— И всеки ден все повече хора се стичат под знамената му. Казват, че войската му вече наброявала сто хиляди въоръжени воини.

— Доста преувеличено изглежда.

— Но той има зад себе си войските на Бурен край и на Планински рай, дребен глупако! — сопна му се Церсей. — Всички знаменосци на Тирел освен Редвин, за което би трябвало да ми благодариш. Докато държа в ръцете си тези двама негови пъпчиви близнаци, лорд Пакстър ще си клечи в Арбор и ще се радва, че е извън играта.

— Жалко, че позволи на Рицаря на цветята да се изплъзне от хубавите ти пръстчета. Все пак, освен нас Ренли си има други грижи. Баща ни в Харънхъл, Роб Старк при Речен пад… на негово място щях да постъпя по същия начин. Ще напредвам бавно, ще се перча с мощта си да я види цялата страна, ще гледам и ще изчаквам. Нека съперниците ми да се състезават, а аз да си карам живота. Ако Старк ни надвие, югът ще падне в ръцете на Ренли като зряла круша и той няма да изгуби и един човек. А ако нещата тръгнат по друг начин, ще ни налети, когато сме най-слаби.

Церсей не остана доволна.

— Искам да накараш татко да доведе армията си в Кралски чертог.

„Където за нищо няма да послужи освен за личната ти безопасност.“

— Ти могла ли си някога да накараш баща ни да направи каквото и да е?

Церсей пренебрегна съдържателния му въпрос.

— И кога все пак смяташ да освободиш Джайм? Той струва колкото сто като тебе.

Тирион се усмихна криво.

— Моля те, не го казвай това на лейди Старк. Не разполагаме със сто като мен за размяна.

— Татко трябва да е полудял да прати теб. Ти си повече от безполезен. — Церсей рязко дръпна юздите, завъртя в кръг жребеца и подкара енергично през портата, хермелиновият плащ се развя зад гърба й. Свитата препусна след нея.

Всъщност Ренли Баратеон не плашеше Тирион и наполовина колкото брат му Станис. Народът обичаше Ренли, но той никога не беше водил мъже на война. Станис беше друга порода: хладен, твърд и неумолим. Само да можеха да разберат някак какво точно става в Драконов камък… но никой от рибарите, на които плати да поогледат какво става на острова, не се беше върнал, а доносниците, за които Варис го уверяваше, че е присадил в двора на Станис, мълчаха злокобно. Но в открито море бяха забелязали пъстрите корпуси на лисенски бойни галери, а Варис бе получил сведения от Мир за наемни капитани, постъпили на служба за Драконов камък. „Ако Станис нападне по море, докато брат му Ренли щурмува портите, скоро ще набучат главата на Джофри на пика. По-лошото е, че и моята ще е до неговата.“ Потискаща мисъл. Трябваше да обмисли как да измъкне поне Шае от града, ако дойдеше най-лошото.

Подрик Пейн стоеше до вратата на солария и много съсредоточено оглеждаше пода.

— Той е вътре — изломоти той на токата на колана на Тирион. — В солария ви, милорд. Съжалявам.

Тирион въздъхна.

— Погледни ме, Под. Много ме изнервя, когато говориш на предницата на гащите ми, особено ако не съм ги обул. Кой е в солария ми?

— Лорд Кутрето. — Подрик едва-едва вдигна очи към лицето му и отново ги сведе. — Тоест, лорд Петир. Лорд Белиш. Надзорникът на хазната.

— Така го изреди, че го изкара цяла тълпа. — Момчето се присви като ударено и Тирион се почувства виновен.

Лорд Петир се беше разположил в креслото до прозореца, вяло отпуснат в жакета си с цвят на зряла слива и жълта сатенена пелерина, отпуснал на коляното си облечената си в ръкавица ръка.

— Кралят се бие със зайци с арбалет — каза той. — Зайците печелят. Елате да видите.

Тирион трябваше да се вдигне на пръсти, за да погледне. На земята лежеше един мъртъв заек; друг помръдваше дългите си уши, готов да издъхне поради металната стрела в хълбока си. По земята се валяха пръснати стрели като пометени от буря сламки.

— Пусни! — изрева Джоф. Зайчарят пусна заека, който държеше за ушите, и животинчето профуча напред на дълги подскоци. Джофри дръпна спусъка на арбалета и стрелата излетя на цели две стъпки встрани от целта. Зайчето спря, изправено на задните си лапи, и помръдна носле към краля. Джоф изруга и се извърна рязко да опъне тетивата, но докато зареди, животното беше избягало. — Друг! — Зайчарят бръкна в кафеза. Новият заек профуча като кафява резка пред каменната стена, а прибързаният изстрел на Джофри за малко да удари сир Престън в слабините.

Кутрето обърна гръб на прозореца.

— Момче, заешко в гърне обичаш ли? — попита той Подрик Пейн. Под се загледа в ботушите на госта — хубави ботуши от вапцана в яркочервено кожа с черни шевици.

— 3-з-а ядене ли, милорд?

— Влагай пари в гърнетата — посъветва го Кутрето. — Зайците скоро ще станат истинска напаст в този замък. Ще трябва да ядем заешко по три пъти на ден.

— По-добре от плъхове на скара — каза Тирион. — Под, остави ни. Освен ако лорд Петир не желае нещо освежаващо?

— Благодаря, не. — Кутрето го стрелна с насмешливата си усмивка. — Казват, че пиеш ли с джудже, се събуждаш на Вала. Нездравата ми бледнина само изпъква на черно.

„Не се безпокойте, милорд — помисли си Тирион. — За вас готвя друго, не е Валът.“ Седна на един висок, отрупан с възглавнички стол и каза:

— Днес изглеждате много елегантно.

— Ранихте ме. Стремя се да изглеждам елегантно всеки ден.

— Този жакет нов ли е?

— Нов е. Много сте наблюдателен.

— Сливово и жълто. Да не би да са цветовете на дома ви?

— Не, но на човек му омръзва всеки ден да носи един и същи цвят. За мен поне е досадно.

— И ножът ви е много хубав.

— Нима? — Очите на Кутрето блеснаха лукаво. Той извади ножа и го огледа небрежно, сякаш го виждаше за пръв път. — Валирианска стомана, с дръжка от драконова кост. Но малко простоватичко изделие. Ваш е, ако го харесвате.

— Мой? — Тирион го изгледа продължително. — Не. Не мисля. Мой — едва ли.

„Знае, проклетият нещастник. Знае, и знае, че аз знам, и се мисли за недосегаем.“

Ако някой наистина се беше бронирал в злато, то това беше Петир Белиш, не Джайм Ланистър. Прословутата броня на Джайм беше само позлатена стомана, докато Кутрето, ах, Кутрето… Тирион беше понаучил някои неща за миличкия Петир, доста обезпокоителни.

Преди десет години Джон Арин му беше дал една малка митница, където лорд Петир скоро се бе отличил, снасяйки в хазната три пъти повече от всички други кралски събирачи на такси и данъци. Крал Робърт беше прахосвал с широка ръка. Човек като Петир Белиш, с неговата дарба да тръкне два златни дракона между пръстите си и да изкара три, беше безценен за Ръката на краля. Кутрето се беше издигнал бързо като стрела. За три години, откакто бе дошъл в двора, вече държеше поста надзорник на хазната и беше член на малкия съвет, а днешните приходи на короната десет пъти надвишаваха сумите при неговия войнствен предшественик… въпреки че дълговете на короната също така бяха нараснали. Майстор жонгльор беше този Петир Белиш.

О, беше умен. Той не просто събираше златото и го заключваше в кралската хазна, не. Той плащаше с обещания кралските дългове, а наличното кралско злато вкарваше в работа. Купуваше фургони, кораби, магазини, къщи. Зърно изкупуваше, когато имаше в изобилие, а продаваше хляб, когато настъпеше оскъдица. Купуваше вълна от север, лен от юг и дантела от Лис, трупаше, местеше, боядисваше, продаваше. Златните дракони се плодяха и размножаваха, а Кутрето ги раздаваше в заем и ги връщаше с потомство.

И междувременно наместваше на подходящи места хората си. Пазителите на ключовете бяха негови, и четиримата. Кралският банкер и Пазителят на везните бяха хора, които той назначаваше. Служителите в трите монетосекарници. Началници на пристанища, селски бирници, митничари, собственици на фактории за вълна, събирачи на десятък, касиери, доставчици на вино… на всеки десет деветима бяха хора на Кутрето. Общо взето бяха хора от средно потекло — синове на търговци, дребни благородничета, понякога чужденци дори, но ако можеше да се съди по постиженията им — много по-способни от знатните си предшественици.