— Ти си жрецът, чичо, бога го оставям на теб. Бъди така добър да оставиш за мен битките.

Махна с ръка и Верлаг и Стиг повлякоха пленника си към брега. Ерон Мокра коса изгледа с укор племенника си и тръгна след тях. Щяха да слязат на каменистия бряг и да удавят Бенфред Толхарт в солената вода. По стария обичай.

„Сигурно е проява на милост“, каза си Теон, докато крачеше в обратна посока. Стиг не беше най-опитният палач, а вратът на Бенфред беше дебел като на бик, мускулест и тлъст. „Закачах го за това само за да видя колко ще се ядоса“ — спомни си той. Беше… колко, преди три години? Когато Нед Старк пое към Тореново тържище да се види със сир Хелман. Теон го бе придружил и прекара два дни и две нощи в компанията на Бенфред.

Чуваше дрезгавите гласове на победата зад завоя на пътя, където се бе разиграла битката… стига да можеше човек да го нарече „битка“. „По-скоро клане на овце, ако трябва да сме честни. Овце в желязна козина, но все пак овце.“

Покачи се на купчината камъни и огледа низината с мъртъвците и умиращите коне. Конете имаха по-добра съдба. Тимор и братята му бяха събрали непострадалите в битката животни, а Урцен и Лорен Черния доубиха ранените, които не можеха да се спасят. Останалите му хора обираха труповете. Гевин Харлоу коленичи на гърдите на един мъртвец и отсече пръста му да вземе пръстен. „Плаща желязната цена. Баща ми щеше да одобри това.“ Теон помисли дали да не потърси телата на двамата, които бе посякъл сам, и да види какви ценности може да вземе от тях, но само от мисълта му загорча на устата. Можеше да си представи какво щеше да каже Едард Старк. Макар че и тази мисъл го ядоса. „Старк е мъртъв и гние, за мен е нищо“.

Старият Ботли, когото наричаха „Рибешкия мустак“, седеше намръщен до купчината си с плячка, докато тримата му синове трупаха още и още. Един от тях се дърлеше с дебелака Тодрик, който се шляеше между труповете с рог с ейл в едната ръка и брадва в другата, заметнат с плащ от бяла лисича кожа, леко зацапана от кръвта на доскорошния си притежател. „Пиян е“, реши Теон. Казваха, че в древността железните мъже често се напивали с кръвта на битката и толкова освирепявали, че не изпитвали болка, нито страх от врага, но това сега си беше чисто пиянство.

— Векс, лъкът и колчанът ми. — Момчето притича и му ги донесе. Теон изви лъка и изпъна тетивата, когато Тодрик срита малкия Ботли и го заля с ейл в очите. Рибешкия мустак скочи от мястото си и изруга, но Теон беше по-бърз. Прицели се в ръката, държаща рога за пиене. Надяваше се да стреля така, че изстрелът му да се превърне в легенда, но Тодрик обърка всичко, като залитна на една страна, и стрелата го улучи в корема.

Плячкаджиите спряха и го зяпнаха. Теон свали лъка.

— Казах, никакво пиянство и никакво дърлене за плячка. — Тодрик беше паднал на колене и издъхваше. — Ботли, довърши го. — Рибения мустак и синовете му побързаха да се подчинят. Срязаха гърлото на Тодрик — той вяло изрита, — след което му взеха плаща, пръстените и оръжията още преди да е умрял.

„Сега поне знаят, че като кажа нещо, не си поплювам.“ Макар лорд Бейлон да му беше дал командването, Теон знаеше, че част от хората му виждат едно мекушаво момче от зелените земи, щом го погледнат.

— Някой друг да е жаден? — Никой не отговори. — Добре. — Срита падналото знаме на Бенфред, стиснато в мъртвата ръка на скуайъра, който го беше носил. Под флага беше завързана заешка опашка. „Защо заешка опашка?“, беше се канил да попита, но когато го заплюха, забрави въпросите си. Хвърли лъка на Векс и закрачи обратно; спомни си колко възбуден беше след Шепнещия лес и се зачуди защо вкусът на сегашното не беше толкова сладък. „Толхарт, проклет горделив глупако, поне един съгледвач да беше пуснал напред.“

На идване се бяха шегували и дори пееха, трите дървета на Толхарт плющяха над тях, а зайчите кожи глупаво се развяваха на върховете на пиките им. Стрелците, скрити зад прещипа, бяха развалили песента с дъжд от стрели, а Теон лично поведе бойците си да довършат касапницата с ками, брадви и бойни чукове. Беше заповядал да пощадят предводителя им за разпит.

Само дето не беше очаквал, че ще е Бенфред Толхарт.

Когато Теон се върна при „Морска кучка“, бяха довлекли от плажа отпуснатото му тяло. Мачтите на дългите му кораби изпъкваха на синия небесен фон по плажната ивица. От рибарското селце бяха останали студени пепелища, от които замириса, щом дъждът заваля. Мъжете бяха избити, с изключение на неколцината, които Теон бе пуснал да избягат, за да отнесат вестта до Тореново тържище. Жените и щерките им ги взеха за солени жени, поне по-младите и хубавите. Бабичките и грозните просто ги насилиха и избиха, или ги взеха за робини — тези, които можеха да са полезни с нещо и които нямаше да им донесат главоболия.

Теон беше замислил тази атака — доведе корабите си до брега в хладния предутринен мрак и скочи от носа с дългата брадва в ръка да поведе хората си към спящото село. Вкусът на всичко това никак не му харесваше, но имаше ли някакъв избор?

Трижди проклетата му сестра в този момент плаваше на своя „Черен вятър“, сигурна, че ще завладее своя замък. Лорд Бейлон не бе позволил една дума да излезе от Железните острови за трупащия се флот и мръсната работа на Теон по Каменния бряг щеше да се припише на пирати и долни плячкаджии. Северняците нямаше да разберат истинската заплаха, докато чуковете им не удареха по Дълбоки лес и Рова на Кайлин. „А когато всичко свърши и спечелим, ще възпеят оная кучка Аша, а мен ще ме забравят, все едно че изобщо не ме е имало.“ Стига да го позволеше.

Дагмър Ждрелото стоеше на високия извит нос на дългия си кораб, „Пиещата пяна“. Теон му беше възложил задачата да пази корабите — инак хората щяха да припишат победата на Дагмър, не на него. Някой по-горделив щеше да го приеме за оскърбление, но Ждрелото само се засмя.

— Денят е спечелен — подвикна отгоре Дагмър, — а ти не се усмихваш, момче. Живите трябва да се усмихват, щом мъртвите не могат. — Самият той се усмихна да му покаже как става. Гледката беше отвратителна. Под снежнобялата рошава коса Дагмър Ждрелото носеше най-грозния и дълбок белег, който Теон бе виждал, спомен от брадвата, която едва не го беше убила като момче. Ударът беше разцепил челюстта му, разбил беше предните му зъби и го беше оставил с четири устни вместо две като на всеки друг. Рошава брада покриваше бузите и шията му, но космите не можеха да порастат по белега и затова лъскавата, напукана и сбръчкана кожа цепеше лицето му като черно дере в снежно поле. — Чухме ги как пеят — каза старият воин. — Добра беше песента и пееха храбро.

— Пееха по-добре, отколкото се биха. Лютни щяха да им помогнат толкова, колкото пиките.

— Колко са жертвите?

— Нашите ли? — Теон сви рамене. — Само Тодрик. Убих го, защото беше пиян и се биеше за плячката.

— Някои се раждат, за да бъдат убити.

Някой по-дребен от него щеше да се бои да показва толкова страшна усмивка, но Дагмър се хилеше по-често и по-широко, отколкото лорд Бейлон през целия си живот.

С цялата си грозота, тази усмивка будеше стотици спомени. Теон често я беше виждал като момче, когато се мяташе на гърба на коня от някоя мъхната скала или хвърляше брадва, за да разцепи дървената мишена. Беше я виждал, когато блокираше замаха на меча на Дагмър, когато целеше със стрела някоя рееща се високо чайка, когато хващаше кормилото и насочваше кораба през разпенените скали. „Усмихвал ми се е повече от баща ми и Едард Старк, взети заедно.“ Дори Роб е трябваше да получи усмивка от него в деня, когато бе спасил Бран от онзи дивак, но вместо това само го сгълчаха, сякаш беше някой готвач, прегорил гозбата.

— Трябва да поговорим двамата, чичо — каза Теон. Дагмър не му беше истински чичо. Беше само заклет мъж с може би щипка от кръвта на Грейджой отпреди четири-пет поколения, и то откъм грешната страна на завивката. Въпреки това Теон винаги го беше наричал чичо.

— Че ела на палубата ми тогаз. — От Дагмър няма да чуеш „милорд“ и разни такива, не и докато стои на своята палуба. На Железните острови всеки капитан беше крал на борда на своя кораб.