— Майната му на Дълбокия ти лес — каза той. — Дървен нужник на един хълм. Зимен хребет е сърцето на тази земя, но как да го държа без гарнизон?

— Могъл си да го обмислиш преди да го вземеш. О, ходът беше много хитър, това ти го признавам. Само трябваше да проявиш малко повече разум, да сринеш замъка и да върнеш двете принцчета в Пайк за заложници, и щеше да си спечелил войната с един удар.

— Много щеше да ти хареса, нали? Да видиш наградата ми превърната в пепел и руини.

— Твоята награда ще е съдбата ти. Кракените се вдигат от морето, Теон, или го забрави през тези свои години при вълците? Нашата сила е в корабите ни. Моят „дървен нужник“ е достатъчно близо до морето, за да стига при мен продоволствие и свежи попълнения всеки път, когато ми потрябват. Но Зимен хребет е на стотици левги навътре в сушата, обкръжен е от гори, хълмове, враждебни укрепления и замъци. И не се заблуждавай, всеки мъж на хиляда левги околовръст вече е твой враг. Ти се погрижи за това, когато заби онези глави над портите. — Аша поклати глава. — Как е възможно да си такъв проклет глупак? Деца…

— Те ме предизвикаха! — изрева той. — И освен това беше кръв за кръв. Двама синове на Едард Старк платиха за Родрик и Мейрон. — Думите се изтъркаляха от езика му сами, но Теон веднага разбра, че баща му ще ги одобри. — Дадох покой на духовете на братята ми.

— Нашите братя — напомни му Аша с нещо като усмивка, подсказваща, че взима тези приказки за възмездие за малко попресолени. — От Пайк ли доведе духовете им, братко? Аз пък мислех, че безпокоят само баща ни.

— Кога ли е разбирала една девица нуждата на един мъж да отмъсти! — Дори баща му да не одобреше подарения му Зимен хребет, трябваше да одобри отмъщението на Теон за братята му!

Аша се изсмя презрително.

— Този сир Родрик също би могъл да изпита тази мъжка потребност, не мислиш ли? Но каквото и друго да си, Теон, ти все пак си кръв от моята кръв. В името на общата ни майка, върни се в Дълбоки лес с мен. Подпали Зимен хребет и се върни, докато още можеш.

— Не. — Теон намести короната. — Взех го този замък и смятам да го удържа.

Сестра му го изгледа. После каза:

— Тогава ще си го държиш, докато си жив. — И въздъхна. — Според мен си мирише на пълна глупост, но какво ли разбира една свенлива девица от такива неща? — На вратата се обърна и му се усмихна с насмешка. — Между другото, това е най-грозната корона, която съм виждала. Сам ли си я направи?

Тя го остави да кипи и се задържа само колкото да нахрани и напои конете си. Половината от мъжете, които беше довела, се върнаха с нея — излязоха през същата Ловджийска порта, през която бяха избягали Бран и Рикон.

Теон изгледа заминаването им от стената. Когато сестра му се скри в мъглите на Вълчия лес, неволно се зачуди защо не я послуша и не замине с нея.

— Отиде си, а? — Смрад стоеше до лакътя му.

Теон нито беше чул приближаването му, нито го беше помирисал. Едва ли имаше човек, когото по-малко искаше да види в този момент. Безпокоеше се всеки път, щом го видеше да обикаля наоколо жив, с това, което знаеше. „Трябваше да уредя и неговата смърт, след като той уби другите“ — помисли Теон, но мисълта го изнерви още повече. Колкото и да изглеждаше невероятно, Смрад можеше да пише и да чете, и притежаваше достатъчно проблясъци на разум, за да е скрил някъде опис на онова, което бяха направили.

— Милорд принце, да ме прощавате, но не беше редно да ви оставя сам. И десет души. Това изобщо няма да стигне.

— Знам го — каза Теон. „Аша също.“

— Е, аз сигурно бих могъл да ви помогна — каза Смрад. — Дайте ми кон и торба пари и мога да ви намеря свестни мъже.

Теон присви очи.

— Колко?

— Стотина, да речем. Двеста. Може и повече. — Усмихна се и светлите му очи блеснаха. — Роден съм тук на север. Доста хора познавам, а и мнозина познават Смрад.

Двеста души все още не бяха армия, но човек нямаше нужда от хиляди, за да държи замък като Зимен хребет. Стига да можеха да се научат с кой край на копието се убива, щяха да наклонят везните.

— Направи каквото каза и ще разбереш, че не съм неблагодарен. Можеш да назовеш наградата си.

— Ами, такова, милорд, не съм имал жена, откакто тръгнах с лорд Рамзи — каза Смрад. — Бях хвърлил око на онази Пала, пък и чувам, че няма да й е за пръв път, така че…

Твърде далече беше отишъл със Смрад, за да се връща тепърва.

— Двеста души и е твоя. Но само един по-малко и можеш да си чукаш свинете.

Смрад беше заминал преди слънцето да е залязло, с торба сребърници от хазната на Старк и с последната надежда на Теон. „Най-вероятно няма да го видя повече тоя проклетник“ — помисли си кисело Теон, но все пак рискът си струваше.

Същата нощ сънува пиршеството, което Нед Старк беше вдигнал, когато крал Робърт дойде в Зимен хребет. Залата кънтеше от музика и смях, макар че отвън се надигаха студени ветрове. Отначало всичко беше само вино и печено месо, а Теон подхвърляше шеги, оглеждаше кръшните слугинчета и изобщо се забавляваше добре… докато не забеляза, че в залата помръква. Музиката вече не изглеждаше толкова весела; той чу провлечени струни, странни паузи и ноти, които увисваха кървави във въздуха. Виното изведнъж загорча в устата му, а когато вдигна очи от чашата си, видя, че пирува с мъртъвци.

Червата на крал Робърт бяха изсипани на масата от голяма дупка в корема му, а лорд Едард до него беше без глава. Надолу по пейките се редяха трупове, сиво-кафява плът, която се свличаше от костите им, щом вдигнеха чаши, и червеи пълзяха в очните им кухини. Познаваше ги до един: Джори Касел и Том Дебелака, Портър, Кайн и Хълън, началника на конницата, всички останали, които бяха тръгнали на юг към Кралски чертог, за да не се завърнат. Микен и Чайл седяха един до друг, от единия капеше кръв, а от другия — вода. Бенфред Толхарт и неговите Диви зайци запълваха една от масите. Жената на мелничаря също беше тук, както и Фарлън, дори дивакът, когото Теон беше убил във Вълчия лес в деня, когато спаси живота на Бран.

Но имаше и други, с лица, които никога не бе познавал, лица, които беше виждал само в камък. Слабичкото тъжно момиче, което носеше корона от светлосини рози и бяла рокля с петна кафяви съсиреци можеше да е само Лиана. До нея стоеше брат й Брандън, а зад двамата беше баща им лорд Рикард. Покрай стените, полускрити в сенките, се движеха бледи силуети с дълги мрачни лица. Когато ги видя, сърцето му замръзна от страх. А после високите врати се отвориха със скърцане, в залата нахлу мразовита вихрушка и сред нея от нощния мрак се появи Роб. Сив вятър стъпваше до него с пламнали очи, и мъж и вълк кървяха от петдесет жестоки рани.

Теон се събуди с крясък и така стресна Векс, че момчето избяга голо от стаята. Когато стражите му нахлуха с извадени мечове, той им заповяда да му доведат майстера. Докато Лувин пристигне разрошен и сънен, чашата вино бе укрепила ръцете на Теон и той изпитваше срам, че се е поддал на паниката.

— Сън — мърмореше той, — просто сън. Нищо не значи.

— Нищо — съгласи се мрачно Лувин. Остави му отвара за сън, но Теон я изля в шахтата на нужника веднага щом той излезе. Лувин освен майстер беше човек, а хората не го обичаха. „Иска да заспя, да… заспя и да не се събудя. Иска го толкова, колкото и Аша.“ После повика Кира, изрита вратата след нея, качи й се и я облада с ярост, каквато не бе познавал у себе си. Когато свърши, тя хлипаше, а шията и гърдите й бяха покрити с отоци и белези от хапането. Теон я избута от леглото и й хвърли едно одеяло.

— Махай се.

Но и тогава не можа да заспи.

Призори се облече и излезе навън, да обиколи по външните стени. Буен есенен вятър вееше през бойниците. Зачерви бузите му и залютя на очите му. Той загледа как гората под него от сива стана зелена, щом светлината започна да се цеди през заспалите дървета. Вляво се виждаха върховете на кулите над вътрешната стена, с позлатените им от вдигащото се слънце покриви. Червените листа на язовото дърво бяха като лумнал пожар сред зеленината наоколо. „Дървото на Нед Старк — помисли той — и гората на Старк, замъкът на Старк, мечът на Старк, боговете на Старк. Това е тяхно място, не е мое. Аз съм Грейджой на Пайк, роден, за да изрисувам кракен на своя щит и да плавам по голямото солено море. Трябваше да си отида с Аша.“