— Ах — каза Ренли. — Значи разполагаме със свидетелството на един покойник.

— Да не мислиш, че Арин умря случайно, сляп глупако? Церсей нареди да го отровят от страх, че може да я разкрие. Лорд Джон тъкмо събираше сигурни доказателства…

— …които несъмнено са умрели с него. Колко неприятно.

Кейтлин си припомняше някои неща и напасваше късчетата от мозайката.

— Сестра ми Лиза обвини кралицата в убийството на съпруга си в писмо, което ми изпрати в Зимен хребет — сподели тя. — По-късно, в Орлово око, тя хвърли вината за убийството върху брата на кралицата, Тирион.

Станис изсумтя.

— Стъпиш ли в змийско гнездо, има ли значение коя змия ще те ухапе първа?

— Всичко това за змиите и инцеста е забавно, но не променя нищо. Дори да си имаш своите по-убедителни претенции, Станис, моята войска все пак е по-голямата. — Ръката на Ренли се пъхна под плаща. Станис посегна към дръжката на меча си, но преди да успее да извади стоманата, брат му извади… праскова. — Искаш ли една, братко? — попита Ренли усмихнат. — От Планински рай. Уверявам те, такова сладко нещо никога не си вкусвал. — Отхапа и от ъгъла на устните му потече сок.

— Не съм дошъл тук да ям плодове! — кипна Станис.

— Благородни господа! — каза Кейтлин. — Сега би трябвало с вас да ковем условията за съюза, а не да си подхвърляме подигравки.

— Човек никога не бива да отказва да опита една праскова — каза Ренли и хвърли костилката. — Може да не получи повече такава възможност. Животът е кратък, Станис. Спомни си какво казват Старките. Зимата иде. — Изтри уста с опакото на ръката си.

— Не съм дошъл и да слушам заплахи.

— И не ги слушаш — сряза го Ренли. — Когато те заплаша, ще го разбереш. Ако трябва да сме честни, никога не съм те обичал, Станис, но ти все пак си от моята кръв и нямам никакво желание да те посичам. Така че ако искаш Бурен край, взимай го… като братски дар. Както Робърт някога го даде на мен, аз ти го давам.

— Не е твой, че да ми го даваш. Мой е по право.

Ренли въздъхна и се извърна на седлото.

— Какво да правя с този мой брат, Бриен? Праскова ми отказва, замък ми отказва, дори не ме уважи на сватбата ми…

— И двамата знаем, че тази твоя сватба беше фарс. Само преди година кроеше да превърнеш момичето в една от курвите на Робърт.

— Преди година кроях да превърна момичето в кралицата на Робърт — каза Ренли, — но има ли значение? Глиганът взе Робърт, аз взех Марджери. Може би ще си доволен да научиш, че тя дойде при мен девица.

— В твоето легло сигурно ще си умре такава.

— О, очаквам до една година да имам син от нея. Моля, ти колко сина имаше, Станис? О, да — нито един. — Ренли се усмихна невинно. — Колкото до дъщеря ти — разбирам. Ако жена ми приличаше на нея, и аз щях да пратя шута си да я обслужва.

— Стига! — изрева Станис. — Няма да търпя подигравки, чу ли ме? Няма!

И измъкна дългия меч от ножницата. Стоманата заблести странно ярко на смътната още слънчева светлина, ту червена, ту жълта, ту ослепително бяла. Въздухът около него сякаш затрептя като от нажежена пещ.

Конят на Кейтлин изцвили и отстъпи, но Бриен застана между братята с извадено оръжие.

— Приберете си стоманата! — извика тя на Станис.

„Церсей Ланистър сега е останала без дъх от смях“ — помисли Кейтлин с тъга.

Станис посочи брат си с бляскавия меч.

— Не съм без милост — прогърмя той, за когото самата дума „милост“ беше непонятна. — Нито искам да скверня Светлоносеца с братска кръв. Заради общата ни родна майка ще ти дам тази нощ да премислиш глупостта си, Ренли. Свий знамената и ела при мен преди да съмне, и ще ти дам Бурен край и старото ти място в съвета, дори ще те посоча за свой наследник, докато ми се роди син. В противен случай ще те унищожа.

Ренли се засмя.

— Станис, този меч е много красив, признавам ти го, но се боя, че блясъкът му е заслепил очите ти. Огледай отвъд полето, братко. Виждаш ли всички онези знамена?

— Мислиш ли, че няколко топа плат могат да те направят крал?

— Мечовете на Тирел ще ме направят крал. Роуан и Тарли и Карън ще ме направят крал, със своите брадви, боздугани и бойни чукове. Стрелите на Тарт и пиките на Пенроуз, Фосоуей, Куи, Мълъндор, Естермонт, Селми, Хайтауър, Оукхарт, Крейн, Касуел, Блакбар, Морегин, Бийзбъри, Шермър, Дън, Футли… дори домът Флорент, братята и чичовците на собствената ти жена, те ще ме направят крал. Цялата конница на юга е тръгнала с мен, и това е само най-малката част от войската ми. Отзад идва пехотата ми, сто хиляди меча, копия и пики. И ти ще ме унищожиш? С какво, моля те? С онази жалка сган, която виждам скупчена под стените на замъка? Пет хиляди да ги нарека — ще съм щедър, лордове на треската, рицари на лука и наемници. Половината от тях ще притичат към мен още преди да е започнало сражението. Съгледвачите ми донасят, че разполагаш с по-малко от четиристотин души конница — свободни ездачи в кожени ризници, които една минута няма да устоят срещу бронираните пиконосци. Не ме интересува колко опитен воин си въобразяваш че си, Станис, тази твоя войска няма да издържи на първия щурм на моя авангард.

— Ще видим, братко. — Част от светлината сякаш се скри от света, когато Станис прибра меча си в ножницата. — Нека съмне и ще видим.

— Дано новият ти бог да е милостив, братко.

Станис изсумтя надменно, обърна коня и препусна в галоп назад. Червената жрица се задържа малко след него.

— Помислете за греховете си, лорд Ренли — каза тя и обърна коня.

Кейтлин и лорд Ренли се върнаха заедно в лагера, където ги очакваха неговите хиляди и нейните малцина.

— Беше много забавно, макар и не чак толкова от полза — отбеляза той. — Чудно, откъде е успял да си намери такъв меч? Какво пък, не се съмнявам, че Лорас ще ми го подари след битката. Тъжно ми е, че ще се наложи да се стигне до това.

— Някак много ви е весело в тъгата — отвърна Кейтлин, която не криеше отчаянието си.

— Нима? — Ренли сви рамене. — Все едно. Признавам, че Станис никога не е бил любимият ми брат. Допускате ли, че тази приказка е вярна? Ако Джофри е копеле на Кралеуб…

— …то брат ви е законният наследник.

— Докато е жив — отстъпи Ренли. — Макар че законът е глупав, нали ще се съгласите? Защо най-големият син, а не най-подходящият? Короната ще ми отива така, както не отиваше на Робърт, и няма да стои добре на Станис. Дадено ми е по рождение да бъда велик крал, силен, но и щедър, умен, справедлив, грижлив, верен на приятелите си и вдъхващ ужас на враговете си, но и способен на опрощение, търпелив…

— …скромен? — помогна му Кейтлин.

Ренли се засмя.

— Е, ще позволите на един крал и някои слабости, милейди.

Кейтлин се чувстваше много уморена. Цялото усилие се оказа за нищо. Братята Баратеон се канеха да се удавят един друг в кръв, докато синът й трябваше сам да се опълчи срещу Ланистърите и каквото и да кажеше или да направеше тя, нямаше да ги спре. „Крайно време е да се връщам в Речен пад и да затворя очите на баща си — помисли тя. — Това поне мога да направя. Може би съм лош пратеник, но поне съм добра оплаквачка, боговете дано се смилят.“

Лагерът им беше разположен на билото на нисък каменист хълм, спускащ се от север на юг. Беше много по-подреден от просторния бивак на Мандър, макар и само четвъртина от неговия. Когато научи за настъплението на брат си срещу Бурен край, Ренли беше разделил войската си на две, подобно на Роб при Близнаците. Огромната си маса пехота беше оставил назад при Горчив мост с младата си кралица, с фургоните и колите на обоза си, с цялата тромава обсадна машинария, докато самият той поведе рицарите и свободните конници устремно на изток.

Колко много приличаше на Робърт дори в това… само че Робърт винаги бе имал до себе си Едард Старк да обуздава буйната му храброст с предпазливостта си. Нед със сигурност щеше в случая да се наложи над Робърт да доведе цялата си сила, да обкръжи Станис и да подложи обсадителите на обсада. Този по-разумен ход Ренли беше отказал в устремния си напор да се счепка с брат си. Беше се отдалечил от тила си, беше оставил продоволствие и фураж на дни зад гърба си с всичките фургони, мулета и волове. Наистина трябваше скоро да започне битка, иначе войската му щеше да загине от глад.