— Когато искам. — Малкия Уолдър изгледа намусено Лувин, сякаш искаше да му каже: „Ти си само един майстер, кой си, че да се караш на един Фрей от Бродовете?“

— Само че поверениците на лейди Старк ще се държат прилично в Зимен хребет. Откъде почна това? — Майстерът изгледа и тримата един по един. — Някой от вас ще ми отговори веднага, иначе…

— Закачахме се с Ходор — призна Големия Уолдър. — Съжалявам, ако сме обидили принц Бран. Искахме само да се посмеем. — Той поне изглеждаше засрамен.

Малкия Уолдър изглеждаше само недоволен.

— И аз. И аз исках само да се посмеем.

Плешивото петно на темето на майстера почервеня. Лувин се беше ядосал още повече.

— Един добър владетел се грижи и закриля слабите и безпомощните — заговори той на двамата Фрей. — Няма да търпя Ходор да се превръща в мишена на жестоките ви шеги, ясно ли е? Той е момък с добро сърце, изпълнителен и послушен, което не мога да кажа за вас двамата. — Майстерът размаха пръст пред лицето на Малкия Уолдър. — А ти да не си стъпил повече в гората на боговете и да стоиш надалече от онези вълци, че ще отговаряш. — Изплющя с дългите си ръкави, обърна се, отдалечи се на няколко крачки и ги погледна през рамо.

— Бран. Ела. Лорд Виман чака.

— Ходор, хайде след майстера — заповяда Бран.

— Ходор — каза Ходор. Дългите му крачки догониха енергично стъпващия майстер чак на стъпалата на Голямата цитадела. Майстер Лувин задържа вратата отворена и Бран се хвана за врата на Ходор и се приведе да минат.

— Уолдърите… — почна той.

— За това повече да не съм чул. Точка. — Майстер Лувин изглеждаше уморен и много изнервен. — Че защити Ходор — добре, но изобщо не трябваше да си там. Сир Родрик и лорд Виман вече закусиха, докато те чакат. Лично ли трябва да идвамда те взимам, сякаш си малко дете?

— Не — отвърна засрамен Бран, — Съжалявам. Исках само…

— Знам какво си искал — отвърна по-добродушно майстер Лувин. — Де да можеше, Бран. Имаш ли някакви въпроси преди да сме започнали тази аудиенция?

— Ще говорим ли за войната?

— Ти няма да говориш за нищо. — Гласът на Лувин отново стана рязък. — Все още си дете на осем…

— Почти девет!

— Осем! — повтори твърдо майстерът. — Не говори нищо освен учтивости, и то само когато сир Родрик или лорд Виман ти зададат въпрос.

Бран кимна.

— Ще запомня.

— Аз пък няма да кажа нищо на сир Родрик за пререканието ви с момчетата Фрей.

— Благодаря.

Поставиха Бран в дъбовия стол на баща му с възглавнички от сиво кадифе, зад дългата дървена маса. Сир Родрик седеше от дясната му страна, а майстер Лувин от лявата, въоръжени с пера, мастилници и по един празен пергамент да записват същината на разговора. Бран прокара длан по грубото дърво на масата и помоли лорд Виман за извинение, че е закъснял.

— Ами! Никой принц не закъснява — отвърна сърдечно владетелят на Бял пристан. — Тия, които дойдат преди него, просто са подранили. — Смехът на Виман Мандърли беше гръмък и кънтящ. Нищо чудно, че не можеше да седи на седло: изглеждаше достатъчно тежък да счупи гръбнака и на най-якия кон. И толкова вятърничав, колкото беше едър — започна с молба Зимен хребет да утвърди новите митничари, които бе назначил на Бял пристан. Старите задържали сребро за Кралски чертог, вместо да го изплащат на новия крал на Севера. — Крал Роб също има нужда от пари — заяви гръмко той, — а Бял пристан е тъкмо мястото, откъдето може да се вземат. — Предложи им да му възложат тази работа, ако кралят благоволи, след което започна надълго и широко да им разправя как е подобрил отбраната на Бял пристан, като най-подробно се спираше на цената на всяко подобрение.

Лорд Мандърли предложи да построи боен флот за Роб.

— Не сме имали морска сила от стотици години, откакто Брандън Подпалвача е подложил на огън бащиния си флот. Поверете ми златото и за година ще ви направя достатъчно галери, за да завземете и Драконов камък, и Кралски чертог наведнъж.

Интересът на Бран се изостри, щом стана дума за бойни кораби. Не го попитаха, но си помисли, че хрумването на лорд Виман е великолепно. Дори си ги представи. Чудно му беше само дали един сакат може да командва боен кораб. Но сир Родрик обеща само да препрати предложението до Роб, за да прецени той, докато майстер Лувин драскаше по пергамента.

Обедът дойде и си отиде. Майстер Лувин прати Пъпчивия Тим до кухнята и обядваха в солария сирене, скопени петлета и кафяв овесен хляб. Докато разкъсваше една от птиците с дебелите си пръсти, лорд Виман учтиво подпита за лейди Рогов лес, която му се падаше братовчедка.

— Родена е Мандърли, знаете. Може пък, като й свърши траурът, да й хареса пак да стане Мандърли, а? — Отхапа от крилцето и се усмихна широко. — Тъй стана, че и аз съм вдовец от осем години. Крайно време е да си взема друга жена, нали така, господа? Омръзва му на човек да я кара сам. — Хвърли кокалите настрана и се пресегна за бутче. — Или пък ако дамата копнее за по-младо момче, ами то, синът ми Вендел и той не е женен. Той сега е на юг, пази лейди Кейтлин, но не се съмнявам, че като се върне, ще иска да си вземе булка. Храбро ми е момчето, якичко е, и весело. Тъкмо ще я научи пак да се смее, а? — И изтри мазното от брадичката си с ръкава на палтото.

Бран чуваше далечното кънтене на оръжие през прозорците. Браковете изобщо не го интересуваха. „Искам да съм на двора.“

Негово благородие изчака да разчистят масата, след което повдигна въпроса за едно писмо, което получил от лорд Тивин Ланистър, който държеше по-големия му син, сир Уилис, пленен при Зелената вилка.

— Предлага ми да го върне без откуп, стига да оттегля частите си от Негова милост и да се закълна, че няма повече да се бия.

— Вие ще му откажете, разбира се — каза сир Родрик.

— За това не се безпокойте — увери ги лордът. — Крал Роб няма по-верен слуга от Виман Мандърли. Но не бих искал синът ми да чезне в Харънхъл повече, отколкото се налага. Зло място е. Прокълнато, казват. Не че вярвам на тия приказки, но все пак не е добре. Вижте какво го сполетя този Джанос Слинт. Издигнат до лорд на Харънхъл от кралицата, а го свали брат й. Пратили го на Вала, разправят. Моля се дано скоро се уреди някоя добра размяна. Знам, че Уилис няма да ще да стои настрана, докато трае войната. Храбър ми е тоя мой син и свиреп като мастиф.

Раменете на Бран бяха изтръпнали от седенето, докато приключи аудиенцията. А същата вечер, тъкмо по вечеря, един рог от портата възвести пристигането на нов гост. Лейди Донела Рогов лес не доведе със себе си орда рицари и слуги — пристигна само тя с шестима уморени войници със знака с главата на лос на прашните им оранжеви ливреи.

— Много съжаляваме за понесеното от вас, милейди — каза Бран, когато тя се яви при него да изкаже поздравленията си. Лорд Рогов лес беше загинал в битката на Зелената вилка, а единственият им син бе посечен в Шепнещия лес. — Зимен хребет няма да забрави.

— Радвам се да го чуя. — Беше бледа и мършава, с изваяни от длетото на скръбта черти. — Много съм изморена, милорд. Ако позволите да си отдъхна, ще съм ви много благодарна.

— Разбира се — каза сир Родрик. — Ще имаме достатъчно време да поговорим утре.

На другия ден по-голямата част от предобеда мина в разговори за зърно, зеленчуци и осолено месо. Щом майстерите в тяхната Цитадела провъзгласяха настъпването на есента, разумните хора почваха да заделят част от добива… макар че надълго и широко се обсъждаше каква точно част трябва да се заделя. Лейди Рогов лес трупала петина от жътвата. След съвета на майстер Лувин се закле, че ще я вдигне до четвъртина.

— Копелето на Болтън трупа хора при Дредфорт — предупреди ги тя. — Все се надявам, че се кани да ги поведе на юг, за да се присъедини към братята си при Близнаците, но когато пратих човек да разбера намеренията му, ми каза, че никой Болтън няма да позволи да го разпитва жена. Сякаш е законен и има право на това име.

— Лорд Болтън никога не е признавал момчето, доколкото зная — каза сир Родрик. — Признавам, не го познавам.