— Като мен — измърмори Джон.

Злите умни очи на Корин сякаш го пронизаха.

— Значи я пусна? — Не изглеждаше изненадан.

— Вие знаете?

— Сега го разбрах. Кажи ми защо я пощади.

Трудно беше да се опише с думи.

— Баща ми никога не използваше палач. Казваше, че дължи на хората, които убива, да ги погледне в очите и да чуе последните им думи. А когато погледнах в очите на Игрит, аз… Знам, че беше враг, но не видях зло в нея.

— Не го е имало и в другите двама.

— Тогава беше въпрос на техния живот или нашия — каза Джон. — Ако ни бяха видели, ако бяха изсвирили с рога…

— Диваците щяха да ни изловят и да ни заколят, така е.

— Но сега рогът е в Каменната змия, а аз взех ножа и брадвата на Игрит. Тя е зад нас, без оръжие…

— И едва ли ще е заплаха — съгласи се Корин. — Ако държах да бъде убита, щях да оставя при нея Ибин или щях да я убия сам.

— Тогава защо ми го заповядахте?

— Не съм ти го заповядал. Казах ти да направиш каквото трябва да се направи и те оставих сам да решиш какво да бъде. — Корин стана и пъхна дългия меч в ножницата си. — Когато искам да се огледа планина, викам Каменната змия. Ако трябва да се забие стрела между очите на някой враг от другата страна на заснежено поле, взимам Долбридж. Ибин може да накара всекиго да каже тайните си. За да водиш хора, трябва да ги познаваш, Джон Сняг. От тази сутрин знам за теб повече.

— А ако я бях убил? — попита Джон.

— Щеше да е мъртва и пак щях да знам за теб повече, отколкото преди. Но стига приказки. Трябва да поспиш. Чакат ни много левги път, и опасности. Ще ти е нужна сила.

Джон не мислеше, че сънят ще го споходи, но знаеше, че Полуръката е прав. Намери си място на завет под една надвиснала канара и си свали наметалото, за да се завие.

— Дух — извика той. — При мен. Ела. — Винаги спеше по-добре с големия бял вълк до себе си. Миризмата му му носеше утеха, както и топлината на рунтавата му светла козина. Този път обаче Дух само го погледна. После се обърна и се стопи в тъмнината. „Иска да ловува“ — помисли Джон. Навярно имаше диви кози в тези планини. Скалните котки все пак трябваше да преживяват с нещо. — Само не се опитвай да изядеш някоя котка — промърмори той в полусън. Дори за едно вълчище това щеше да е опасно. Загърна се в наметалото и се опъна под скалата.

Сънува вълчища.

Вместо шест, вълчищата бяха пет и се бяха пръснали надалече едно от друго. Изпитваше дълбока празнота, някакво усещане за липса на цялост. Гората беше огромна и студена, а те бяха толкова малки, толкова сами и изгубени. Братята му бяха там някъде, навън, както и сестра му, но беше изгубил миризмата им. Той клекна, вдигна глава към тъмнеещото небе и викът му отекна през гората, протяжен, самотен и скръбен. Когато заглъхна, той наостри уши и се вслуша за отговор, но единственият звук бе въздишката на снежния повей.

Джон?

Викът дойде някъде зад него, по-тих от шепот, но и силен. Може ли един вик да е тих? Той извърна глава и потърси брат си, потърси дългия сив силует, пристъпващ под дърветата, но нямаше нищо, само…

Язово дърво.

Сякаш бе изникнало от самата скала. Белите му клони се извиваха през милиарди процепи и тънки като косъм пукнатини. Дървото беше по-тънко от язовите дървета, които бе виждал, тънко като фиданка, но растеше пред очите му, клоните му бързо се удебеляваха и се протягаха към небето. Той предпазливо обходи дървото и се озова пред лицето. Гледаха го червени очи. Бяха свирепи очи, но го гледаха с радост. Язовото дърво имаше лицето на брат му. Винаги ли имаше три очи брат му?

„Не винаги — стигна до него безшумният вик. — Не преди враната.“

Той подуши кората, помириса в нея вълк, дърво и момче, но зад това имаше и други миризми — наситената миризма на топла земя и коравата миризма на камък, и още нещо, нещо ужасно. Смърт, разбра той. Душеше смърт. Дръпна се, козината му настръхна и зъбите му се оголиха.

„Не се бой. На мен в тъмното ми харесва. Никой не може да те види, но ти можеш да ги виждаш. Но най-напред трябва да си отвориш очите. Виждаш ли? Ето така.“ И дървото посегна, и го докосна.

И изведнъж той отново се озова сред планините, лапите му бяха затънали дълбоко в снежна пряспа и той стоеше на ръба на огромен пропад. Пред него Писклив проход се отваряше в просторна пустош и една дълга долина се беше проснала пред него като юрган, окъпана в цветовете на есенния следобед.

Единият край на долината беше запушен от огромна синкавобяла стена, забита между планините, сякаш ги беше отместила настрани, и за миг той си помисли, че се сънува в Черен замък. След това осъзна, че гледа река от лед, висока хиляди стъпки. Под тази бляскава студена грамада имаше голямо езеро, в чиито дълбоки кобалтови води се отразяваха околните заснежени зъбери. Сега чак видя, че долу в долината има хора. Много хора, хиляди. Някои деряха огромни дупки в полузамръзналата пръст, а други се обучаваха за бой. Пред очите му конници се понесоха срещу стена от щитове, яхнали коне, не по-големи от мравки. Звукът от тяхната игра на битка бе като стържещи стоманени листа, заглъхващ и усилващ се от вятъра. Лагерът им беше безреден; нямаше изкопи, нямаше остри колове, нямаше ги спретнатите редици на коневръзите. Навсякъде безразборно се бяха пръснали землянки и заслони, като пъпки по лицето на земята. Той зърна нахвърляни купища сено, замириса му на кози и овце, на коне и свине, на псета. От хиляди готварски огньове се виеха нишки черен дим.

„Това не е армия, нито е град. Това е цял народ, събран на едно място.“

На отсрещния бряг на дългото езеро една от могилите се раздвижи. Той се вгледа в нея и видя, че изобщо не е от пръст, а е жива, някакъв космат и тромав звяр с опашка вместо нос и бивни, по-големи от тези на най-големия глиган. А съществото, което го яздеше, също беше огромно, и нещо във формата му не беше както трябва, много дебели бяха краката и бедрата му, за да е човек.

А след това внезапен студен лъх накара козината му да настръхне и въздухът затрепера от плясъка на криле. Когато вдигна очи нагоре, към ледено белите планински висини, от небето се спусна сянка. Пронизителен писък разцепи въздуха и той видя как се разгънаха синьо-сивите краища на криле и скриха слънцето, и…

— Дух! — извика Джон, сепна се и изправи гръб. Все още усещаше ноктите, болката. — Дух, при мен!

Но вместо Дух се появи Ибин, хвана го и го разтърси.

— Тихо! Да доведеш диваците ли искаш? Какво ти стана бе, момче?

— Сън — изломоти Джон. — Бях Дух, бях на ръба на планината и гледах една замръзнала река, и нещо ме нападна. Птица… орел, мисля…

Скуайър Долбридж се усмихна.

— А в моите сънища има само хубави жени. Защо не сънувам по-често…

Корин дойде и застана при него.

— Замръзнала река, казваш?

— Млечна вода изтича от едно голямо езеро в подножието на ледник — подхвърли Каменната змия.

— Имаше едно дърво с лицето на брат ми. Диваците… бяха хиляди, повече, отколкото мислех, че съществуват. И великани, яхнали мамути.

По наклона на светлината Джон прецени, че е спал четири или пет часа. Главата го болеше, тилът му, където се бяха забили ноктите, също. „Но това беше насън.“

— Разкажи ми всичко, което можеш да си спомниш, отначало докрай.

Джон се обърка.

— Беше само сън.

— Вълчи сън — каза Полуръката. — Крастър разправяше на лорд-командира, че диваците се събират при извора на Млечна вода. Може би това си сънувал. А може и да си видял какво ни чака. Разкажи ми.

Чувстваше се почти глупак да разказва такива нелепици на Корин и другите щурмоваци, но направи каквото му заповядаха. Но никой от черните братя не му се присмя. Когато свърши, дори Долбридж беше престанал да се усмихва.

— Превръщенец? — каза мрачно Ибин и погледна Полуръката. „Орела ли има предвид? — зачуди се Джон. — Или мен?“ Превръщенци и зверочовеци се срещаха само в приказките на баба Нан, не и в света, в който бе преживял целия си живот. Но тук, в тази странна гола пустош от скали и лед, не беше трудно да го повярва.