— Викат ми Железния корем, милорд. — Ковачът беше набит и широк в кръста, облечен просто във вълна и кожа, но мишците му бяха дебели като бичи врат.

— Искам всяка ковачница в Кралски престол да се захване с правенето на тези брънки и да ги свързва. Всяка друга работа да се остави настрана. Искам всеки, който познава ковашкия занаят, да се залови с тази задача, било то майстор, калфа или чирак. Когато тръгна по Улицата на стоманата, искам да чувам кънтежа на чукове, денем и нощем. И искам мъж, силен мъж, който да следи да се прави това. Ти ли си този мъж, Железния корем?

— Може и аз да съм, милорд. Но какво да правим с броните и мечовете, дето ги иска кралицата?

Друг от ковачите заговори.

— Нейна милост ни заповяда да правим ризници и брони, мечове, ками и брадви, и то в големи количества. Да се въоръжат новите й златни плащове, милорд.

— Тази работа може да почака — каза Тирион. — Първо веригата.

— Милорд, да прощавате, ама Нейна милост каза, че който не изпълни бройката, ще му счупи главата — опъна се наплашеният ковач. — Щяла да нареди да им ги строшат на собствените им наковални, така рече.

„Милата Церсей, все се старае да накара простолюдието да ни обикне.“

— Никой няма да ви строши главите. Имате думата ми.

— Желязото поскъпва — заяви Железния корем. — А за тая верига ще трябва много, както и кокс, за огньовете.

— Лорд Белиш ще се погрижи да получите толкова пари, колкото трябва — обеща Тирион.

Един по-възрастен мъж пристъпи напред. Беше богато облечен в туника от дамаска със сребърни копчета и плащ, обшит с лисича кожа. Коленичи да огледа брънките, които Тирион бе изсипал на пода.

— Милорд — мрачно заговори той. — Но това е грубо изделие. Никакво изкуство няма тук. Подходяща работа за прости ковачи, несъмнено, за хора, които огъват конски подкови и изчукват котлите ни, но аз съм майстор оръжейник, ако благоволи милорд. Тази работа не е за мен, нито за майсторите ми. Ние правим мечове, остри като песен, милорд, и доспехи, каквито могат да носят и боговете. Но не това.

Тирион килна глава на една страна и го изгледа с разноцветните си очи.

— Ти как се казваш, майстор оръжейнико?

— Салореон, ако благоволи милорд. Ако позволи Ръката на краля, ще бъда безкрайно щастлив да изкова лично доспехи, подходящи за вашия Дом и за високия ви пост. — Двама от другите се изхилиха, но Салореон пристъпи напред, без да им обръща внимание. — Нагръдник на люспи, мисля. Люспите позлатени и ярки като слънцето, а нагръдникът — емайлиран в тъмноаленото на Ланистър. Бих ви предложил за шлем глава на демон, увенчана с високи златни рога. Когато влезете в битка, враговете ви ще треперят, като ви видят, и ще бягат презглава от страх.

„Демонска глава значи — помисли мрачно Тирион. — Значи това си мислят за мен?“

— Майстор Салореон, бъдещите си битки смятам да ги водя от този стол. И ми трябват брънки, а не демонски рога. Затова нека се изразя по следния начин. Ти или ще направиш брънките, или ще ги носиш. Изборът е твой. — Стана и напусна, без да се обръща.

Брон го чакаше при портата с носилката и ескорт от яхнали Черни уши.

— Знаеш къде отиваме — каза му Тирион. Прие подадената му ръка да се качи в носилката. Беше направил всичко, което можеше, за да нахрани гладния град. Беше накарал неколкостотин дърводелци да построят рибарски лодки вместо катапулти, отворил беше кралския лес за всеки ловец, който смееше да премине през реката, дори беше изпратил златни плащове да събират продоволствие на север и на юг — но все още срещаше укорителни погледи навсякъде, където минеше. Завеските на носилката го пазеха от това, а и му предлагаха възможност да се отпусне и да мисли.

Докато се влачеха мудно по виещия се нагоре Булевард на тъмната сянка към подножието на Високия хълм на Егон, Тирион премисли събитията от заранта. Гневът на сестра му й беше попречил да забележи същинското значение на писмото на Станис Баратеон. Без доказателство обвиненията му щяха да са едно нищо; важното беше, че се провъзгласява за крал. „А Ренли какво ще помисли за това?“ Все пак не можеха и двамата да седнат на Железния трон, нали?

Той дръпна небрежно перденцата на половин педя, за да надникне към улицата. Черните уши яздеха до него и ужасните нанизи подскачаха на шиите им. Брон бе най-отпред да разчиства пътя. Тирион се загледа в гледащите го минувачи и се заигра на една своя мъничка игра, мъчейки се да отличи осведомителите от останалите. „Онези, които изглеждат най-подозрителни, най-вероятно са невинни — реши той. — Трябва да се пазя от онези, които изглеждат невинни.“

Крайната му цел се намираше зад хълма на Ренис, а улиците бяха пълни. Почти цял час мина преди носилката да се люшне и да спре. Тирион беше задрямал, но се събуди, щом движението спря, потърка очи и пое ръката на Брон, за да слезе.

Къщата беше на два етажа, камък отдолу и дърво горе. В единия ъгъл на постройката се издигаше малка кръгла куличка. Повечето прозорци бяха запечатани. Над вратата се полюшваше красив фенер — глобус с позлатен метал и тъмночервени стъкла.

— Бардак — каза Брон. — Какво си решил да правиш тук?

— Какво прави обикновено човек в един бардак?

Наемникът се изсмя.

— Шае не ти ли стига?

— Беше много добра за повлекана по войнишките лагери, но вече не съм в лагер. Дребосъците имат голям апетит, а съм чувал, че момичетата тук и за крал стават.

— Момчето достатъчно ли е голямо?

— Не момчето, Робърт. Тази къща му е била любимата. — „Въпреки че Джофри май наистина е достатъчно голям. Интересно хрумване.“ — Ако ти и Черните уши искате да се позабавлявате, чувствайте се свободни, но имай предвид, че момичетата на Чатая са скъпи. По-евтини къщи ще намерите надолу по улицата. Остави тук един, за да знае къде да намери останалите, като реша да се връщам.

Брон кимна.

— Както кажеш.

Черните уши се бяха ухилили до уши.

Вътре го чакаше една жена в дълги копринени роби. Кожата й беше с цвят на абанос, а очите — като от сандалово дърво.

— Аз съм Чатая — обяви тя с нисък поклон. — А вие сте…

— Хайде да не свикваме с имена. Имената са опасни. — Въздухът миришеше на някаква екзотична подправка, а подът под краката му изобразяваше любовна сцена между две жени. — Много приятно заведение имате.

— Дълго се трудих, докато го направя. Радвам се, че Ръката е доволен. — Гласът й беше като кехлибар, плавен и с акцента на далечните Летни острови.

— Титлите са също толкова опасни, колкото имената — предупреди Тирион. — Покажете ми няколко от вашите момичета.

— За мен ще бъде огромно удоволствие. Ще се уверите, че са не само мили, но и красиви, и опитни във всички изкуства на любовта. — Тя се понесе изящно, оставяйки Тирион да се тътри на кекавите си крака, два пъти по-къси от нейните.

Зад пищно украсения мирски параван, с цветя, прелести и спящи девици, двамата надникнаха невидими в една гостна, където някакъв старец свиреше на гайда весела песничка. В отрупана с възглавнички ниша пиян тирошец с червена брада подрусваше на коляно въздебеличко младо курве. Беше развързал корсажа й и накланяше чашата си да излее тънка струйка вино между гърдите й, за да може да го изпие от там. Други две момичета си играеха на плочки пред запечатан стъклен прозорец. Едното с луничките имаше на медената си коса венец от сини цветя. Другото беше с гладка черна кожа, с тъмни очи и малки щръкнали гърди. Бяха облечени в ефирна коприна, стегната на кръстчетата с коланчета от мъниста. Слънчевата светлина, лееща се през цветното стъкло, очертаваше сладките им млади тела под тънкия плат и Тирион усети, че нещо се размърдва между краката му.

— С най-голямо уважение бих ви предложила тъмнокожото момиче — каза Чатая.

— Млада е.

— Шестнайсетгодишна е, милорд.

„Добра възраст за Джофри“ — прецени той, спомняйки си думите на Брон. Първата му беше още по-млада. Тирион помнеше колко свенлива изглеждаше, докато сваляше роклята й първия път. Дълга тъмна коса и сини очи, в които можеш да се удавиш, и той се удави. Толкова отдавна… „Какъв окаян глупак си, джудже.“