Джон отнесе вестта на сир Отин Вайтърс, който се тътреше най-отзад с ариергарда. Дребен човек със съсухрено лице, на годините на Мормон, сир Отин винаги изглеждаше уморен, дори в Черния замък, а сега дъждът го беше съкрушил безмилостно.

— Добри вести — кимна той. — Тоя дъжд ме намокри до костите.

На връщане Джон свърна далеч встрани от пътя на колоната и хвана по-късата пътека през гъстата гора. Звуците от хора и коне позаглъхнаха, погълнати от дивата и влажна зелена пустош, и много скоро той чуваше вече само постоянния ритъм на дъжда по листа, дърво и камък. Беше още ранен следобед, но гората изглеждаше тъмна като привечер. Джон подкара през камъни и локви, покрай грамадни дъбове, сиво-зелени смърчове и железни дървета с черна кора. На места клоните изплитаха гъст саван над главата му и за малко му предлагаха отдих от постоянното барабанене на дъжда по главата му. Докато минаваше покрай един изгорен от мълния кестен, обрасъл с диви рози, чу нещо да шумоли в храстите.

— Дух — извика той. — Дух, ела при мен.

Но от зеленината се показа Дивен, пришпорил рунтав сив гарон, с Грен до него. Стария мечок беше разпратил конен авангард от двете страни на главната колона, за да заслонят похода им и да ги предупредят за приближаването на враг, и дори тук той не допускаше рискове, а пускаше хората си по двама.

— А, ти ли си бил, лорд Сняг. — Дивен се усмихна с дъбовата си усмивка; зъбите му бяха издялани от дърво и не му стояха добре. — Рекох, с туй момче ще трябва да се оправяме с някой Друг. Вълка си ли изгуби?

— Отпраши напред за плячка. — Дух не обичаше да върви с колоната, но едва ли се беше отдалечил много. Всеки път, щом спираха да пренощуват, бързо намираше Джон и палатката на лорд-командира.

— В тая мокротия, за риба ще е тръгнал май — каза Дивен.

— Майка ми винаги казваше, че дъждът е добър за зърното — намеси се плахо Грен.

— Тъй де, добър колкото да плесеняса — рече Дивен. — Най-доброто на дъжда е, че му спестява на човек банята. — Зъбите му тракнаха.

— Бъкуел е намерил Крастър — каза им Джон.

— Че да не го е губил? — изкиска се Дивен. — Ти виж младите самци да не почнат да си пъхат носовете в жените на Крастър, чу ли?

Джон се усмихна.

— Само за тебе ли ги искаш, Дивен?

Дивен изщрака още един път със зъби.

— Че що, може и да искам. Крастър има десет пръста и една патка, не може да брои до повече от единайсет. Една-две едва ли ще му липсват.

— Всъщност той колко жени има? — попита Грен.

— Повече, отколкото ти ще имаш за цял живот, брате. Е, не е толкоз трудно, щом си ги прави сам. Ей го и твоя звяр, Сняг.

Дух дотича до коня на Джон вирнал опашка и с настръхнала срещу дъжда козина. Животното на Грен се дръпна подплашено от миризмата му; дори и сега, след повече от година, конете ставаха неспокойни при появата на вълчището.

— С мен, Дух. — Джон пришпори към твърдината на Крастър.

Изобщо не беше помислял, че ще срещне някакъв каменен замък отвъд Вала, но поне си представяше нещо като дървено укрепление, с вътрешна полоса, палисада и дървена кула. Това, което видяха, се оказа грамадна купчина тор, свинарник и празна кошара, и схлупена, измазана с кал постройка без прозорци, която едва ли заслужаваше името „цитадела“. Беше дълга и ниска, скрепена от дървета и с тревни чимове за покрив. Дворът се разполагаше на ниско възвишение, което трудно можеше да се нарече хълм, и бе обкръжен със земен насип. Кафяви вади се стичаха надолу по склона там, където дъждът беше проял укреплението, и се сливаха в дълбоко дере, извиващо на север, чиито разкаляни води дъждът превръщаше в мътен порой.

От югозападната страна се видя отворена порта, фланкирана от два животински черепа, набити на високи колове: мечка от едната страна и овен от другата. По мечия череп още висяха парчета гнило месо, забеляза Джон, след като се вля в преминаващата през портата колона. Вътре съгледвачите на Джармън Бъкуел и хората от авангарда на Торен Малък лес вече изпъваха коневръзите и се мъчеха да вдигнат палатките. Цяла орда прасенца ровичкаха около три огромни свине в кочината. Наблизо едно момиченце носеше набрани моркови от градината, голо-голеничко под дъжда, а две жени връзваха една свиня за колене. Горкото животно квичеше ужасно и отчаяно, почти по човешки. В отговор псетата на Чет лаеха като побеснели, ръмжаха и налитаха въпреки проклятията, с които ги засипваше, пригласяха им и две от кучетата на Крастър. Като видяха Дух, някои от псетата подвиха опашки и побягнаха, а другите заотстъпваха с ръмжене. Вълчището не ги и погледна.

„Е, трийсетина от нас сигурно ще се стоплят и изсушат — помисли Джон, след като огледа постройката. — Петдесетина, може би.“ Мястото беше твърде малко да побере двеста души, така че повечето трябваше да останат навън. А къде да ги сложат? Дъждът беше превърнал половината двор на „цитаделата“ в дълбоки до глезен локви, а останалото — в тинеста кал. Предстоеше им още една окаяна нощ.

Лорд-командирът бе поверил коня си на Ед Скръбния. Когато Джон слезе, той почистваше полепналата кал от копитата му.

— Лорд Мормон е в залата — уведоми го той. — Каза да идеш при него. По-добре остави вълка навън, че както е изгладнял, току-виж изял някое от децата на Крастър. Мене ако питаш, толкова съм гладен, че и аз бих изял някое от децата на Крастър, стига да ми го поднесат горещо. Отивай, ще се погрижа за коня ти. Ако вътре е топло и сухо, по-добре не ми казвай, мене не ме поканиха. — Отлепи с ножа си буца кал от подковата. — А бе, тая кал не ти ли прилича на говна? Дали пък целият тоя хълм не е вдигнат от говната на Крастър?

Джон се усмихна.

— Нищо чудно. Той живее тук от доста време.

— Не ми се хили. Бягай при Стария мечок.

— Дух, остани — заповяда той.

Вратата на „цитаделата“ на Крастър представляваше две задкрилки от сърнешка кожа. Джон се шмугна между тях и се приведе да мине под ниския трегер. Бяха го изпреварили две дузини от главните щурмоваци: стояха около вкопаното в пръстения под огнище и водата от наметалата им се събираше на локвички около ботушите. Вътре миришеше на сажди, на тор и на мокри псета. Въздухът бе натежал от задушливия дим и въпреки това си оставаше влажен. Дъждът се стичаше от димоотвода в покрива. Помещението беше само едно, с издигната дървена площадка за спане, до която се стигаше по две дървени стълби.

Джон си спомни как се чувстваше в деня, в който тръгнаха от Вала: неспокоен като девица пред първа целувка, но обзет от нетърпение да зърне тайнства и чудеса зад всеки нов хоризонт. „Ами ето ти го сега едно от тях — каза си той, докато оглеждаше зяпнал окаяната и воняща зала. От лютия дим очите му се насълзиха. — Жалко, че Пип и Тоуд не могат да го видят. Много ще им липсва.“

Крастър седеше на единствения стол в помещението, до огъня. Дори лорд-командирът Мормон трябваше да седне на общата пейка с гарвана си, мърморещ недоволно на рамото му. Зад него стърчеше Джармън Бъкуел — водата се стичаше от кърпената ризница и лъсналия от влагата кожен елек, до Торен Малък лес, в тежкия нагръдник на покойния сир Джаръми и самуровото наметало.

Овчият кожух на Крастър и дрипавото кожено наметало, с което се беше заметнал, му придаваха твърде бедняшки вид в сравнение с гостите, но на едната си дебела китка носеше тежка гривна с блясък на злато. Изглеждаше здрав и силен мъж, макар и вече в зимата на дните си, гривестата му коса беше посивяла, почти до бяло. Плоският нос и провисналата уста му придаваха зловещ вид, а едното му ухо го нямаше. „Това значи било дивак.“ Джон си спомни приказките на баба Нан за дивото племе, което пиело кръв от човешки черепи. Крастър обаче пиеше жълта бира от грубо издялана каменна чаша. Сигурно не беше слушал приказките.

— Бенджен Старк не съм го виждал от три години — говореше той на Мормон. — И да ти кажа право, никогаж не ми е липсвал. — Между пейките сновяха пет-шест черни кутрета и едно-две прасета, а жени в дрипави сърнешки кожи разнасяха рогове с бира, разбъркваха огъня и режеха моркови и лук в един котел.