Краката на Аря се запънаха в земята, но тя все пак се остави Бивола да я поведе към хана. Изпратиха ги грубият смях на Рордж и съскането на Хапката.

— Искаш ли да се бием? — попита тя Бивола. Искаше й се да удари някого.

Той я изгледа стъписано и примига. Над тъмносините му очи бяха паднали кичури гъста, все още мокра от банята черна коса.

— Ще те нараня.

— Няма.

— Не знаеш колко съм силен.

— Не знаеш колко съм бърз.

— Сам си го просиш, Ари. — Бивола измъкна дългия меч на Пред.

— Стоманата е евтина, но мечът е истински.

Аря изтегли Игла от ножницата.

— Това е добра стомана, така че е по-истински от твоя.

Бивола поклати глава.

— Обещаваш ли, че няма да ревеш, ако те порежа?

— Ще обещая, щом искаш. — Извърна се странично в стойката си на танцуващия по водата, но Бивола не помръдна. Взираше се в нещо зад нея. — Какво има?

— Златни плащове. — Лицето му се изопна.

„Не може да бъде“ — помисли Аря, но когато се обърна, наистина ги видя да препускат по кралския път. Шестима, в черните ризници и златните плащове на Градската стража. Единият беше офицер; носеше черен лъскав метален нагръдник, украсен с четири златни диска. Спряха точно пред хана. „Гледай с очите си“, прошепна сякаш гласът на Сирио. Очите й видяха бяла пяна под седлата им — конете бяха препускали дълго и силно. Спокойна като блатна вода, тя хвана Бивола за ръката и го придърпа зад един висок разцъфнал жив плет.

— Какво има? — попита той. — Какво правиш? Пусни ме.

— Тихо като сянка… — прошепна тя и го дръпна долу.

Някои от останалите подопечни на Йорен бяха насядали пред бараката на банята и чакаха реда си да се натопят в казаните.

— Ей, вие — подвикна един от златните плащове. — Вие ли сте, дето сте тръгнали да облечете черното?

— Може и ние да сме — предпазливо отвърна един от мъжете.

— Де да можехме да се върнем с вас, момчета — рече старият Райсън. — Разправят, че на Вала било много студено.

Офицерът със златния плащ скочи от седлото.

— Имаме заповед за едно момче…

Йорен се показа на прага на хана и поглади рошавата си черна брада.

— Че кой го иска туй момче?

Другите златни плащове вече слизаха и заставаха до конете си.

— Защо се крием? — прошепна Бивола.

— Мен търсят — отвърна с шепот Аря. Ухото му миришеше на сапун. — Мълчи.

— Кралицата го иска, старче, не че е твоя работа — каза офицерът и извади тънък свитък от колана си. — Ето печата и заповедта на Нейна милост.

Зад плета Бивола поклати недоверчиво глава.

— Че за какво пък ще търсят точно теб, Ари?

Тя го ощипа по рамото.

— Хайде, млъкни!

Йорен опипа свитъка със златистия восък на печата.

— Хубав е. — Извърна глава и се изплю в пръстта. — Работата е, че момчето сега е на Нощния страж. Каквото и да е направил в града, колкото кучешка пикня не важи вече.

— Кралицата не я интересува мнението ти, старче, нито пък мен — каза офицерът. — Ще взема момчето.

Аря помисли за бягство, но си даде сметка, че няма да стигне далече с магарето, след като златните плащове имаха коне. А и толкова й беше омръзнало да бяга. Избяга, когато за нея дойде сир Мерин, и след това пак, когато убиха баща й. Ако беше истинска танцуваща по водата, трябваше да излезе сега с Игла и да ги убие всички, и повече да не бяга от никого и от нищо.

— Никого няма да вземеш — опъна се Йорен. — Има си закони за тия неща.

Златният плащ извади късия си меч.

— Ето ти го закона.

Йорен погледна оголеното острие.

— Хм. Това не е закон. Само някакъв меч. Че то и аз си имам такъв.

Офицерът се усмихна.

— Стар глупак. Водя петима със себе си.

Йорен се изплю.

— Аз пък имам трийсет.

Златният плащ прихна.

— Тази сган? — каза един от хората му, дебелак със счупен нос. — Кой е първият?

Тарбър измъкна вилата от купата сено до себе си.

— Аз съм.

— Не, аз съм — викна Кътджак, едрият каменоделец, и издърпа чука от кожената си престилка — никога не се разделяше с него.

— Пробвай с мен. — Курц се надигна от земята с ножа си за дране в ръката.

— С него, обаче първо с мен. — Кос вдигна дългия си лък.

— С всички нас — каза Райсън и стисна здраво дебелата тояга, с която се подпираше при ходене.

Добер се появи гол на входа за банята, с дрехите си на вързоп, но като видя какво става, пусна всичко с изключение на камата си и попита:

— Бой ли ще има?

— Така изглежда — рече Горещата баница и клекна да вдигне един камък. Аря не можеше да повярва на очите си. Та тя мразеше Горещата баница! Откъде накъде ще рискува живота си за нея?

Онзи със счупения нос, изглежда, продължаваше да мисли, че всичко това е смешно.

— Ей, я да оставите камъните и пръчките, преди да съм ви напердашил. Никой от вас не знае от кой край се държи мечът.

— Аз знам! — Аря нямаше да позволи да загинат за нея като Сирио. Нямаше! Провря се през живия плет с Игла в ръка и се плъзна в стойката „танцуващата по вода“.

Счупения нос се изкиска. Офицерът я изгледа от глава до пети.

— Остави оръжието, детенце, никой няма да ти посегне.

— Не съм детенце! — изрева тя побесняла. Какво им ставаше на тия? Бяха били целия този път заради нея, а сега — ето я, стои пред тях, а те само й се усмихват. — Аз съм този, когото търсите.

— Той е този, когото търсим. — Офицерът изпъна късия си меч към Бивола, който беше излязъл от плета и бе застанал до нея, с евтината стомана на Пред в ръката си. Но беше грешка, че изпусна Йорен от очи, макар и само за миг. Достатъчно, та мечът на черния брат да изсвисти и върхът му да се опре в гърлото на офицера.

— Няма да вземеш никой, освен ако не искаш да видя узряла ли ти е ябълчицата. В тоя хан вътре имам още петнайсет братя, ако тия не ти стигат. Ако съм на теб, ще го пусна това ножче за кормене, ще си отворя бузите на задника върху туй дебело конче и ще се върна на галоп в града, без да се обръщам. — Йорен се изплю и натисна с върха на меча. — Живо!

Пръстите на офицера се отпуснаха и мечът му падна в пръстта.

— Това ще го задържим — каза Йорен. — На Вала винаги има нужда от добра стомана.

— Както кажеш. Засега. Войници. — Златните плащове прибраха оръжията си и наскачаха по конете. — И гледай да се дотътриш до тоя ваш скапан Вал колкото може по-бързо, старче. Следващия път като те спипам, вярвай ми, ще взема и твоята глава с тая на копелето.

— По-добри от тебе са се опитвали. — Йорен шибна офицерския кон по задницата с плоското на меча и го отпрати на бегом надолу по кралския път.

Когато войните се скриха от очите им, Горещата баница зарева от възторг, но Йорен го изгледа ядосано.

— Тъпак! Смяташ, че са приключили с нас ли? Другия път няма да ми се фръцка и да ми показва свитъчета с лентички. Изкарвайте другите от банята, трябва да тръгваме. Ако яздим цяла нощ, може да спечелим малко преднина. — Вдигна късия меч, изтърван от офицера. — Кой го иска това?

— Аз! — ревна Горещата баница.

— Да не го използваш срещу Ари. — Подаде с дръжката напред меча на момчето и отиде при Аря, но заговори не на нея, а на Бивола.

— Кралицата много държи да те хване, момко.

Аря се обърка.

— Че защо ще иска него?

Бивола я изгледа намръщено.

— А защо пък тебе да иска? Ти си само едно малко проскубано плъхче!

— Аа, а пък ти си само едно копеле! — А може би само се преструваше на копеле? — Как ти е истинското име?

— Джендри — отвърна той, сякаш не беше много сигурен.

— Не знам кого искат, кого не искат — каза Йорен, — но все едно, няма да ви хванат. Двамата сега ще яхнете коне. Мерне ли ни се златен плащ, препускате към Вала все едно че дракон ви духа зад опашките. Останалите от нас и плюнка не струваме за тях.

— Освен тебе — изтъкна Аря. — Онзи каза, че ще вземе и твоята глава.

— Колкото до туй — изсумтя Йорен, — да я взима. Стига първо да може да я свали от раменете ми.