— Че то кой ли го познава — отвърна дамата. — Живял е с майка си допреди две години, когато умря младият Домерик и остави Болтън без наследник. Тогава той доведе копелето си в Страшната крепост. Много е коварно това момченце, а си имал и някакъв слуга, не по-малко зъл от него. Смърдящия, така му викали. Казват, че никога не се къпел. Заедно ходят на лов, Копелето и този, Смърдящия, и не за сърни. Чух някои неща, дето не са за вярване дори за един Болтън. А и сега, като ги взеха боговете мъжа ми и милия ми син, Копелето гледа алчно към земите ми.

Бран поиска да предложи на дамата сто души да защитят правата й, но сир Родрик каза само:

— Може и да гледа, но само да направи нещо, обещавам ви, че наказанието ще е сурово. Ще сте в пълна безопасност, милейди… макар че може би след време, след като поотмине скръбта ви, ще решите, че е благоразумно да се омъжите отново.

— Минала съм вече възрастта за раждане, а и да съм имала някаква хубост, отдавна е повяхнала — отвърна тя с уморена усмивка. — Макар че разни мъже душат напоследък около мен повече, отколкото когато бях девица.

— Значи не гледате благосклонно на тези ухажори? — попита Лувин.

— Ще се омъжа отново когато Негова милост се разпореди — отговори владетелката на Рогов лес, — но Море Кроуфуд е пияница и грубиян и е по-стар от баща ми. Колкото доблагородния ми братовчед от Мандърли, ложето на милорд не стига да побере такава величествена фигура, а аз съм твърде малка и крехка да лежа под него.

Бран знаеше, че когато мъж и жена делят постеля, мъжът лежи върху жената, и си помисли, че да спиш под лорд Мандърли е все едно да спиш под паднал кон. Сир Родрик кимна съчувствено на знатната им гостенка.

— Ще се намерят и други ухажори, милейди. Ще се постараем да ви намерим по-подходяща партия за вашия вкус.

— Навярно няма да се наложи да търсите прекалено далече, сир.

След като се сбогуваха, майстер Лувин се усмихна.

— Сир Родрик, убеден съм, че милейди ви харесва.

Сир Родрик се окашля и ги погледна смутено.

— Много беше тъжна — каза Бран.

Сир Родрик кимна.

— Тъжна и мила, а и не е чак толкова непривлекателна за годините си, при цялата й скромност. Но въпреки всичко е опасна за мира в кралството на брат ви.

— Тя? — попита удивен Бран.

Отговори му майстер Лувин.

— След като липсва пряк наследник, със сигурност ще се появят много претенденти за поземлените владения на Рогов лес. Толхарт, Флинт, Карстарк, всички те имат връзки с дома Рогов лес по женска линия, а Гловър осиновиха копелето на лорд Харис в Дълбоки лес. Дредфорт няма претенции, доколкото знам, но земите им са съседни и Рууз Болтън едва ли ще подмине такъв шанс.

Сир Родрик подръпна мустаците си.

— В такъв случай нейният суверен трябва да й потърси подходяща партия.

— А ти защо не можеш да се ожениш за нея? — попита Бран. — Каза, че е добра, а и Бет ще си има майка.

Старият рицар сложи ръка на рамото му.

— Много мило от ваша страна, мой принце, но аз съм само един рицар, и при това стар. Да речем, че бих могъл да опазя земите й няколко години, но щом умра, лейди Рогов лес ще се озове в същото блато, а и съдбата на Бет може да се окаже по-тежка.

— Тогава нека незаконният син на лорд Рогов лес стане наследник — каза Бран и си помисли за Джон.

— Това би удовлетворило Гловър — отвърна сир Родрик — и може би духа на лорд Рогов лес, но не мисля, че лейди ще ни заобича. Момчето няма нейната кръв.

— Все пак — намеси се майстер Лувин — трябва да се обмисли. Лейди Донела е минала плодовитата си възраст, както сама каза. Ако не е незаконният, кой тогава?

— Бихте ли ме извинили? — Бран чуваше долу на двора виковете на скуайърите и шума от играта им с мечове, кънтенето на стомана.

— Както желаете, принце — каза сир Родрик. — Справихте се добре.

Бран се изчерви от радост. Да се правиш на владетел не се оказа толкова досадно, колкото мислеше, а и след като лейди Рогов лес бе много по-кратка от лорд Мандърли, дори му останаха няколко часа дневна светлина да се види с Лято. Обичаше да прекарва по малко време всеки ден със своя вълк, когато сир Родрик и майстерът му позволяха.

Веднага щом Ходор пристъпи в гората на боговете, Лято се появи под един дъб, сякаш вече знаеше, че идват. Бран зърна и един дълъг черен силует зад високите храсти.

— Рошльо! — извика той. — Тук, Рошльо. При мен. — Но вълкът на Рикон изчезна толкова бързо, колкото се бе появил.

Ходор знаеше кое е любимото място на Бран и го отнесе до брега на езерцето, под широката корона на дървото на сърцето, където лорд Едард коленичеше да се помоли. Когато пристигнаха, по водната повърхност игриво пробягваха малки вълни и отражението на язовото дърво трептеше и танцуваше. Но вятър нямаше. За миг Бран се озадачи.

И тогава от водата с плясък изведнъж изникна Оша, толкова изненадващо, че Лято дори отскочи и изръмжа. Ходор също се дръпна назад и захленчи изплашено: „Ходор, Ходор“, но Бран го потупа по рамото да го успокои.

— Как можеш да плуваш тук? — попита той Оша. — Не ти ли е студено?

— Като бебе съм смукала ледени висулки, момче. Обичам студа. — Оша преплува до каменистия бряг, изправи се и водата закапа от косите й. Беше гола и кожата й беше настръхнала. Лято пристъпи и я задуши. — Исках да пипна дъното.

— Не знаех, че има дъно.

— Може и да няма. — Тя се ухили. — Какво си зяпнал, момче? Не си ли виждал гола жена досега?

— Виждал съм. — Бран се беше къпал със сестрите си сто пъти и освен това беше виждал слугини в горещите извори. Но Оша изглеждаше различно, корава и изсечена като от камък, а не мека и закръглена. Краката й бяха възлести, а гърдите — плоски като две празни кесийки. — Много белези имаш.

— Всеки един е спечелен трудно. — Тя вдигна кафявата си риза, изтупа нападалите по нея листа и я навлече.

— В бой с великани? — Оша твърдеше, че оттатък Вала все още имало великани. „Някой ден може би и аз ще видя един от тях…“

— В бой с мъже. — Вместо колан стегна кръста си с конопена връв. — Черни врани, най-често. Убила съм един-двама — добави тя и изтръска косата си. Беше пораснала, откакто дойде в Зимен хребет, и вече стигаше до ушите й. Изглеждаше някак по-омекнала, не като онази жена, която веднъж се опита да го отвлече и да го убие във Вълчия лес. — Чух днес да дрънкат в кухнята за теб и ония, двамата Фрей.

— Кой? И какво казват?

Тя му отвърна с кисела усмивка.

— Казват, че който се подиграва с великан, е глупак, и че светът е полудял, щом един сакат трябва да го защитава.

— Ходор така и не разбра, че му се подиграват — каза Бран. — Все едно, той никога не се бие. — Спомни си как веднъж като беше малък отидоха на пазара с майка му и септа Мордейн. Взеха и Ходор да носи купеното, но той се отвя някъде и когато го намериха, някакви момчета го бяха притиснали в една задънена уличка и го мушкаха с тояги. „Ходор!“, викаше бедният, дърпаше се и криеше лицето си, но така и не вдигна ръка срещу мъчителите си. — Септон Чайл казва, че има нежна душа.

— Тъй де — каза тя. — И ръце, достатъчно силни, за да откъсне нечия глава, ако му хрумне. Все едно, той да си пази гърба от оня Уолдър. Той, че и ти. Оня, големия, дето му викат „малкия“, според мен добре са го кръстили. Голям отвън, малък отвътре и зъл до костите.

— Той никога не би ми посегнал. Страх го е от Лято, каквото и да разправя.

— Тогаз май не е толкова глупав, колкото изглежда. — При вълчищата Оша винаги беше нащрек. В деня, когато я плениха, Лято и Сив вятър бяха разкъсали трима диваци на късчета. — А може и да е. А това също мирише на беля. — Върза косата си нагоре. — Още ли те спохождат ония, вълчите сънища?

— Не. — Не обичаше да говори за сънищата си.

— Един принц трябва да се научи да лъже по-добре. — Оша се засмя. — Е, твоите сънища са си твоя работа. Моята е в кухнята и да взема да ходя, че Гейдж ще се развика и ще размаха оная голяма дървена лъжица. С ваше позволение, принце.