Джон завари конете нахранени и чак тогава се сети да спре и да помисли какво ще вечеря. Тъкмо се чудеше къде да потърси Сам, когато чу изплашен вик.

— Вълк!

Затича покрай глинената постройка към вика и мазната кал замляска под ботушите му. Една от жените на Крастър стоеше притиснала гръб в калната стена на цитаделата.

— Махни се — викаше на Дух. — Махай се! — Вълчището дъвчеше заек и още един, мъртъв и окървавен, лежеше на земята пред него. — Махнете го, милорд — замоли тя, щом го видя.

— Няма да те ухапе. — Веднага разбра какво е станало; отстрани на мократа трева беше полегнала на една страна дъсчена колиба. — Сигурно е прегладнял. Не срещахме много дивеч по пътя. — Джон подсвирна с пръсти. Вълчището захапа втория заек — кокалчетата изпукаха между зъбите му, — пристъпи към него и го пусна в краката му.

Жената ги изгледа боязливо. Беше по-млада, отколкото му се стори отначало. Момиче, на петнадесет-шестнадесет години, с тъмна и сплъстена от дъжда коса и мършаво лице; босите й крака бяха кални до глезените. Тялото й под грубо съшитите овчи кожи показваше ранни признаци на бременност.

— Ти от дъщерите на Крастър ли си? — попита той.

Тя сложи ръка на корема си.

— Жена съм му вече. — Изгледа накриво вълка и отчаяно коленичи до съборената колиба. — Трябваше да им сготвя зайци. Овце не останаха.

— Стражът ще се отплати добре. — Джон нямаше пари, иначе щеше да й предложи… макар че не беше много сигурен каква работа щяха да й свършат няколко медника или дори сребърник тук, отвъд Вала. — Утре ще говоря с лорд Мормон.

Тя изтри ръцете си в кожите.

— Милорд…

— Не съм лорд.

Но наоколо вече се бяха струпали други, привлечени от писъците й и от трясъка на поломената зайча колиба.

— Не му вярвай, момиче — подвикна щурмовакът Ларк Сестриния, долен и зъл като псе. — Това е самият лорд Сняг.

— Копеле на Зимен хребет и брат на крале — подигра се Чет, който беше зарязал псетата си, за да види за какво е цялата врява.

— Тоя вълк те гледа много гладно, моме — каза Ларк. — Сигурно си мисли колко крехка е мръвчицата в коремчето ти.

Джон не виждаше нищо смешно.

— Недейте. Плашите я.

— Нищо, да се пази. — Чет се ухили грозно като мехурите, покрили почти цялото му лице.

— Не трябва да говорим с вас — изведнъж си припомни момичето.

— Чакай — каза Джон, но късно. Тя скочи и побягна.

Ларк се наведе да сграбчи заека, но Дух се оказа по-бърз. Щом оголи зъби, Сестриния се подхлъзна и тупна в калта по задник. Другите се разсмяха.

— Нямаше нужда да плашите момичето — каза им Джон.

— От теб няма да търпим да ни гълчиш, копеле — изръмжа му Чет. Обвиняваше Джон за това, че беше изгубил удобното място при майстер Емон, и с право. Ако не беше отишъл при Емон заради Сам Тарли, Чет щеше още да се грижи за стария слепец, а не за глутницата злобни ловджийски хрътки. — Може да си галеникът на лорд-командира, но не си лорд-командирът… и нямаше да ми се дуеш толкова, ако това чудовище не се въртеше все около тебе.

— Няма да се бия с брат, докато сме извън Вала — отвърна Джон хладно.

Ларк се изправи на колене.

— Страх го е от тебе, Чет. На Сестрите имаме прякор за такива като него.

— Всички прякори ги знам. Спести си го. — Остави ги и Дух тръгна с него.

Докато стигнат портата, дъждът намаля до леко ръмене. Скоро щеше да падне здрач и после — още една окаяна нощ. Облаците щяха да скрият луната, звездите и Факела на Мормон, а горите щяха да почернеят като катран. Всяко изпикаване щеше да е приключение, макар и не точно такова, каквото си представяше някога Джон Сняг.

Отвън под дърветата част от щурмоваците бяха намерили достатъчно суха шума и дървета, за да запалят огън под надвисналата каменна плоча. Други бяха вдигнали палатки или си бяха стъкмили груби навеси, просвайки мокрите си наметала върху ниските клони. Великана се беше напъхал в хралупата на един изсъхнал дъб.

— Харесва ли ви замъка ми, лорд Сняг?

— Уютен изглежда. Да знаеш къде е Сам?

— Карай все направо. Ако стигнеш до павилиона на сир Отин, ще си го подминал. — Великана се усмихна. — Освен ако и Сам не си е намерил някое дърво. Що за дърво ли ще трябва да е?

Накрая Дух намери Сам. Вълчището отведнъж се стрелна напред като стрела на арбалет. Под една издадена скала, предлагаща донякъде подслон от дъжда, Сам хранеше гарваните си. Пълните му с вода ботуши жвакаха при всяка крачка.

— Краката ми подгизнаха — призна той окаяно. — Когато слязох от коня, стъпих в една дупка и нагазих до коленете.

— Свали ботушите и си изсуши чорапите. Ще намеря малко сухи дърва. Ако не е много мокро под скалата, може да запалим огън. — Джон му показа заека. — И ще пируваме.

— Ти няма ли да си при лорд Мормон в къщата?

— Не. Но ти ще си. Стария мечок иска да му рисуваш карта. Крастър казва, че ще ни разкрие къде е Манс Райдър.

— О? — Сам не гореше от нетърпение да види Крастър, макар това да значеше огън и топло.

— Но каза първо да се наядеш. Подсуши си краката. — Джон отиде да събере дърва, зарови под мъртвата шума за по-сухи клони и загреба от черните пластове борови иглички — смяташе, че лесно ще се подпалят. Но и с тях мина цяла вечност, докато хванат искрата. Наметалото си провеси от скалата да пази дъжда настрана от малкия пушлив огън и така двамата останаха като в малка топла ниша. Джон клекна да одере заека, а Сам почна да си сваля ботушите.

— Имам чувството, че мъх е поникнал между пръстите ми — заяви той скръбно и ги размърда. — Заекът обаче ще е вкусен. Знаеш ли, вече не ме е страх нито от кръв, нито от нищо. — Извърна очи. — Е, само малко…

Джон набучи заека на една пръчка, сложи два по-големи камъка от двете страни на огъня и я постави върху тях. Зайчето беше дребно и кльощаво, но щом се запече, замириса като на кралски пир. Другите щурмоваци наблизо взеха да ги поглеждат завистливо. Даже Дух загледа гладно, задуши и пламъците на огъня засвяткаха в червените му очи.

— Ти вече си изяде дела — напомни му Джон.

— Крастър толкода ли е див, колкото разправят щурмоваците? — попита Сам. Заекът не беше съвсем допечен, но вкусът му беше страхотен. — Как изглежда замъкът му?

— Купчина тор с покрив и огнище. — Джон му разказа какво бе видял и чул в Цитаделата на Крастър.

Докато разказът свърши, се беше стъмнило, а Сам облизваше пръсти.

— Хубаво беше, но сега бих изял и един агнешки бут. Цял бут, само за мен, полят с мента, мед и чесън. Агнета видя ли?

— Имаше кошара, но без овце.

— Как си храни мъжете този човек?

— Мъже не видях. Само Крастър и жените му, и няколко по-малки момичета. Чудя се как успява да го държи това място. За защитата му да не говорим, само един кален насип. Ти тръгвай вече да я рисуваш онази карта. Пътя можеш ли да намериш?

— Стига да не падна в калта. — Сам си надяна с мъка ботушите, взе перо и един навит на руло пергамент и се изниза в нощта.

Дух отпусна глава на лапите си и задряма край огъня. Джон се изтегна до него, благодарен за топлината. Беше студено и мокро, но не толкова студено и мокро колкото допреди малко. „Може би тази нощ Стария мечок ще научи нещо, което да ни отведе до чичо Бенджен.“

Събуди се и видя бялото облаче на собствения си дъх сред студения въздух на утрото. Раздвижи се и костите го заболяха. Дух го нямаше, огънят беше изтлял. Джон посегна да дръпне наметалото, което беше провесил на скалата, и то се оказа кораво и замръзнало. Пъхна се под него и се озова сред гора от кристал.

Бледорозовата светлина на зората искреше по клони, листа и камъни. Всеки стрък трева беше изваян от смарагд, всяка водна капка се бе превърнала в диамант. Дори калните локви блестяха с лъскава кафявина. Сред блесналата зеленина се мяркаха черните палатки на братята му, покрити с тънък леден варак.

„Значи имало все пак магия отвъд Вала.“ Улови се, че мисли за сестрите си, навярно защото ги беше сънувал през нощта. Санса щеше да нарече всичко това „вълшебство“ и очите й щяха да се напълнят със сълзи при това чудо, а Аря щеше да затича със смях и викове и да поиска да докосне всичко.