— Неговия бог? Не е ли ваш?

— Е, и мой е. Мъртвото не може да умре. — Подсмихна се. — Стига да повтарям прилежно благочестивите словца, Мократа коса няма да ми създаде неприятности. А колкото до чичо Виктарион…

— Лорд-капитанът на Железния воин, неустрашимият воин. Слушала съм песни за него по пивниците.

— По време на бунта на лорд баща ми той влязъл в Ланиспорт с чичо ми Юрон и подпалил флота на Ланистър — каза Теон. — Планът обаче бил на Юрон. Виктарион е като някой грамаден сив бик, силен е и неуморим, и изпълнителен, но не може да спечели. Той несъмнено ще ми служи също толкова вярно, колкото е служил на баща ми. Няма нито достатъчно ум, нито амбицията да ме свали с измяна.

— Но Юрон Гарваново око съвсем не е от глупавите. За него съм слушала ужасни неща.

Теон помръдна на седлото си.

— Чичо ми Юрон не са го виждали на островите от две години. Може да е умрял. — Ако беше така, можеше да е само в негова полза. Най-големият брат на лорд Бейлон така и не се беше отказал от Древния обичай, дори за ден. Казваха, че неговият „Мълчание“, с черните платна и тъмночервения корпус, се ползвал с лоша слава от Ибен до Асшаи.

— Може да е умрял — съгласи се Есгред, — а и да е жив, прекарал е по морето толкова дълго, че тук ще е почти като чужд. Железните никога не биха поставили един чужденец на Стола от Морския камък.

— Така е — отвърна Теон и изведнъж се сети, че и него някои наричаха „чужденеца“. Тази мисъл го накара да се намръщи. „Десет години са много време, но вече се върнах, а до смъртта на баща ми има много време. Достатъчно, за да се докажа.“

Помисли дали отново да не погали гърдичката на Есгред, но тя сигурно пак щеше да му махне ръката, пък и целият този разговор за чичовците донякъде бе поохладил страстта му. Щеше да има достатъчно време за такава игра в замъка, като останеха насаме в покоите му.

— Ще поговоря с Хеля, като пристигнем в Пайк, и ще се погрижа да получиш почетно място на пира — каза той. — Аз ще трябва да седя на подиума, от дясната страна на баща ми, но ти можеш да дойдеш при мен, след като той напусне залата. Той рядко се задържа дълго. Коремът му напоследък не държи на пиене.

— Неприятно е, когато един велик мъж остарее.

— Лорд Бейлон е само бащата на велик мъж.

— Колко ни е скромно лордчето!

— Само глупакът се свива, когато светът е пълен с хора, горящи от желание да свършат това вместо него. — Целуна я леко по тила.

— Какво ще нося на този велик пир? — Тя се пресегна назад и избута лицето му от врата си.

— Ще помоля Хеля да те облече. Някоя от роклите на лейди майка ми може да ти стане. Тя е в Харлоу и не се очаква да се върне.

— Чувам, че студените ветрове са я изтощили. Няма ли да отидете да я видите? Харлоу е само на един ден път по море, а лейди Грейджой със сигурност копнее да види сина си.

— Де да можех. Много съм зает. Баща ми разчита на мен, след като се върнах. Като дойде мирът, може би…

— Твоето идване може на нея да донесе мир.

— Ето, че заговори съвсем като жена — оплака се Теон.

— Признавам, че… нали нося дете.

Тази мисъл някак отново го възбуди.

— Така твърдиш, но тялото ти не показва такива признаци. Как може да се докаже? Преди да ти повярвам, ще трябва да видя как ти назряват гърдите и да опитам от майчиното ти мляко.

— А какво ще каже мъжът ми? Заклетият човек и слуга на твоя баща?

— Ще му дадем да строи толкова кораби, че така и няма да усети, че си го оставила.

Тя се засмя.

— Какво жестоко лордче ме е награбило! Ако ти обещая, че един ден ще можеш да гледаш как бебето ми суче, ще ми разкажеш ли повече за твоята война, Теон от дома Грейджой? Пред нас има още много мили и планини, а аз бих искала да чуя за този вълчи крал, при когото си служил, и за златните лъвове, с които се бие.

Нетърпелив да задоволи любопитството й, за да я спечели, Теон се подчини. Останалата част от дългата езда мина бързо, докато й пълнеше хубавата главичка с приказки за Зимен хребет и за битки. Сам се удиви на някои от нещата, които й каза. „Колко леко се говори с нея, боговете да я благословят дано — помисли Теон. — Имам чувството, че я познавам от години. Ако е наполовина толкова добра в кревата, колкото й сече умът, ще трябва да я задържа…“ Замисли се и за Сигрин Корабостроителя, колкото дебел, толкова и задръстен, със сплъстена коса, която вече окапваше, и поклати глава. „Загуба. Трагична загуба.“

Времето мина невероятно бързо и ето че грамадата на крепостната стена на Пайк се извиси пред тях.

Портите бяха отворени. Теон заби пети в хълбоците на Усмивка и подкара живо. Кучетата залаяха диво, докато помагаше на Есгред да слезе. Няколко притичаха към тях и замахаха с опашки. Стрелнаха се покрай него и едва не събориха горката жена, заподскачаха около нея, заскимтяха и я заблизаха.

— Марш! — изрева Теон и без успех понечи да изрита една голяма кафява кучка, но Есгред се смееше и се боричкаше с тях. Един от конярите се затича след кучетата.

— Прибери коня — заповяда му Теон — и ги разкарай тия проклети псета…

Тъпакът изобщо не му обърна внимание. На лицето му цъфна беззъба усмивка и той каза:

— Лейди Аша! Върнали сте се!

— Снощи — каза тя. — Плавах от Голям Уик с лорд Гудбрадър, а нощта изкарах в хана. Братчето ми беше така добро да ме доведе от Ланиспорт. — Целуна едно от кучетата по муцуната и се ухили сърдечно на Теон.

А той остана като закован на място и зяпна. „Аша! Не! Не е възможно да е Аша!“ Изведнъж осъзна, че в главата му има две Аши. Едната беше момиченцето, което помнеше. Другата, която си представяше по-смътно, донякъде приличаше на майка си. Нито една от двете не приличаше на това… това…

— Пъпките се махнаха, когато се появиха гърдите — обясни тя, докато си играеше с едно от кучетата. — Но лешоядският клюн си ми остана.

Теон едва намери глас да проговори.

— Защо не ми каза?

Аша пусна псето и се изправи.

— Исках най-напред да разбера кой си. И го разбрах. — След което му се поклони насмешливо. — А сега, малки ми братко, моля да ме извиниш. Трябва да се изкъпя и да се облека за пира. Интересно дали още ми пазят онази плетена ризница, дето толкова обичам да нося върху бельото от щавена кожа? — Усмихна му се злобничко и тръгна по моста с онази походка, която толкова му беше харесала — ленива и с леко поклащане на бедрата.

Когато Теон се обърна, Векс му се хилеше и той го плесна през ухото.

— Това е задето ти е толкова смешно. — И още веднъж, по-силно. — А това — че не ми каза. Следващия път гледай да ти порасне език.

Не помнеше покоите си в кулата за гости толкова студени, въпреки че робите бяха запалили мангал. Изрита ботушите, остави наметалото да падне на пода и си наля вино. Спомняше си едно кльощаво момиченце с щръкнали колене и пъпки по лицето. „Тя ми развърза гащите — каза си ядосано. — И каза… о, богове, а аз й казах…“ Изпъшка. Едва ли можеше да се направи на по-голям глупак.

„Не — каза си след това. — Тя ме направи на глупак. Тая зла кучка сигурно се е смяла през цялото време. А как само ми посегна към патката…“

Взе си чашата и отиде до стола до прозореца, седна и се загледа към морето. Слънцето над Пайк помръкваше. „Няма място за мен тук — помисли Теон. — И причината за това е Аша, Другите да я вземат дано!“ От зелена, водата пред очите му долу стана сива, а после черна. Чак тогава чу отдалече музика и се сети, че е време да се преоблече за пира.

Избра най-обикновени ботуши и още по-обикновени дрехи, с мрачно черни и сиви цветове, прилягащи на настроението му. Никаква украса. Нищо желязно не си беше купувал. „Можех да взема нещо от оня дивак, дето го убих, за да спася Бран Старк, но той нямаше нищо, което да си струва да му вземе човек. Такъв ми е проклетият късмет, все бедняци ми се пада да убивам.“

Дългата задимена зала беше препълнена с лордовете и капитаните на баща му — поне четиристотин души. Дагмър Ждрелото още не се беше върнал от Стария Уик с Каменни къщи и Тъпаните, но всички останали бяха налице: тайфата на Харлоу от Харлоу, Блактайдови от Блактайд, хората на Спар, Мерлиновите, Гудбрадърите от Голям Уик, Солтклих и мъжете на Съндърли от Съндърли, хората на Ботли и Уинч от другата страна на Пайк. Робите пленници разливаха ейл, имаше и музика — гъдулки, гайди и тъпани. Трима едри мъжаги играеха „танца на пръста“ — премятаха си из въздуха брадви с къси дръжки. Номерът беше да хванеш брадвата или да я прескочиш, без да объркаш стъпката. Наричаше се „танца на пръста“, защото обикновено свършваше, когато някой от танцуващите остане без един… или два, или пет пръста.