— Лорд Сняг? — чу той. Тихо и плахо. Обърна се.

Горе, присвито на скалата, която го беше подслонила през нощта, седеше момичето със зайците, загърнато в голямо черно наметало. „Наметалото на Сам — веднага осъзна Джон. — Защо носи наметалото на Сам?“

— Дебеланчото ми каза, че ще ви намеря тук, милорд — промълви тя.

— Заека го изядохме, ако за това си дошла. — Признанието го накара да се почувства нелепо гузен.

— Стария лорд Врана, оня, с говорещата птица, даде на Крастър арбалет с цената на сто заека. — Ръцете й се сгънаха над издутината на корема. — Вярно ли е, милорд? Вярно ли е, че брат ви е крал?

— Той не ми е точно брат — призна той. — Копеле съм на Нед Старк. Да, Роб е кралят на Севера. Ти защо си тук?

— Дебеланчото, онзи Сам, той каза да ви видя. Даде ми наметалото си, да не ме забележат.

— Крастър няма ли да ти се ядоса?

— Баща ми препи снощи с виното на лорд Врана. Ще спи цял ден. — Дъхът й излизаше на пресекулки, на бели облачета мраз. — Казват, че кралят дава справедливост и защитава слабите. — Започна да се смъква от скалата, много непохватно, но се плъзна по леда и крачетата й полетяха надолу. Джон я хвана преди да е паднала и й помогна да се изправи. Младата жена коленичи на заледената земя. — Милорд, моля ви…

— Не ме моли за нищо. Веднага се върни в къщата ви, където ти е мястото. Заповядаха ни да не говорим с жените на Крастър.

— Не е нужно да ми говорите, милорд. Само ме вземете с вас като си тръгнете, само за това моля.

„Само за това молела — помисли той. — Сякаш е нищо.“

— Аз ще… ще ви бъда жена, ако поискате. Баща ми си има вече деветнайсет, една по-малко няма да му липсва.

— Черните братя са се заклели никога да не взимат жени, не го ли знаеш? И освен това сме гости на баща ти.

— Но вие не сте — каза тя. — Аз ви гледах. Нито ядохте на синията му, нито спахте край огъня му. Не вие давал права на гост, тъй че не сте му длъжник. Заради бебенцето трябва да се махна.

— Аз дори не знам името ти.

— Джили, така ме нарече той. На цветето „джили“.

— Хубаво е. — Спомни си как Санса веднъж му обясни, че трябва да го казва винаги щом някоя дама му каже името си. Не можеше да помогне на момичето, но малко вежливост поне щеше да го зарадва. — От Крастър ли те е страх, Джили?

— Зарад бебето, не за мен. Ако е момиче, няма да е толкоз лошо, ще порасне и той ще се ожени за нея. Но Нела казва, че ще е момче, а тя е имала шест и ги разбира тия работи. Момчетата той дава на боговете. Прави го като дойде белият студ, а той напоследък идва все по-често. Затуй започна да им дава овцете, макар че обича овчето. Само че сега и овцете свършиха. После ще са кучетата, докато… — Джили сведе очи и погали корема си.

— Какви богове? — Джон помнеше, че не видяха нито едно момче в твърдината на Крастър, нито пък мъже, освен самия Крастър.

— Студените богове — каза тя. — Онези, дето идват по нощите. Белите сенки.

И Джон изведнъж се озова отново в Кулата на лорд-командира. Една отсечена ръка се катереше по прасеца му и когато той я изхвърли с върха на дългия меч, тя падна на пода и започна да се гърчи, а пръстите й се отвориха и затвориха. Мъртвият се надигна и сините му очи блеснаха на разцепеното му и подуто лице. Вървища разкъсани вътрешности провиснаха от раната в корема му, но кръв нямаше.

— Какъв цвят са очите им? — попита той.

— Сини. Ярки като сини звезди и студени.

„Видяла ги е — помисли той. — Крастър излъга“

— Ще ме отведете ли? Само до Вала…

— Не отиваме към Вала. Сега тръгваме на север, към Манс Райдър и тези, Другите, тези бели сенки и техните въплътени мъртъвци. Тях търсим, Джили. Бебето ти няма да е в безопасност с нас.

Страхът й ясно се изписа на лицето й.

— Но ще се върнете. Когато битката ви свърши, ще се върнете по същия път.

— Може би. — „Ако някой от нас все още е жив.“ — Това Стария мечок ще го каже, онзи, дето го наричаш лорд Врана. Аз съм само негов скуайър. Не избирам пътя, по който ще минем.

— Разбирам. — Той долови покрусата в гласа й. — Съжалявам за безпокойството, милорд. Аз само… казваха, че кралят пази хората, и помислих… — Побягна отчаяна и наметалото на Сам заплющя зад гърба й като огромни черни криле.

Радостта му от крехката красота на утрото си беше отишла. „Проклета да е — помисли си с тъга. — Дваж проклет да е и Сам, че ми я прати. Какво си е въобразил че мога да направя за нея? Тук сме, за да се бием с диваците, не да ги спасяваме.“

Мъжете наоколо вече изпълзяваха от подслоните си, прозяваха се и се протягаха. Вълшебството вече заглъхваше, искрящата ледена белота отново се превръщаше в най-обикновена роса под изгряващото слънце. Някой напали огън. Миризмата на дим се носеше през дърветата, смесена с аромата на опушена сланина. Джон свали наметалото си, удари го в скалата и тънката ледена коричка, образувала се през нощта, се натроши; после взе Дълъг нокът и заметна ремъка през рамо. Няколко крачки по-надолу пусна вода и от пикнята му в мразовития въздух се вдигна пара, а ледът под нея се стопи. После завърза черните си гащи и тръгна към огъня.

Хейк му подаде кух крайщник, пълен с прегоряла сланина и парчета солена риба, стоплени в разтопената мас. Той ги изгълта, докато слушаше хвалбите на Дивен как имал не една, а три от жените на Крастър през нощта.

— Не си — каза намръщен Грен. — Щях да видя.

Дивен го плесна по ухото с опакото на ръката си.

— Ти? Да видиш? Ти си сляп като майстер Емон. Ти и оная мечка не видя.

— Каква мечка? И мечка ли имаше?

— Мечка винаги има — заяви Ед Скръбния с обичайния си мрачен тон на примирен със съдбата човек. — Една уби брат ми, когато бях малък. После носеше зъбите му на врата си на каишка. А какви зъби имаше той, по-хубави от моите. Моите зъби само ме мъчат.

— Сам в къщата ли спа снощи? — попита го Джон.

— Ако на това му викаш спане. Подът беше корав, чергилата воняха, а братята ми хъркат ужасно. За мечки можем да говорим колкото щеш, но никоя не ръмжи толкова свирепо като Бернар Кафявия. Но поне ми беше топло. Някакви псета се катереха по мен през нощта. Плащът ми беше почти изсъхнал, когато едно се изпика в него. Ако не е бил Бернар Кафявия. Забеляза ли, че дъждът спря веднага щом влязох под покрив? Все на мене. Ей го, сега като излязох, пак ще завали. Боговете и псетата най-много обичат да пикаят върху мен.

— Я да ида аз да видя лорд Мормон — каза Джон.

Дъждът можеше да е спрял, но дворът си беше все същото мочурище от плитки езерца и хлъзгава кал. Черните братя сгъваха палатките, даваха зоб на конете си и дъвчеха солено говеждо. Съгледвачите на Джармън Бъкуел вече оседлаваха конете си.

— Джон — каза му Бъкуел. — Тоя твой копелдашки меч си го наточи добре. Много скоро ще ни потрябват всички мечове.

След утринната светлина навън в дома на Крастър беше сумрачно. Факлите бяха догорели и беше трудно да се разбере, че слънцето се е вдигнало. Гарванът на лорд Мормон пръв забеляза, че е влязъл. Три лениви пляскания с големите черни криле и той кацна на дръжката на Дълъг нокът.

— Зър-рно? — Птицата чукна с човка Джон по косата.

— Остави го този нещастен просяк, Джон, току-що изяде половината ми бекон. — Стария мечок си дояждаше закуската с другите командири — пържен хляб, бекон и овчи дедец. Новата брадва на Крастър лежеше на масата, златният ец проблясваше смътно на мигащата светлина на единствената горяща факла. Собственикът й лежеше проснат в несвяст горе на платформата за спане, но всичките му жени бяха станали, шетаха и носеха храна. — Какъв е денят навън?

— Студено, но дъждът спря.

— Това е добре. Погрижи се да конят ми да е оседлан и готов. Смятам до час да тръгнем. Ял ли си? Храната на Крастър е проста, но насища.

„Няма да ям храната на Крастър“ — реши той изведнъж.

— Закусих с мъжете, милорд. — Джон изкъшка гарвана от Дълъг нокът. Птицата се върна на рамото на Мормон и дрисна.

— Това можеше да го направиш на Сняг, вместо да го пазиш за мен — изръмжа Стария мечок. Гарванът каза „ку-ор-рк“.