Литмир - Электронная Библиотека
Содержание  
A
A

Аря отпиваше предпазливо по глътка бира между хапките. Спомни си, че баща им позволяваше понякога по чашка бира. Санса обикновено правеше кисела физиономия заради вкуса и казваше, че виното било много по-хубаво, но на Аря й харесваше. Натъжи се, щом се сети за Санса и за баща си.

Ханът беше пълен с хора, тръгнали на юг, и гостилницата избухна от смях, когато Йорен заяви, че пътуват в обратна посока.

— Скоро ще тръгнете обратно — закле се ханджията. — На север път няма. Половината ниви са изгорени и колкото народ е останал, заключили са се зад твърдините си. Една банда тръгне заранта, друга ще ти излезе по здрач.

— За нас е все тая — опъна се Йорен. — Тъли или Ланистър, все едно. Валът не взима страна.

„Лорд Тъли е дядо ми“ — помисли Аря. За нея не беше „все тая“, но прехапа устна и продължи да слуша.

— Не са само Ланистър и Тъли — каза ханджията. — От Лунните планини слязоха диваци, на тях кажи, че не взимате страна, пък да те видя. Че и Старките се намесиха, лордчето е тръгнало надолу, синът на мъртвата Ръка…

Аря се вслуша. За Роб ли говореше?

— Чух, че момчето влизало в боя, яхнало вълк — рече един жълтокос мъж с половница бира в ръката.

— Глупашки приказки. — Йорен се изплю.

— Тоз, дето ми го каза, сам го видял. Вълк като кон, кълнеше се.

— Това, че някой се кълне, не му прави думите по-верни, Ход — каза ханджията. — Ей на, ти все се кълнеш, че ще си платиш вересиите, но досега един петак не съм видял. — Гостилницата избухна в смях, а мъжът с жълтата коса почервеня.

— Годината беше лоша за вълци — подхвърли един болнав човек в омърляно зелено наметало. — Край Окото на боговете глутниците са станали по-дръзки от всякога. Това овци, крави, кучета — все едно, трепят ги наред, и от хората страх нямат. Минеш ли нощем през ония гори, животецът ти е свършил.

— Хайде пак приказки. Толкоз е вярно, колкото и другото.

— Същото го чух от братовчедка ми, а тя не е от тия, дето лъжат — каза една стара жена. — Разправя, че имало една такава глутница, стотици зверове, човекоубийци. Оная, дето ги води, била вълчица, кучка от седмия ад.

„Вълчица.“ Ръката на Аря трепна и бирата се плисна. Близо до Тризъбеца ли беше това Око на боговете? Да имаше поне една карта. Близо до Тризъбеца беше оставила Нимерия. Не го искаше, но Джори каза, че нямало избор, че ако вълчицата се върне с тях, ще я убият, защото ухапала Джофри, макар той да си го заслужаваше. Трябваше да й викат, да крещят и да я замерват с камъни, и чак когато камъкът от ръката на Аря я улучи, тя престана да върви подир тях. „Тя сигурно няма да ме познае вече — помисли Аря. — Или ако ме познае, ще ме мрази.“

Мъжът в зеленото наметало каза:

— Чух и аз за тая адска кучка, как влязла веднъж в едно село… пазарен ден, хората наизлезли, а тя, моля ви, си върви ей така между тях, че и разкъсала едно бебе, от ръцете на майка му го измъкнала. Като стигнала вестта до лорд Мутън, той и синовете му се заклели, че ще й видят сметката. Проследили я до бърлогата й с глутница вълкодави, ама едва отървали кожите. Нито едно от псетата не оцеляло, нито едно.

— Това са само приказки — избълва Аря, без да може да се спре. — Вълците не ядат бебета.

— Че ти откъде знаеш бе, момко? — попита мъжът в зеленото наметало.

Преди да е измислила отговор, Йорен я хвана над лакътя.

— Замаяла му се е главата от бирата, това е.

— Не съм пияна. Не ядат бебета…

— Марш навън, момче… и гледай да останеш там, докато не се научиш да си затваряш устата, когато говорят възрастни. — Бутна я рязко към вратата, извеждаща отзад към конюшнята. — Хайде, навън. Виж дали конярчето е напоило конете ни.

Аря излезе навън вкочанена от яд.

— Не ядат — продължи да мърмори и изрита един камък. Той се изтъркаля и спря чак при фургоните.

— Момче — подвикна й приятелски мъжки глас. — Добро момче.

Говореше й един от мъжете във веригите. Аря пристъпи предпазливо към фургона с едната ръка на дръжката на Игла.

Затворникът вдигна празната половница и веригите му издрънчаха.

— Още бира? Човек ожаднява, като носи тия тежки гривни. — Беше най-младият от тримата, слаб, с хубави черти и все се усмихваше. Косата му беше червена от едната страна и бяла от другата, сплъстена и мръсна от килията в тъмницата, както и от пътя. — Човек може и да се изкъпе — каза, като видя, че Аря го гледа. — А момче може да си намери приятел.

— Имам си приятели — каза Аря.

— Не съм ги видял — каза безносият. Беше нисък и дебел, с огромни ръце. Целият беше покрит с гъсти черни косми — по ръцете, краката, даже по гърба. Напомняше на Аря за една рисунка, която беше видяла преди време: на маймуна от Летните острови. Дупката на лицето му караше човек да отвръща очи.

Плешивият отвори устата си и изсъска като някакъв грамаден бял гущер. Когато Аря се дръпна стъписана назад, той отвори по-широко устата си и изплези език — само че приличаше повече на отсечено пънче, отколкото на език.

— Престани — изломоти тя.

— Човек не си избира приятели в тъмни килии — каза хубавият, с червено-бялата коса. Нещо в говора му й напомни за Сирио. Съвсем същото, но в същото време по-друго. — Тези двама, те няма възпитание. Човек трябва извини. Ти казваш Ари, така, нали?

— Буцеста глава — каза безносият. — Буцеста глава, Буцесто лице, Момче пръчка. Внимавай, Лорат, ще те удари с пръчката.

— Човек трябва срамува от компания, Ари — каза хубавият. — Този човек има чест да казва се Джакен Х’гхар, някога от свободен град Лорат. Ех да бях сега в мой дом. Този човек лошо възпитан спътници казва Рордж — махна с половницата към безносия, — и Хапка. — Хапка отново й изсъска, показвайки жълтиците си нащърбени зъби. — Човек трябва има някакво име, така, нали? Хапка не може говори и Хапка не може пише, но негов зъби много остро, така човек казва него Хапка и той смее. Ари, ти харесва човек?

Аря отстъпи назад от фургона.

— Не.

„Не могат да ми направят лошо — каза си тя, — и тримата са вързани с вериги.“

Той обърна половницата си надолу.

— Човек трябва плаче.

Рордж, безносият, захвърли чашата си по нея и изруга. Железата го правеха тромав, но въпреки това тежката калаена половница щеше да я удари по главата, ако Аря не бе успяла да отскочи.

— Я донеси бира, пъпко. Веднага!

— Затваряй си устата! — Аря се помъчи да измисли какво щеше да направи Сирио на нейно място. Извади дървения си учебен меч.

— Ела насам — рече Рордж, — ш’ти навра тая тояга в задника и ш’ти го пръсна от ебан.

„Страхът реже по-дълбоко от мечове.“ Аря стисна устни и насила пристъпи към фургона. Всяка стъпка беше по-трудна от предишната. „Свирепа като вълчица, спокойна като блатна вода.“ Думите запяха в главата й. Сирио нямаше да се уплаши. Беше се приближила достатъчно, за да може да пипне колелото, когато Хапката скочи и посегна към нея, веригите му издрънчаха с ръждив звук. Но прангите задържаха ръцете му на педя от лицето й. Той изсъска.

Тя го удари. Удари го здраво, точно между малките му очи.

Хапката изпищя и залитна, а след това вложи цялата си сила срещу държащите го вериги. Гривните се хлъзнаха, завъртяха се и се изпънаха, и Аря чу пукота на старото изсъхнало дърво, докато грамадните железни клинове се напрягаха да се изтръгнат от подовите дъски на фургона. Белите му длани зашариха към лицето й, а жилите по мишците му се издуха като сини корабни въжета, но прангите издържаха и най-сетне мъжът се срина по гръб. От сълзящите язви по лицето му потече кръв.

— Момче има повече кураж, отколкото ум — отбеляза онзи, който се беше нарекъл Джакен Х’гхар.

Аря отстъпи от фургона. В следващия миг усети ръката на рамото си и се завъртя като вихър, и отново замахна с меча си — тояга, но се оказа само Бивола.

— Какво правиш?

Той вдигна ръце да се предпази.

— Йорен каза, че никой не трябва да приближава до тези тримата.

— Те не ме плашат — отвърна Аря.

— Тогава си глупав. Мен ме плашат. — Ръката на Бивола падна на дръжката на меча му и Рордж се разсмя. — Давай да се махаме.

20
{"b":"283604","o":1}