— Е, ти тогава какво предлагаш? — настоя сестра му.

— Твърде малко. Остави ги да шепнат. Клюката скоро ще им омръзне. Всеки, който има капка ум в главата, скоро ще схване, че това е един недодялан опит да се оправдае узурпирането на короната. Станис случайно да предлага доказателство? Как би могъл, след като това изобщо не е било? — Тирион ощастливи сестра си с възможно най-милата си усмивка.

— Така е — наложи се да отвърне тя. — Но все пак…

— Ваша милост, тук брат ви е прав. — Петир Белиш събра пръсти пред лицето си. — Ако се опитаме да заглушим клюката, само ще й придадем достоверност. По-добре да се отнесем към нея с презрение, като към жалка лъжа, каквато е. И междувременно да потушим пожара с огън.

Церсей го изгледа преценяващо.

— Какъв огън?

— Пак с някакъв подобен слух, може би. Но на който ще се повярва по-лесно. Лорд Станис е прекарал по-голямата част от брака си разделен от жена си. Не че го упреквам, на негово място щях да направя същото, ако бях женен за лейди Селайс. Все едно, ако подхвърлим, че дъщеря му е незаконна и Станис е рогоносец… простолюдието винаги е склонно да повярва най-лошото за господарите си, особено за такива строги, мрачни и надменни особи като Станис Баратеон.

— Него никога не са го обичали много, вярно е. — Церсей помисли малко. — Значи плащаме му със собствената му монета. Да, това ми харесва. Кого можем да посочим за любовник на лейди Селайс? Тя имаше двама братя, доколкото знам. А един от чичовците й е бил през цялото време с нея на Драконов камък…

— Сир Аксел Флорент е нейният кастелан. — Колкото и да беше противно да го признае, замисълът на Кутрето звучеше обещаващо. Станис никога не бе изпитвал особена любов към жена си, но настръхваше като таралеж, щом се засегнеше честта му, и беше по природа недоверчив. Ако успееха да всеят раздор между него и следовниците му, това щеше да помогне на каузата. — Казвали са ми, че това дете имало ушите на Флорент.

Кутрето махна вяло с ръка.

— Един търговски пратеник от Лис веднъж ми подхвърли, че лорд Станис сигурно много обичал дъщеря си, след като й издигнал стотици статуи по стените на Драконов камък. „Милорд — наложи се да му отвърна, — това са водоливници.“ — Петир се изкикоти. — Сир Аксел може да послужи за бащата на Шайрийн, но опитът ми сочи, че колкото по-чудат и смайващ е слухът, толкова повече го повтарят. Станис държи при себе си един особено изроден глупак, с татуирано лице.

Великият майстер Пицел зяпна слисан.

— Не искате да кажете, разбира се, че лейди Селайс ще вкара глупак в леглото си?

— Трябва да си глупак, за да пожелаеш леглото на Селайс Флорент — отвърна му Кутрето. — Кърпеното лице несъмнено й е напомняло за Станис. А освен това най-добрите лъжи съдържат трошици истина, достатъчно, за да накарат слушателя да се позамисли. Между другото този шут е много привързан към момичето и ходи с него навсякъде. Те дори си приличат донякъде. Шайрийн също е с петнисто, спечено лице.

Пицел се обърка.

— Но това е от сивата люспа, дето за малко не я уби като бебе, бедното дете.

— Но тази приказка ми харесва повече — каза Кутрето. — Ще се хареса и на тълпата. Повечето простотия вярва, че ако една жена изяде заек, докато е бременна, детето ще се роди клепоухо.

Церсей се усмихна с онази усмивка, която обикновено пазеше за Джайм.

— Хитрец сте вие, лорд Петир.

— Благодаря, ваша милост.

— И завършен лъжец — добави Тирион, не толкова топло. И си отбеляза наум: „Този е по-опасен, отколкото допусках.“

Сиво-зелените очи на Кутрето срещнаха кривогледия поглед на джуджето без помен за притеснение.

— Всеки от нас си има дарби, милорд.

Кралицата беше твърде завладяна от мисълта за сладкото отмъщение, за да забележи размяната на любезности между двамата.

— Да му сложи рога един малоумен шут! Станис ще го осмиват във всяка пивница отсам Тясното море.

— Приказката не трябва да излезе от нас — каза Тирион. — Иначе ще се разбере, че е нагласена лъжа. — „Каквато си е, разбира се.“

Отново Кутрето предложи решението.

— Курвите обичат клюките, а между другото нали съм собственик на два-три бардака. И Варис несъмнено може да хвърли няколко семена по кръчми и гостилници.

— Варис — намръщи се Церсей. — Но къде е Варис?

— И аз се чудех, ваша милост.

— Паяка плете тайните си мрежи ден и нощ — отбеляза мрачно Великият майстер Пицел. — Да знаете, господа, не му вярвам много на тоя.

— А той толкова хубаво говори за вас. — Тирион се надигна от стола. Впрочем той знаеше къде е евнухът сега и с какво се занимава, но не беше нужно да го знаят и другите съветници. — Моля за извинение, господа. Работата ме зове.

Церсей го изгледа подозрително.

— Кралски работи?

— Не е нещо, за което трябва да се безпокоиш.

— Това аз ще го решавам.

— Да развалиш изненадата ми ли искаш? — рече Тирион. — Е, добре. Имам едно подаръче за Джофри. Малка верижка.

— За какво му е още една верижка? Има си и златни верижки, и сребърни, повече, отколкото може да носи. Ако изобщо си въобразяваш, че можеш да купиш обичта на Джоф с подаръци…

— Че защо, аз, разбира се, имам обичта на краля, както и той моята. А тази верижка, вярвам, един ден той ще цени повече от всички други. — Джуджето се поклони и се затътри към вратата.

Брон го чакаше извън залата на съвета да го придружи до Кулата на Ръката.

— Ковачите чакат в залата за аудиенции вашето благоволение — каза му той, докато пресичаха вътрешния двор.

— Чакат благоволението ми. Харесва ми звънът на тази дума, Брон. Ти вече започваш да се изразяваш като истински придворен. Още малко и коляно ще прегънеш.

— Ебал съм те, джудже.

— Виж, това е задача на Шае. — Тирион чу веселите подвиквания на лейди Танда към него, горе от витите стъпала, и се престори, че не я забелязва. — Погрижи се да ми приготвят носилката, ще изляза от замъка, щом приключа тук. — Двама от Лунните братя пазеха на входа. Тирион ги поздрави любезно и направи гримаса преди да започне изкачването. Краката го заболяваха, докато стигне до покоите си горе.

Вътре завари дванадесетгодишно момче, което оправяше завивките на леглото му. Неговият скуайър. Подрик Пейн беше толкова свенлив, че не смееше да го погледне. Тирион така и не можеше да се отърве от подозрението, че баща му му бе натрапил това момче като шега.

— Дрехите ви, милорд — изломоти момчето, щом Тирион влезе, и заби очи в ботушите си. Дори когато набереше кураж да проговори, Под не можеше да се престраши да го погледне в очите. — За аудиенцията. И веригата ви. Веригата на Ръката.

— Добре. Помогни ми да се облека.

Жакетът беше от черно кадифе със златни копчета с форма на лъвски глави. Веригата представляваше две сплетени ръце от масивно злато, като пръстите на всяка стискаха китката на другата. Под му донесе и плащ от пурпурна коприна, обшита със злато, скроен като за ръста му. На гърба на нормален мъж щеше да е не повече от къса пелеринка.

Залата за частни аудиенции на Ръката не беше толкова голяма като кралската. Тук и помен нямаше от пищното великолепие на тронната зала, но Тирион въпреки това си я харесваше. Мирски килими, гоблени, внушение за интимност. Докато влизаше, стюардът извика:

— Тирион Ланистър, Ръката на краля. — И това му харесваше. Пъстрата сган ковачи, оръжейници и железари, които Брон беше насъбрал, коленичиха.

Той се намести във високия стол под кръглия златен прозорец и им махна да станат.

— Добри хора, знам, че си имате работа, затова ще бъда кратък. Под, ако обичаш. — Момчето му подаде една торба. Тирион дръпна връвта и я обърна. Съдържанието й се пръсна по килима и металът издрънча глухо по вълната. — Тия са изковани в замък. Искам още хиляда точно като тях.

Един от ковачите се наведе да огледа предмета: три грамадни железни пръстена, вплетени един в друг.

— Яка верига.

— Яка, но къса — отвърна джуджето. — Като мене. Представям си я много по-дълга. Имаш ли си име?