Тя се опря на парапета и пръстите й задраскаха в коравия камък.
— Пуснете ме — проплака. — Пуснете ме!
— Малката птичка си мисли, че има крила, така ли? Или си решила да свършиш саката като онзи твой брат?
Санса се задърпа.
— Нямаше да падна. Беше само… вие ме стреснахте.
— Искаш да кажеш, че те изплаших. И още те плаша.
Тя вдиша дълбоко, за да се успокои.
— Мислех, че съм сама и… — Извърна лице.
— Птиченцето все още не може да понася външността ми, така ли? — Хрътката я пусна. — Но много се зарадва, че видя лицето ми, когато тълпата те беше заклещила. Забрави ли?
Санса помнеше много добре. Помнеше как виеха озверели, помнеше кръвта, потекла по бузата й от камъка, който я удари, и вонята на чесън от дъха на мъжа, който се опита да я смъкне от коня. Още помнеше как пръстите му се впиха в китката й, как залитна и започна да пада…
Тогава бе помислила, че ще умре, но пръстите се бяха сгърчили, и петте наведнъж, а мъжът изрева като кон. Когато ръката му падна отсечена, друга ръка, по-силна, я бутна обратно в седлото. Мъжът с чесъновия дъх беше на земята, от отсечената му ръка бликаше кръв, но останалите все още бяха около нея, някои с тояги в ръце. Хрътката скочи срещу тях и мечът му се завихри в стоманена мъгла, сечеше и пръскаше кървава диря. Когато хората се пръснаха и побягнаха, се беше разсмял и ужасното му изгоряло лице за миг се преобрази.
Сега тя се опита да погледне това лице, но да го погледне истински. Все пак беше въпрос на възпитание, а една дама не биваше да забравя доброто си възпитание. „Не белезите са най-лошото, нито тези гърчове на устата му. Най-лошото са очите му.“
— Аз трябваше… трябваше да дойда при вас — заговори на пресекулки тя. — Да ви благодаря, че… ме спасихте… бяхте толкова смел.
— Смел? — Смехът му бе почти ръмжене. — На едно куче не му трябва смелост, за да гони плъховете. Бяха трийсет срещу един, а никой не посмя да ми се опълчи.
Мразеше и начина, по който й говореше: все така дрезгаво и сърдито.
— Приятно ли ви е да плашите хората?
— Не, приятно ми е да ги убивам. — Устата му помръдна. — Можеш да бърчиш носле колкото си искаш, но ми спести тази фалшива жалост. Ти си издънка на велик владетел. Не ми казвай, че лорд Едард Старк на Зимен хребет никога не е убивал човек.
— Това беше негов дълг. Никога не му е харесвало.
— Той така ли ти казваше? — Клегейн отново се засмя. — Баща ти е излъгал. Убиването е най-сладкото нещо на този свят. — Извади дългия си меч. — Тук е истината. Скъпият ти баща го разбра на стъпалата на Белор. Лорд на Зимен хребет, Ръка на краля, Гарант на Севера, могъщият Едард Старк, с родословие отпреди осем хиляди години… но въпреки всичко мечът на Илин Пейн преряза врата му, нали? Помниш ли как подскачаше, когато главата му падна от раменете?
Санса се присви. Изведнъж й стана студено.
— Защо винаги сте пълен с толкова омраза? Исках само да ви благодаря…
— Да, също като на някой от онези твои истински рицари, които толкова обичаш. За какво е един рицар според теб, момиче? Мислиш, че е само за да печели благоволението на дамите и да изглежда красиво в златните си доспехи ли? Рицарите са, за да убиват. — Той опря ръба на дългия си меч до шията й, точно, под ухото, и Санса усети острия хлад на стоманата. — Първия си го убих едва на дванадесет. Оттогава съм им загубил броя. Велики владетели с древни имена, дебели богати мъже, облечени в кадифе, рицари, надути като мехури с техните достойнство и чест, да, жени и деца също — всички те са месо, а аз съм колачът. Нека си имат своите земи, своите богове и своето злато. Нека си имат техните сир. — Сандор Клегейн се изплю. — Докато имам ето това — каза той и отмести меча от шията й, — не съществува човек на земята, от когото да се боя.
„Освен от брат си“ — помисли Санса, но прояви благоразумие и го премълча. „Той е куче, точно както го каза. Полудиво и зло куче, което хапе ръката, посягаща да го погали, но ще разкъса всеки, който се опита да нарани господарите му.“
— Дори и от хората отвъд реката ли?
Клегейн обърна очи към далечните пламъци.
— Цялото това палене… — Прибра меча в ножницата. — Само страхливци се сражават с огън.
— Лорд Станис не е страхливец.
— Но не е и мъж като брат си. Робърт не се оставяше такива дреболии като една река да го спрат.
— Какво ще направите, когато я прехвърли?
— Ще се бия. Ще убивам. Ще умра, може би.
— Не ви ли е страх? Боговете могат да ви пратят долу в някой ад заради всичкото зло, което сте причинили.
— Какво зло? — Той се засмя. — Какви богове?
— Боговете, които са създали всички нас.
— Всички? — Сви презрително устни. — Кажи ми, птиченце, що за бог е този, който създава чудовище като Дяволчето или малоумна, като дъщерята на лейди Танда? Ако изобщо има богове, то те са създали овците, за да могат вълците да ги ядат, и са създали слабите, за да има с какво да си играят силните.
— Истинските рицари защитават слабите.
Той изсумтя.
— Няма истински рицари, както няма и богове. Ако не можеш сам да се защитиш, мри и се махай от пътя на онези, които могат. Остра стомана и силни ръце властват на този свят, не си въобразявай, че е нещо друго.
Санса отстъпи крачка от него.
— Вие сте ужасен!
— Аз съм честен. Ужасен е светът. А сега отлитай, птиченце, гукането ти ми омръзна.
Санса млъкна и си тръгна. Плашеше я Сандор Клегейн… и в същото време част от нея съжаляваше, че сир Донтос не притежава поне малко от яростта на Хрътката. „Има богове — каза си тя, — има и истински рицари. Не е възможно всички сказания да са лъжа.“
Същата нощ отново сънува уличния метеж. Човешката сган напираше около нея, крещеше като побеснял звяр с хиляди лица. Накъдето и да се обърнеше, виждаше лица, изкривени в чудовищни, нечовешки маски. Тя заплака и им заговори, че никога не им е правила нищо лошо, но въпреки това те я смъкнаха от коня. „Не. — викаше тя, — недейте, моля ви, оставете ме, не!“, но те не я слушаха. Извика сир Донтос, повика братята си, повика мъртвия си баща и мъртвата си вълчица, повика галантния сир Лорас, който веднъж й даде червена роза, но никой от тях не дойде. Повика героите от песните, Флориан и сир Риам Редвин, и принц Емон, Рицаря на драконите, но никой от тях не я чу. Жени с лица на невестулки я щипеха по краката, ритаха я в корема, а някой я ритна в лицето и зъбите й се строшиха. После видя блесналото стоманено острие. Ножът се заби в корема й и закъса, закъса, закъса, докато там долу не остана нищо освен бели мокри ребра.
Когато се събуди, бледата светлина на утрото се лееше от прозореца й, но тя се чувстваше пребита и отмаляла, все едно че изобщо не беше заспивала. Нещо лепкаво имаше по бедрата й. Когато отметна одеялото и видя кръвта, отначало помисли, че сънят някак се е сбъднал. Спомни си ножа в себе си, как се въртеше и разкъсваше. Сви се ужасена, изрита чаршафите на пода и задиша хрипливо — гола, оцапана с кръв и уплашена.
Но докато стоеше така, свита на колене, изведнъж осъзна.
— Не, моля ви… — захлипа Санса, — моля ви, не. — Не го искаше това, не го искаше да я сполети точно сега. Не сега, не сега, не сега!
Обзе я лудост. Отиде до легена и се изми между краката, изтърка всичко лепкаво. Когато свърши, водата беше станала розова от кръвта. Когато слугините й я видеха, щяха да разберат. После се сети за бельото. Изтича отново до леглото и зяпна с ужас тъмночервеното петно, което казваше всичко. Не можеше да мисли за нищо друго, освен как да се отърве от него, за да не видят и да не разберат. Не можеше да им позволи да разберат, иначе щяха да я омъжат за Джофри и да я накарат да легне с него.
Стиснала ножа, Санса го заби в чаршафа и отряза петното. „А ако ме попитат за дупката, какво ще кажа?“ По лицето й потекоха сълзи. Издърпа скъсания чаршаф от леглото и нацапаното одеяло също. „Трябва да ги изгоря.“ Събра на вързоп уликата, натика я в камината, напои я с масло от нощната си лампа и я запали. След това се сети, че кръвта се е просмукала и в пухената постеля, затова събра и нея, но стана много голяма и й беше трудно да я премести. Успя да вкара в огъня само половината бала. Беше на колене и се мъчеше да натика постелята в пламъците, гъстият дим бълваше около нея и беше запълнил цялата стая, когато вратата с трясък се отвори и тя чу как слугинята ахна.
