му. — Мечовете на Бурен край и на Планински рай за начало, с всичките им лордове знаменосци.

— Давос щеше да ти каже друго — рече Станис. — Тези мечове са се заклели на Ренли. Обичат чаровния ми по-млад брат, както някога обичаха Робърт… а мен никога не са ме обичали.

— Да — отвърна тя, — но ако Ренли загине…

Станис се вгледа в съпругата си с присвити очи и Крессен не устоя да не си развърже езика.

— Това е немислимо. Ваша милост, каквито и глупости да е свършил Ренли…

— Глупости ли? Аз ги наричам измяна. — Станис отново се обърна към жена си. — Брат ми е млад и силен, и има огромна войска, както и онези негови рицари на дъгата.

— Мелисандра гледа в пламъците. Видяла го е мъртъв.

Крессен слушаше стъписан от ужас.

— Братоубийството… милорд, това е зло, немислимо… моля ви, изслушайте ме.

Лейди Селайс го измери с очи.

— И какво ще му кажете вие, майстер? Как би могъл да спечели половин кралство, като отиде да коленичи пред Старките и продаде дъщеря ни на Лиза Арин?

— Чух съвета ти, Крессен — каза лорд Станис. — Сега ще чуя нейния. Свободен си.

Майстер Крессен прегъна вкочаненото си коляно. Усещаше очите на лейди Селайс в гърба си, докато се тътреше през залата. Докато стигне най-долното стъпало, едва можеше да стои прав.

— Помогни ми — извика на Пилос.

Щом се върна в покоите си, Крессен отпрати младока и пак закуцука към терасата си да застане между двата водоливника да погледа морето. Един от бойните кораби на Саладор Саан се носеше край замъка и пъстро нашареният му корпус се плъзгаше весело през сивозелените води, а веслата се вдигаха и падаха. Погледа го, докато не се скри зад носа. „Де да можеха и моите страхове да изчезнат толкова лесно.“ Заради това ли беше живял толкова дълго?

Когато един майстер си сложи металния нашийник, той завинаги се прощава с надеждата да има деца, но въпреки всичко Крессен често се беше чувствал като баща. Робърт, Станис, Ренли… трима синове беше отгледал, след като яростта на морето поиска да прибере лорд Стефон. Що за грях беше сторил, та да гледа сега как се избиват един друг? Не можеше да го позволи. Нямаше да го позволи.

Жената беше в сърцевината на всичко. Не лейди Селайс, другата. Червената жена, както я наричаха слугите, не смеещи да споменат името й.

— Аз ще я нарека по име — заговори Крессен на каменното си адско псе. — Мелисандра. Тя.

Мелисандра Асшайска. Вещицата, със сенките свързана и жрица на Р’хлар, Господаря на Светлината, Духа на огъня, Бога на пламъка и на сянката. Мелисандра, на чието безумство не биваше да се позволи да се разпростре отвъд стените на Драконов камък.

Покоите му изглеждаха мрачни след яркостта на утрото. С треперещи пръсти старецът запали дебела свещ и я отнесе до работната си стая под стълбата към птичарника, където си стояха грижливо подредени по лавиците неговите мазила, отвари и всякакви лекове. На най-долния рафт зад редицата трътлести глинени гърненца с мехлеми намери шишенце от мастиленосиньо стъкло, не по-голямо от кутрето му. Разтръска го и то издрънча. Крессен издуха прахта по него и го занесе на масата. Отпусна се в стола, след което отвори тапата и изсипа съдържанието. Дузина кристали, не по-големи от житни семена, изтропаха по разгънатия пергамент. Блестяха на светлината на свещта като скъпоценни камъни с толкова наситения си пурпур, че майстерът неволно се вгледа в тях, сякаш ги виждаше за пръв път.

Веригата му тежеше. Той леко докосна един от кристалите с върха на кутрето си. „Толкова малко, а крие в себе си власт над живота и смъртта.“ Беше направено от някакво растение, виреещо единственото на островите в Нефритово море, на половин свят оттук. Листата трябваше да са стари и дълго да стоят накиснати в силно подсладена вода с утайка от варовици с разни подправки от Летните острови. След това листата можеха да се хвърлят, но отварата трябваше да се сгъсти с пепел и да бъде оставена да кристализира. Процесът беше бавен и труден, а нужните съставки — скъпи и редки. Алхимиците в Лис обаче знаеха начина на приготовлението на кристалите, както и Безликите в Браавос… както и майстерите от неговия орден, въпреки че за това не се говореше извън стените на Цитаделата. На цял свят беше известно, че един майстер изковава сребърната брънка на веригата си, когато усвои изкуството на лечителството… но светът предпочиташе да забравя, че хората, които знаят да церят, знаят и да убиват.