Покритата със старчески лунички ръка на Пицел се впи в дългата брада както ръка на удавник се впива в подхвърленото въже. Това възрадва сърцето на Тирион. „Един“ — помисли той.

Заклати се едва-едва през вътрешния двор и сакатите му, недораснали крака застенаха на всяка стъпка. Слънцето вече се беше вдигнало и в замъка цареше утринна суматоха. По стените крачеха стражи, а рицари и войници се упражняваха из двора със затъпени оръжия. Брон седеше на ръба на един кладенец наблизо. Край него минаха полюшвайки съблазнително бедра две засукани слугинчета, понесли голям плетен кош с пране, но наемникът не ги удостои с поглед.

— Брон, направо ме отчайваш. — Тирион махна с ръка към женичките. — При такава сладка гледка пред тебе да гледаш само как някаква пасмина простаци дрънкат с железата си.

— В този град има поне сто бардака, където с един пробит медник мога да купя колкото женски поискам — отвърна Брон, — но някой ден животът ми може да зависи от това дали съм гледал внимателно простаците ти. — Той се изправи. — Кое е онова момче със синия сюртук с трите очи на щита?

— Някакво странстващо рицарче. Талад, мисля, че се казва. Защо?

Брон отметна падналия на челото му кичур.

— Той е най-добрият. Но само го виж как влиза в ритъм, нанася едни и същи удари в същия ред при всяка атака. — Наемникът се ухили. — Това ще му изяде главата в деня, в който ми излезе насреща.

— Той се е клел на Джофри. Едва ли ще излезе срещу теб.

Тръгнаха през двора, като Брон съобрази дългите си крачки с куцукането на Тирион. Наемникът напоследък изглеждаше почти порядъчно. Тъмната му коса беше измита и вчесана, лицето — гладко обръснато, и носеше черните доспехи на офицер от Градската стража. От раменете му се влачеше плащ в пурпура на Ланистър и с извезани със златен конец ръце. Тирион му го бе подарил, когато го назначи за капитан на личната си гвардия.

— Колко молители имаме днес? — запита той.

— Почти трийсет — отвърна Брон. — Повечето са с оплаквания или искат нещо, както винаги. Любимката ти се върна.

— Лейди Танда? — Тирион изпъшка.

— Пажът й. Пак те кани на вечеря. Ще има сърнешки бут, пълнени гъски със сос от боровинки и…

— …и дъщеря й — довърши кисело Тирион. От мига в който пристигна в Червената цитадела, лейди Танда го беше подхванала, въоръжена с безкрайния си арсенал от месеници със змиорка, глигани и една от друга по-апетитни гозби. Кой знае откъде й беше хрумнало, че едно уродливо джудже като него е най-подходящият съпруг за дъщеря й Лолис — дебела, мекушава и слабоумна, тридесет и три годишна и още девственица, според мълвата. — Изпрати й съжалението ми.

— Не си ли падаш по пълнени гъски? — ухили се злобно Брон.

— Май ти ще трябва да изядеш гъската и да се ожениш за девицата. Или я по-добре прати Шага.

— Шага по-скоро ще изяде девицата и ще се ожени за гъската — отбеляза Брон. — Все едно, Лолис тежи повече от него.

— Факт — съгласи се Тирион, докато минаваха през засенчената от двете кули алея. — Кой друг иска да ме види?

Наемникът стана по-сериозен.

— Дошъл е един лихвар от Браавос, държи там някакви изрисувани хартийки. Иска да се види с краля за изплащането на някакъв заем.

— Сякаш Джоф може да брои до повече от двайсет. Прати го на Кутрето. Той ще намери начин да го отсрочи. Друг?

— Някакво лордче от Тризъбеца. Казва, че хора на баща ти му изгорили замъка, изнасилили жена му и избили всичките му селяни.

— Мисля, че на това му викат война. — Тирион надуши тук ръчичките на Грегър Клегейн или на сир Амори Лорч, или на другия любим пес на баща му, онзи Кохорик. — Какво иска от Джофри?

— Нови селяни. Бил е целия този път, за да хленчи колко верен бил и да проси обезщетение.

— Ще му отделя време утре. — Искрено верен или просто отчаян, един дошъл с оплакване лорд от реките можеше се окаже полезен. — Погрижи се да му осигурят удобна стая и топла храна. Прати му и ботуши. Здрави, в знак на уважение от крал Джофри. — Малко показна щедрост никога не вреди.

Брон кимна късо.

— Струпала се е и една пасмина хлебари, месари и търговии на зеленчук. Искат да ги чуеш.

— Казах им го последния път. Нямам какво да им дам. — До Кралски чертог стигаше много тънка струйка от обичайния приток на храни и повечето беше за замъка и гарнизона. Цените на зеленчука, корените, брашното и плодовете се бяха вдигнали убийствено високо и Тирион не искаше и да мисли що за месо отива в казаните на жалките гостилнички в Квартала на бълхите. Надяваше се да е риба. Все още разполагаха с реката и морето… поне докато не доплаваше лорд Станис.

— Искат закрила. Снощи опекли някакъв хлебар в собствената му пещ. Тълпата ревяла, че взима много за хляба.

— А той взимал ли е?

— Няма възможност да го отрече.

— Не са го изяли, нали?

— Не, доколкото чух.

— Следващия ще го изядат — заяви мрачно Тирион. — Давам им колкото мога закрила. Златните плащове…

— Твърдят, че в тълпата имало и златни плащове — каза Брон. — Искат да говорят лично с краля.

— Глупаци. — Беше ги отпратил с думи на съжаление; племенникът му щеше да ги изгони с камшици и копия. Почти го изкушаваше да го позволи… но не, не биваше. Рано или късно все някой враг щеше да налети на Кралски чертог и драговолни изменници отсам градските стени бе последното нещо, което можеше да се желае. — Кажи им, че крал Джофри споделя техните опасения и ще направи за тях всичко, което е по силите му.

— Те искат хляб, а не обещания.

— Ако днес им дам хляб, утре пред портите ще се струпат два пъти повече. Кой още?

— Един черен брат от Вала. Стюардът твърди, че донесъл някаква изгнила ръка в буркан.

Тирион се усмихна вяло.

— Изненадан съм, че никой още не я е изял. Май ще трябва да го видя. Да не е Йорен случайно?

— Не е. Някакъв рицар. Торн.

— Сир Алисър Торн? — От всички черни братя, които Тирион Ланистър бе опознал на Вала, сир Алисър Торн най-малко му допадаше. Вечно кисел и страшно мнителен човек с болезнено чувство за собствената си значимост. — Като си помисли човек, не държа особено да се видя със сир Алисър точно сега. Намери му някоя по-забутана килия, където не са сменяли чергите от една година, и да почака, докато ръката поизгние още.

Брон се изсмя сухо и си тръгна по работата, а Тирион се заизкачва с усилие по витото стълбище. Закуцука през външния двор и чу ръждясалото скърцане на вдигащия се портикул. Сестра му чакаше с голяма свита при главната порта.

Яхнала снежнобялото си жребче, Церсей се извисяваше над него като богиня в лъскавата си зелена рокля.

— Братко — поздрави го тя малко хладно. Не беше доволна от начина, по който се бе справил с Джанос Слинт.

— Ваша милост. — Тирион се поклони. — Тази сутрин изглеждате прекрасно. — Коронката й беше златна, плащът — хермелинов. Зад нея на конете си седяха мъжете от най-близкото й обкръжение: сир Борос Блънт от Кралската гвардия, в бялата си люспеста броня и навъсен, както винаги; сир Бейлон Суан, с окачения лък на посребреното седло; лорд Джилс Росби, с влошаващата му се напоследък хриплива кашлица; пиромантът Халайн от Гилдията на алхимиците; както и новият фаворит на кралицата, братовчед им Лансел Ланистър, скуайър на покойния й съпруг, скочил набързо до рицарство по настояване на вдовицата. Придружаваше ги Вилар с двайсет гвардейци. — Накъде сте тръгнали този ден, сестро? — запита Тирион.

— Обикалям портите да огледам новите скорпиони и огнехвъргачки. Не мога да си помисля, че всички можем да сме толкова безразлични към защитата на града, колкото, изглежда, си ти. — Церсей го прикова с ясните си зелени очи, така красиви дори в презрението си. — Уведомиха ме, че Ренли Баратеон е тръгнал в поход от Планински рай. Тръгнал е по Пътя на розата, с цялата си сила.

— Варис ми докладва същото.

— До пълнолуние може да стигне тук.

— Не и при сегашната си ленивост — увери я Тирион. — Пирува всяка нощ в различен замък и свиква дворцови съвети на всеки кръстопът.