— Трябва да е минал насам миналата година — каза Торен Малък лес. Едно от псетата дойде да го подуши по крака, той го изрита и кучето изквича.

— Бен търсеше сир Веймар Ройс, който беше изчезнал с Гаред и младия Уил — каза лорд Мормон.

— Тъй де, тия тримата ги помня. Лордчето не беше по-голямо от тия палета тука. Един такъв горд, не можа да спи под покрива ми с неговия самур и черната стомана. Жените ми го гледаха с кравешки очи. — Извърна се и примижа към най-близката от жените. — Задявали се с щурмоваци, разправя ми Гаред. Викам му, с това зелено командирче, гледай да не ги пипате. За черна врана Гаред не беше толкоз лош. Ама ушите му бяха по-малко от моите. Хапката му ги взела, разправя, като мойто. — Крастър се засмя. — Чувам, че и без глава останал. Е, и нея ли му я взе хапката?

Джон си спомни пръсналата се по белия сняг червена кръв и как Теон Грейджой изрита главата на мъртвия. „Беше дезертьор.“ На връщане към Зимен хребет двамата с Роб бяха препуснали напред и намериха в снега шестте палета. Преди хиляда години.

— Когато сир Веймар те остави, накъде тръгна?

Крастър сви рамене.

— Имам си друга работа, няма да седна да гледам накъде прелитат враните. — Отпи от бирата, обърса уста и остави чашата настрана. — Добро южняшко вино не съм пил от цяла меча нощ. Малко вино няма да ми дойде зле, и някоя нова брадва. Мойта вече не хапе, а жени имам да пазя. — Огледа суетящите се наоколо жени.

— Малко сте, и сами — каза Мормон. — Ако искаш, ще заделя няколко души да ви заведат до Вала.

Хрумването, изглежда, се хареса на гарвана.

— Вал-л! — гракна той и разпери криле като висока черна яка зад главата на Мормон.

Домакинът им се ухили грозно и се видяха няколко потрошени кафяви зъба.

— И к’во ще правим там, ще ви слугуваме на вечерята? Ние тука сме свободен народ. Крастър не слугува на никой.

— Времената са лоши да живееш сам в дивото. Студените ветрове се вдигат.

— Да се вдигат. Моите корени са дълбоки. — Крастър награби една от минаващите жени през кръста. — Кажи му, жено. Кажи на лорд Враната колко добре си живуркаме тука.

Жената облиза тънките си устни.

— Мястото ни е тук. Крастър ни пази. По-добре да умреш свободен, отколкото роб.

— Р-роб! — измърмори гарванът.

Мормон се наведе напред.

— Всяко село, край което минахме, беше изоставено. Вие сте първите живи, които виждаме, откакто напуснахме Вала. Хората ги няма… дали са мъртви, избягали или пленени, не мога да кажа. Животните също. Нищо не е останало. А преди това намериха труповете на двама от щурмоваците на Бен Старк, само на няколко левги от Вала. Вяха побелели и замръзнали, с почернели длани и черни стъпала, и с рани, които не кървяха. Но когато ги върнахме в Черен замък, възкръснаха в нощта и взеха да убиват. Единият уби сир Джаръми Рикър, а другият налетя на мен, което ми казва, че помнят нещо от онова, което са знаели приживе, но човешка милост у тях не беше останала.

Устата на жената провисна като влажна розова дупка, но Крастър само изсумтя.

— Тук таквиз злини нямаме… и ще те моля таквиз ужасии да не приказваш под покрива ми. Божи човек съм аз и боговете ме пазят. Ако станат и тръгнат плътеници, знам аз как да ги върна в гробовете. Макар че една остра нова брадва няма да ми дойде зле. — Отпрати жената с едно плесване по задника и викна подир нея: — Още бира, и бързо!

— Мъртвите може да не ви безпокоят — заговори Джармън Бъкуел, — но какво да кажем за живите, милорд? За вашия крал?

— К-крал! — гракна гарванът на Мормон. — Крал, крал, крал.

— Оня Манс Райдър ли? — Крастър се изхрачи в огъня. — „Кралят отвъд Вала.“ Че какво може да иска един свободен народ от кралете? — Обърна се към Мормон и го изгледа примижал. — Много мога да ви кажа за Райдър и делата му, ако река. Туй с празните села, негова работа е. Тая зала щяхте да я намерите празна, ако ми минаваха тия. Праща ми той ездач, да си оставя цитаделата, вика, и да ида в краката му да пълзя. Върнах го, но езика му задържах. Ей там, заковал съм го на оная стена. — Посочи. — Мога и да ти кажа къде да го търсите тоя Манс Райдър. Ако река. — И пак кафявата усмивка. — Но за туй ще имаме време. Вие сигур ще искате да спите под покрива ми, и да ми ядете от свинете.

— Покрив ще приемем с благодарност, милорд — каза Мормон. — Ездата беше тежка и се намокрихме много.

— Тогаз ще останете на гости за една нощ. Ама повече не, враните не ги обичам аз много. Горе е за мен и моите, давам ви целия под. Месо и бира имам за двайсет, повече не. Другите ти врани да си кълват тяхното зърно.

— Носим си продоволствие, милорд — рече Стария мечок. — Ще се радваме да споделите от храната и виното ни.

Крастър отърка провисналата си уста с косматата си ръка.

— Виж, от виното ви ще опитам, лорд Врана. И още нещо. Ако някой посегне на някоя от жените ми, остава без ръка.

— Покривът е ваш, вие заповядвате — каза Торен Малък лес, а лорд Мормон кимна вдървено, макар че не изглеждаше много доволен.

— Значи разбрахме се. — Крастър изпръхтя. — Имате ли някой да може да рисува карти?

— Сам Тарли може — каза Джон. — Сам обожава картите.

Мормон го привика с пръст.

— Прати го тук като се наяде. Да донесе перо и кожа. И намери също така Толет. Кажи му да донесе брадвата ми. Дар от гостите за домакина ни.

— Тоз пък кой е? — каза Крастър преди Джон да успее да си тръгне. — Прилича на Старк.

— Моят стюард и скуайър, Джон Сняг.

— Копеле значи? — Крастър изгледа Джон от главата до петите. — Човек като рече да легне с жена, трябва да я вземе за жена. Аз тъй правя. — Махна с ръка на Джон да си ходи. — Е, тичай си по работата, копеле. И гледай брадвата да е добра и остра, тъпо желязо не ми трябва.

Джон Сняг кимна сковано и си тръгна. На излизане едва не се сблъска при кожените платнища със сир Отин Вайтърс. Отвън дъждът като че ли беше понамалял. Из целия двор се бяха вдигнали палатки. Джон различи върховете на други под короните на дърветата. Ед Скръбния хранеше конете.

— Дайте му на дивака брадва бе, що не? — Посочи оръжието на Мормон, бойна двуостра брадва с къса дръжка и златна инкрустация по ръба на черното стоманено острие. — Ще ви я върне той, помни ми думата. Забита в черепа на Стария мечок. Що не му дадете всичките ни брадви, че и всичките ни мечове отгоре? Бездруго не ми харесва как дрънчат, докато яздим. Без тях ще вървим по-бързо, право към портата на ада. Чудя се в ада дали вали така? Може би на Крастър по ще му хареса някоя шапка вместо брадва.

Джон се усмихна.

— Брадва иска. И вино.

— Видя ли, умен ни е Стария мечок. Ако напием хубавичко дивака, може би ще ни клъцне само по някое ухо, ако се опита да ни изколи с тая брадва. Аз имам две уши, но главата ми е сал една.

— Малък лес казва, че Крастър е приятел на Стража.

— Знаеш ли разликата между дивак, който е приятел на Стража, и такъв, който не е? — запита го вечно киселият скуайър. — Враговете ни оставят труповете ни за враните и вълците. Приятелите ни погребват в тайни гробове. Чудя се, от колко време е набита оная мечка при портата и какви ли ги е вършил тука Крастър преди да чуе виковете на ловната ни дружина? — Ед изгледа подозрително брадвата; дъждът се стичаше по дългото му, мършаво лице. — Там вътре сухо ли е поне?

— По-сухо е оттук.

— Ако взема, че се мушна, по-надалечко от огъня, може да не ме забележат до заранта. Тия под покрива си ще ги избие първи, но поне ще умрем сухи.

Джон се засмя.

— Крастър е един. Ние сме двеста. Съмнявам се, че ще убие някого.

— Много ме зарадва — мрачно отвърна Ед. — Пък и една добра остра брадва не е толкова зле. Не обичам да ме убиват с млатило. Веднъж видях един, ударен по челото с млатило. Кожата си беше цяла-целеничка, но главата му беше станала гъбеста и издута като кратуна, само че моравочервена. Хубав човек, а умря грозно. Добре е, че не им даваме чуковете си. — Ед се отдалечи, клатейки глава, и дъждът се лееше от прогизналото му черно наметало.