Шатрата беше голяма, за да побере съвета на лордовете знаменосци. Иначе в нея нямаше нищо пищно. Обикновена войнишка шатра от тежко платнище, боядисано в тъмножълто и тук-там с позлата. Само кралското знаме, веещо се на централния пилон отпред, я отличаваше като кралска. Както и стражите отвън — хора на кралицата, стиснали дългите си копия със знака на пламтящото сърце, пришит до техния.

Притичаха коняри да им помогнат да слязат. Един от стражите пое тежкия щандарт от ръката на Мелисандра и заби дръжката дълбоко в меката земя. Деван стоеше от едната страна на входа, готов да вдигне платнището за краля. Друг, по-възрастен, чакаше до него. Станис свали короната си и я подаде на Деван.

— Студена вода, чаши за двама. Давос, придружете ме. Милейди, ще ви повикам, когато ми потрябвате.

— Както заповяда кралят. — Мелисандра се поклони.

В павилиона беше прохладно и сумрачно. Станис седна на един прост дървен лагерен стол и махна с ръка на Давос да се разположи на другия.

— Един ден може да те направя лорд, контрабандисте. Макар и само да подразня Селтигар и Флорент. Това ще значи, че трябва да търпиш тези досадни съвети и да се преструваш на заинтересован от рева на тези мулета.

— Защо ги държите, след като няма полза от тях?

— Мулетата обичат звука на собствения си рев, за какво друго? А на мен ми трябват да ми теглят колата. О, разбира се, понякога може да се чуе интересно хрумване. Но не и днес, мисля… а, ето го и твоя син с водата ни.

Деван постави подноса на таблата и напълни две глинени чаши. Кралят пусна щипка сол в чашата си преди да отпие; Давос отпи направо, съжалявайки, че не е вино.

— Говорехме за вашия съвет…

— Да ти кажа как ще протече той. Лорд Веларион ще ме убеждава да щурмувам стените на замъка още на съмване, с куки и стълби срещу стрели и вряща мас. Младите мулета ще сметнат, че предложението е чудесно. Естермонт ще предпочете да ги държим, докато не пукнат от глад, както се опитаха някога Тирел и Редвин с мен. Това може да отнеме цяла година, но старите мулета са търпеливи. А лорд Карън и останалите, които обичат да ритат, ще поискат да поема ръкавицата на сир Кортни и да рискувам всичко в двубой. Всеки от тях си въобразява, че той ще бъде избраникът ми и ще си спечели неувяхваща слава. — Кралят допи водата си. — А ти как би ме посъветвал да постъпя, контрабандисте?

Давос помисли за миг, после каза:

— Веднага тръгнете към Кралски чертог.

— И да оставя Бурен край незавзет? — изсумтя кралят.

— Сир Кортни няма сила, за да ви нанесе щети. Ланистърите имат. Една обсада ще продължи дълго, двубоят е твърде рискована работа, а един щурм ще струва живота на хиляди, без успехът да е сигурен. А и не е необходимо. След като детронирате Джофри, този замък трябва да ви се предаде наред с всичко останало. В лагера се говори, че лорд Тивин е се е забързал на запад, за да спаси Ланиспорт от гнева на северняците…

— Изключително умен баща имаш, Деван — каза кралятна момчето до лакътя му. — Кара ме да съжалявам, че нямам повече контрабандисти на служба. И по-малко лордове. Макар че в едно отношение грешиш, Давос. Нужда има. Ако оставя Бурен край незавзет в тила си, ще се заговори, че тук съм бил победен. А това не мога да допусна. Хората наистина не ме обичат, както обичаха братята ми. Следват ме, защото се боят от мен… а поражението е смърт за страха. Замъкът трябва да падне. — Челюстите му се размърдаха. — Да, и то бързо. Доран Мартел е свикал знамената си и укрепва планинските проходи. Неговите дорнци са готови да се изсипят към Блатата. А Планински рай съвсем не е изтощен. Брат ми остави по-голямата част от силите си при Горчив мост, близо шестдесет хиляди пехотинци. Изпратих брата на жена си, сир Ерол, със сир Пармен Крейн да ги вземат под мое командване, но още не са се върнали. Боя се, че сир Лорас Тирел е стигнал до Горчив мост преди моите пратеници и е взел войската със себе си.

— Толкова по-основателно е да завземем Кралски чертог колкото се може по-скоро. Саладор Саан ми каза…

— Саладор Саан мисли само за злато! — избухна Станис. — Главата му е пълна с мечти за съкровищата, които си въобразява, че лежат под Червената цитадела, така че моля те, да не чувам повече за Саладор Саан. Денят, в който ще ми потрябва съветът на един лиски пират, ще е денят, в който ще оставя короната и ще облека черното. — Кралят стисна юмрук. — Ти да ми служиш ли си тук, контрабандисте? Или да ме дразниш с безсмислените си спорове?

— Ваш съм — каза Давос.

— Тогава ме чуй. Заместникът на сир Кортни е братовчед на двамата Фосоуей, лорд Зелени ливади. Зелен като ливадите им, двадесетгодишен хлапак. Ако нещо лошо сполети Пенроуз, командването на Бурен край ще мине в ръцете на едно сукалче, а братовчедите му са убедени, че той ще приеме условията ми и ще предаде замъка.

— Помня друго такова сукалче, на когото бяха възложили отбраната на Бурен край. И то не беше на повече от двадесет години.

— Медоуз не е толкова твърдоглав и упорит като мен.

— Упорит или страхлив, има ли значение? Сир Кортни Пенроуз ми се стори съвсем здрав и прав.

— Както брат ми, в деня преди да умре. Нощта е тъмна и пълна с ужаси, Давос.

Давос Държеливия настръхна.

— Не ви разбирам, милорд.

— Не ми е нужно разбирането ти. Само службата ти. Сир Кортни ще умре до един ден. Мелисандра го е видяла в пламъците на бъдещето. Смъртта му и как се сбъдва тя. Излишно е да казвам, че ще умре в рицарски двубой. — Станис вдигна чашата си и Деван я напълни отново от каната. — Пламъците й не лъжат. Тя и съдбата на Ренли видя. На Драконов камък я видя още, и го каза на Селайс. Лорд Веларион и твоят приятел Саладор Саан щяха да ме убедят да вдигна платна и да потегля срещу Джофри, но Мелисандра ми каза, че ако тръгна срещу Бурен край, ще спечеля най-добрата част от войската на брат ми, и беше права.

— Но… — заекна Давос, — но лорд Ренли дойде тук само защото вие обсадихте замъка. Преди това беше тръгнал срещу Кралски чертог, срещу Ланистърите, той щеше да…

Станис се намръщи.

— Щеше, можеше, какво значи това? Той направи, каквото направи. Дойде тук със знамената си и с прасковите си, за да срещне съдбата си. И толкова по-добре за мен. Мелисандра видя и друг ден в своите пламъци. Утрин, в която Ренли язди в галоп на юг в зелените си доспехи, за да съкруши войските ми под стените на Кралски чертог. Ако бях срещнал брат си там, сигурно аз щях да съм умрял, а не той.

— Или щяхте да обедините силите си с неговите, за да съкрушите Ланистърите — каза Давос. — Защо не това? Щом е видяла два различни изхода в бъдещето… какво пък, всеки от тях може да е верен.

Крал Ланистър вдигна пръст.

— Ето тук грешиш, мой Луков рицарю. Някои светлини хвърлят повече от една сянка. Застани пред нощния огън и ще го видиш сам. Пламъците се въртят и играят, никога не стоят на едно място. Сенките се извисяват и скъсяват и всеки един от нас хвърля десетки. Някои просто са по-бледи от останалите. Е, хората хвърлят сенките си и в бъдещето. Една или повече сенки. Мелисандра ги вижда всичките.

— Не я обичаш тази жена — продължи той. — Знам го, Давос, не съм сляп. Моите лордове също не я харесват. Естермонт смята, че пламтящото сърце е лош избор, и ме умолява да се сражавам под коронования елен като преди. Сир Гиард казва, че една жена не може да носи моя щандарт. Други шептят, че не й било мястото й в бойния ми съвет, че трябвало да я отпратя в Асшаи, че било грешно да я държа в шатрата си нощем. Да, шептят… докато тя служи.

— Служи, но как? — попита Давос, страхувайки се от отговора.

— Както трябва. — Кралят го изгледа. — А ти?

— Аз… — Давос облиза устни. — Аз съм ваш за всичко, което ми заповядате. Какво искате да направя?

— Нищо, което не си правил преди. Само да докараш една лодка под замъка, без да те видят, в мрака на нощта. Можеш ли да го направиш?

— Да. Тази нощ ли?

Кралят кимна отсечено.

— Малка лодка. Не „Черната Бета“. Никой не трябва да те види.