— Разбирай го както щеш, стига да освободиш пленника си. Великият майстер е близък приятел на кралицата регент и е под личната й закрила. — Намек на зла усмивка заигра по устните на момъка; всичко това явно му доставяше удоволствие. „От Церсей се учи, няма що.“ — Нейна милост няма да търпи това безчинство. Тя ви напомня, че тя е регентът на Джофри.

— Както аз съм Ръката на Джофри.

— Ръката служи — уведоми го с пренебрежение младият рицар. — Регентът управлява, докато кралят навърши пълнолетие.

— Може би ще трябва да ми го напишеш, за да го запомня по-добре. — Огънят запращя весело в камината. — Свободен си, Под — каза Тирион на скуайъра. И чак след като момчето излезе, се обърна отново към Лансел. — Друго има ли?

— Да. Нейна милост нареди да ви уведомя, че сир Джейслин Байуотър е отказал да изпълни заповед, дадена от името на самия крал.

„Което значи, че Церсей вече е заповядала на Байуотър да освободи Пицел и са й отказали.“

— Разбирам.

— Тя настоява той да бъде отстранен от поста и поставен под арест за измяна. Предупреждавам ви…

Тирион остави чашата.

— Предупреждения от теб няма да слушам, момченце.

— Сир — поправи го със стиснати устни Лансел. И докосна дръжката на меча си, може би за да напомни на Тирион, че си има меч. — Внимавай, когато говориш с мен, Дяволче. — Явно държеше да прозвучи заканително, но нелепото мъхче на устничката му развали целия ефект.

— О, я пусни меча. Само да извикам и Шага ще дойде и ще те убие. С брадва, забележи. Не е мях с вино.

Лансел почервеня. Толкова ли глупав беше, че да вярва, че участието му в убийството на Робърт ще остане незабелязано?

— Аз съм рицар…

— Забелязах. Кажи ми… Церсей кога те помаза в рицарство — преди или след като те напъха в леглото си?

Зелените очи на Лансел трепнаха и на Тирион не му бяха нужни повече признания. Значи Варис му беше казал истината. „Е, поне никой не може да твърди, че сестра ми не обича семейството си.“

— Нямаш какво да кажеш ли? Нямате ли други предупреждения към мен, сир?

— Или ще си оттеглите тези мръсни обвинения, или…

— Моля те. Помислял ли си какво ще направи Джофри, когато му кажа, че си убил баща му, за да легнеш с майка му?

— Не беше така! — възрази изплашено Лансел.

— Не беше ли? А как беше, моля?

— Кралицата ми даде силното вино! Собственият ви баща, лорд Тивин, когато бях назначен за кралски скуайър, ми каза да й се подчинявам във всичко.

— А каза ли ти да я чукаш? — „Виж го. Не е толкова висок, чертите му не са толкова изящни, а косата му не е чак разтопено злато, но все пак… все пак дори едно лошо копие на Джайм е по-сладко от празното легло, нали?“ — Не, мисля, че не е.

— Аз не съм искал… само правех, каквото тя ми заповядаше. Аз…

— И изпитваше отвращение през цялото време, в това ли искаш да ме убедиш? Висок пост в двора, рицарство, краката на сестра ми нощем се отварят за теб, о, да, трябва да е било ужасно. — Тирион се надигна от стола. — Почакай тук. Негова милост ще иска да чуе това.

Цялата наперена самоувереност изведнъж напусна Лансел. Младият рицар падна на колене като изплашено момченце.

— Милост, милорд, моля ви!

— Това си го спести за Джофри. Той много обича да му се молят.

— Милорд, беше по искане на сестра ви, кралицата, точно както казахте, но Негова милост… той не бива да научи…

— Какво? Искаш от мен да премълча истината?

— Заради татко! Ще напусна града, ще бъде все едно че никога не се е случвало! Кълна се, ще го прекратя…

Трудно беше да не се засмее човек.

— Не мисля.

Сега вече момъкът се обърка съвсем.

— Милорд?

— Чу ме. Баща ми ти е казал да се подчиняваш на сестра ми, нали? Добре, подчинявай й се. Стой до нея, пази доверието й, задоволявай я колкото иска. Никой няма да разбере… докато си ми верен. Искам да знам какво прави Церсей. Къде ходи, с кого се вижда, какво си говорят, какви планове крои. Всичко. И ти лично ще ми го донасяш.

— Да, милорд. — Лансел го каза без никакво колебание. На Тирион му хареса. — Ще донасям. Заклевам се. Както заповядате.

— Стани. — Тирион напълни още една чаша и му я подаде. — Пий за разбирателството ни. Гарантирам, в замъка няма глигани, доколкото знам. — Лансел надигна чашата и отпи, макар и малко притеснено. — Усмихни се, братовчеде. Сестра ми е красива жена, пък и всичко, което правим, е за доброто на кралството. Всичко това може да свърши добре за теб. Рицарството е нищо. Ако си умен, можеш да получиш и лордска титла, с владението към нея. — Тирион изля в гърлото си остатъка от чашата. — Искаме Церсей да ти вярва напълно. Върни се при нея и й кажи, че я моля за прошка. Кажи й, че си ме изплашил, че не искам да има конфликт между нас, че оттук нататък няма да правя нищо без нейното съгласие.

— Но… исканията й…

— О, Пицел ще й го дам.

— Нима? — Лансел изглеждаше слисан.

Тирион се усмихна.

— Ще го освободя още утре. Бих могъл да се закълна, че косъм не е паднал от главата му, но няма да е съвсем вярно. Във всеки случай е жив и здрав, но за енергичността му не мога да гарантирам. Черните килии не са най-здравословното място за човек на неговите години. Церсей може да си го задържи като домашен любимец или да го изпрати на Вала, все ми е едно, но в съвета не го искам.

— А сир Джейслин?

— Кажи на сестра ми, че се надяваш да го изтръгнеш от мен след време. Това би трябвало да я поуспокои. Временно.

— Както кажете. — Лансел довърши виното си.

— Още нещо. След кончината на крал Робърт ще бъде крайно смущаващо, ако неговата скърбяща вдовица изведнъж надуе корема.

— Милорд, аз… ние… кралицата ми е заповядала да не… — Ушите му пламнаха като ланистърския пурпур. — Пръскам си семето на корема й, милорд.

— Хубаво коремче, не се съмнявам. Мокри го колкото искаш… Само гледай росицата ти да не капне на друго място. Повече племенници не ща, ясно ли е?

Сир Лансел се поклони вдървено и излезе.

Тирион си позволи един миг на съжаление към момчето. „Поредният глупак, и слабак при това, но не заслужава това, което му причиняваме двамата с Церсей.“ Добре, че чичо му Кеван имаше други двама сина — този едва ли щеше да преживее повече от година. Церсей щеше да поръча убийството му веднага щом разбереше, че й изменя, а ако по някаква божия милост не го разбереше, то Лансел едва ли щеше да преживее деня, в който Джайм Ланистър се върнеше в Кралски чертог. Единственият въпрос беше дали Джайм ще го посече в изблик на яростна ревност, или Церсей първо ще го убие, за да не разбере Джайм. Тирион беше готов да заложи на Церсей.

Беше го обзело неспокойствие и си даваше ясна сметка, че тази нощ няма да може да заспи. „Във всеки случай не и тук.“ Намери Подрик Пейн заспал в едно кресло пред солария и го разтърси за рамото.

— Доведи Брон и след това изтичай до конюшните и поръчай да оседлаят два коня.

Очите на скуайърчето бяха замъглени от съня.

— Два коня?

— Да, коне. Едни големи животни, дето обичат ябълки. Сигурен съм, че си ги виждал. С четири крака и опашка. Но първо Брон.

Наемникът се появи скоро и попита още от вратата:

— Кой ти се изпика в чорбата?

— Церсей, както винаги. Сигурно ще ми кажеш, че трябва вече да съм свикнал с вкуса. Все едно. Милата ми сестра, изглежда, ме бърка с Нед Старк.

— Чух, че бил по-висок.

— Не и след като Джоф му отсече главата. Трябвало е да се облечеш по-топло, нощта е студена.

— Ще ходим ли някъде?

— Всички наемници ли са умни като теб?

Градските улици бяха опасни, но с Брон до себе си Тирион се чувстваше сигурен. Стражите ги пуснаха през малката портичка на северната стена и двамата поеха по булевард „Черната сянка“ към подножието на Високия хълм на Егон, а оттам — по Свинската алея, покрай редиците затворени с дървени капаци прозорци и високи постройки от камък и дърво, чиито горни етажи се надвесваха над улицата толкова, че почти се целуваха. Луната сякаш ги следеше по пътя им и си играеше на криеница, надничаше и се скриваше зад комините. Не срещнаха никого, освен една прегърбена старица, понесла умряла котка за опашката. Тя ги погледна боязливо, сякаш се страхуваше да не й откраднат вечерята, и се шмугна безмълвно в сенките.