— От родните ви земи ли е дошло това момиче?

— Кръвта й е кръвта на лятото, милорд, но дъщеря ми се роди тук, в Кралски чертог. — Изненадата му сигурно се беше изписала на лицето, защото Чатая продължи: — Народът ми вярва, че не е срамно да се озовеш в къща с възглавници. На Летните острови тези, които умеят да даряват удоволствие, се ценят високо. Много знатни младежи и девойки служат по няколко години, след като разцъфтят, за да почетат боговете.

— Че какво общо имат боговете с това?

— Боговете са създали телата ни, както и душите ни, не е ли така? Ти ни дават гласове, за да можем да ги възхваляме с песен. Те ни дават ръце, за да можем да им строим храмове. И те ни дават страст, за да можем да ги почитаме по този начин.

— Припомни ми да го кажа на Върховния септон — каза Тирион. — Ако можех да се моля с патката си, щях да съм много по-религиозен. — Махна с ръка. — С радост ще приема предложението ти.

— Ще извикам дъщеря си. Елате.

Момичето го посрещна в подножието на стълбището. Бе по-висока от Шае, макар и не колкото майка си, и трябваше да приклекне, за да може Тирион да я целуне.

— Името ми е Алайая — каза тя. — Насам, милорд.

После го хвана за ръката и го поведе нагоре по двете крила на стълбището, а след това — по дълъг коридор. Иззад една от затворените врати се носеха пъшкания и писъци на удоволствие, кикот и шепот се лееше от друга. Патката на Тирион щръкна и се залепи на връзките на гащите му. „Това просто е унизително“ — каза си той, но продължи след Алайая нагоре по друго стълбище към стаята на куличката. Имаше само една врата. Тя го въведе и я притвори. Вътре в стаята имаше огромно легло с балдахин, висок гардероб с резба с любовни сцени и тесен прозорец от цветно стъкло на шарки като червени и жълти диаманти.

— Много си красива, Алайая — каза й Тирион, след като останаха сами. — От главата до петите, всичко у теб е толкова хубаво. Но все пак това, което най ме интересува, е езичето ти.

— Милорд ще се увери, че езичето ми е много опитно. Като момиче се научих кога да го използвам и кога не.

— Това ми харесва — усмихна се Тирион. — Е, и какво ще правим сега? Навярно имаш някакво предложение?

— Да — отвърна тя. — Ако милорд отвори гардероба, ще намери каквото търси.

Тирион целуна ръката й й се пъхна в празния гардероб. Алайая го затвори след него. Той заопипва дъските отзад, усети, че се плъзгат под пръстите му, и ги дръпна настрана. Кухото пространство зад стените беше катраненочерно, но пръстите му зашариха и напипаха метал. Ръката му се сви около пречката на стълба. С крака си намери по-долна пречка и тръгна надолу. Доста под уличното ниво шахтата се отвори в наклонен тунел в земята, където Тирион намери Варис — чакаше го със свещ в ръка.

Варис изобщо не приличаше на себе си. Нашарено с белези лице и тъмна четинеста брада се подаваха под увенчана с шип стоманена каска, носеше освен това ризница върху елек от щавена кожа и кама и къс меч на колана.

— Задоволи ли ви Чатая, милорд?

— Почти — призна Тирион. — Слушай, сигурен ли си, че на тази жена може да се разчита?

— В нищо не съм сигурен в този променлив и измамен свят, милорд. Чатая няма никакви основания да обича кралицата обаче, и знае, че ви дължи благодарност за това, че я отървахте от Алар Дийм. Тръгваме ли? — Тръгна надолу по тунела.

„Походката му дори е друга“ — отбеляза Тирион. Вместо на лавандула, от Варис лъхаше на вкиснало вино и чесън.

— Много ми харесва това ваше ново облекло — подхвърли му той.

— Работата, която върша, не ми позволява да пътувам из улиците сред антураж от рицари. Така че щом изляза от замъка, се приспособявам към по-приемлива външност и така живея по-дълго, за да ви служа.

— Кожата ви се е лепнала. Следващия път на съвета трябва да дойдете с това облекло.

— Сестра ви няма да го одобри, милорд.

— Сестра ми ще си подмокри гащичките. — Тирион се усмихна в тъмното. — Не забелязах признаци шпионите й да душат подир мен.

— Радвам се да го чуя, милорд. Някои от наемниците на сестра ви са и мои, без тя да го знае. Би трябвало да ме ядоса, че са станали толкова немарливи, че да ги забележите.

— Е, мен пък ме ядоса това влизане в гардероби и спазмите на незадоволената сласт заради едното нищо.

— Едва ли е за нищо — увери го Варис. — Те знаят, че сте тук. Не знам дали някой ще се осмели да влезе при Чатая, предрешен като клиент, но смятам, че е най-добре човек да кривне по предпазливата пътечка.

— А как става така, че един бардак си има таен вход?

— Тунелът беше изкопан за друга Ръка на краля, чието достойнство не му позволяваше да влиза открито в такава къща. Чатая ревностно пази тайната за съществуването му.

— Но ето, че вие знаете за него.

— В много тъмни тунели летят птиченца. Внимавайте, стъпалата са стръмни.

Излязоха през някаква шахта в задната част на конюшня, след като бяха взели разстояние от около три карета под хълма на Ренис. Когато Тирион пусна капака да се затвори, един кон изцвили в яслата. Варис духна свещта и я остави на една от гредите, а Тирион се огледа. В яслите имаше три коня и едно муле. Джуджето се дотътри до единия кон и огледа зъбите му.

— Стар е. И се съмнявам в скоростта му.

— Вярно, не е подходящ да ви носи в битка — отвърна Варис, — но ще свърши работа и няма да привлича внимание. Както и другите. А конярчетата виждат и чуват само животните. — Евнухът откачи едно наметало от близката кука. Беше от груб плат, избеляло на слънцето и опърпано, но скроено добре, — Ако позволите. — Когато го заметна през раменете на Тирион, дрехата го уви от главата до петите. Качулката можеше да се дръпне напред да скрие лицето му в дълбока сянка. — Хората виждат това, което очакват да видят — заговори Варис, докато оправяше и придърпваше тук-там дрехата. — Джуджетата не са толкова обичайна гледка като децата, така че сега ще трябва да виждат дете. Момче в старо наметало на бащиния си кон, баща му го е пратил по някаква работа. Макар че ще е най-добре да излизате предимно нощем.

— Смятам да… от днес нататък. В момента обаче ме чака Шае.

Беше я настанил в едно оградено с висок каменен зид имение в най-северната част на Кралски чертог, недалече от морето, но не смееше да я посещава там от страх да не го проследят.

— Кой кон ще вземете?

Тирион сви рамене.

— Този ще свърши работа.

— Ще ви го оседлая.

Тирион подръпна тежкото наметало и закрачи нервно.

— Доста оживен съвет пропуснахте. Станис, изглежда, се е короновал.

— Знам.

— Обвинява брат ми и сестра ми в кръвосмешение. Чудя се как е стигнал до това заключение.

— Може би е прочел книга и е погледнал цвета на косата на копелето, както Нед Старк, а и Джон Арин преди него. А може и някой да му е пошепнал на ухото. — Смехът на евнуха този път не беше обичайния женствен кикот, а по-дълбок и гърлен.

— Някой като вас, да речем?

— Заподозрян ли съм? Не съм аз.

— Ако бяхте, щяхте ли да го признаете?

— Не. Но защо да издавам тайна, която съм пазил толкова дълго? Едно е да мамиш крал, а съвсем друго — да го криеш от щурчето в храстите и птиченцето в комина. Освен това копелетата бяха пред очите на всички.

— Копелетата на Робърт? Какво ще ми кажете за тях?

— Направил е осем, доколкото ми е известно — каза Варис, докато се бореше със седлото. — Майките им са все бронз и мед, лешник и масло, но всички бебета са чернокоси и чернооки като гарвани… и все със зла прокоба, изглежда. Тъй че когато Джофри, Мирцела и Томен се изсипаха между бедрата на сестра ви, всяко от тях златно като слънчице, не беше трудно да се забележи истината.

Тирион поклати глава. „Да беше родила само едно дете на съпруга си, щеше да е достатъчно да снеме подозренията… но тогава тя нямаше да е Церсей.“

— Щом вие не сте го пошепнали, кой тогава?

— Някой предател несъмнено. — Варис пристегна колана под корема.

— Кутрето ли?

— Име не съм казвал.