Очите на Джойен имаха цвят на мъх и понякога щом те погледнеше, сякаш виждаше през теб нещо друго. Както сега.

— Аз сънувах един крилат вълк, прикован към земята със сиви каменни вериги — заговори той. — Беше зелен сън и разбрах, че е истина. Една врана се мъчеше да изкълве веригите, но камъкът беше много здрав и клюнът й отскачаше от тях.

— Враната с три очи ли беше?

Джойен кимна.

Лято вдигна глава в скута на Бран и зяпна блатния мъж с тъмнозлатистите си очи.

— Като малък едва не умрях от треската на сивата вода. Тогава при мен дойде враната.

— При мен дойде след като паднах — изломоти Бран. — Спах дълго. Каза ми, че трябва да летя или да умра, и аз се събудих, само че бях вече сакат и в края на краищата не можах да полетя.

— Можеш, стига да искаш. — Мийра прибра мрежата, оправи възлите й и започна да я сгъва.

— Ти си крилатият вълк, Бран — каза Джойен. — Когато дойдохме, не бях сигурен, но вече го знам. Враната ни прати да ти счупим веригите.

— Враната в Сива вода ли е?

— Не. Враната е на север.

— При Вала? — Бран винаги беше искал да види Вала. Сега незаконният му брат Джон беше там, мъж на Нощния страж.

— Отвъд Вала. — Мийра Тръстиката окачи мрежата на колана си. — Когато Джойен каза на нашия лорд баща какво е сънувал, той ни изпрати в Зимен хребет.

— Как бих могъл да счупя веригите, Джойен? — попита Бран.

— Отвори си очите.

— Те са отворени. Не виждаш ли?

— Отворени са две — посочи Джойен. — Едно, две.

— Аз имам само две.

— Имаш три. Враната ти даде третото, но ти не искаш да го отвориш. — Говореше някак завалено. — С две очи виждаш лицето ми. С третото можеш да видиш сърцето ми. С две можеш да видиш онзи дъб там. С третото можеш да видиш жълъда, от който е израснал дъбът, и сухия дънер, в който един ден ще се превърне. С две не можеш да видиш по-далече отвъд стените си. С третото ще се взираш на юг до Лятното море и на север отвъд Вала.

Лято се изправи.

— Нямам нужда да виждам толкова далече. — Бран се усмихна нервно. — Омръзна ми да говорим за врани. Хайде да поговорим за вълци. Или за лъвогущери. Хващала ли си някога лъвогущер, Мийра? Тук нямаме лъвогущери.

Мийра извади от храстите жабешкото си копие.

— Те живеят във водата. В плитки потоци и в дълбоки блата…

Брат й я прекъсна.

— Ти сънувал ли си лъвогущер?

— Не — каза Бран. — Казах ти, не искам да…

— Сънувал ли си вълк?

Вече го ядосваше.

— Не съм длъжен да ти разказвам сънищата си. Аз съм принцът. Аз съм Старк от Зимен хребет.

— Лято ли беше?

— Млъкни.

— В нощта на жътвения празник ти сънува, че си Лято в гората на боговете, нали?

— Престани! — извика Бран. Лято застъпва към язовото дърво, оголил белите си зъби. Джойен Тръстиката не му обърна внимание.

— Когато докоснах Лято, усетих теб в него. Също както си в него сега.

— Не си. Аз си бях в леглото. Спях.

— Ти беше в гората на боговете. Целият в сиво.

— Това беше само един лош сън.

Джойен стана.

— Усетих те. Усетих падането ти. Това ли те плаши, падането?

„Падането — помисли Бран. — И златният мъж, братът на кралицата, той също ме плаши, но най-вече падането.“ Но не го каза. Как да го каже? Не беше могъл да го каже на сир Родрик, нито на майстер Лувин, не можеще да го каже и на Тръстиките. Ако не говореше за това, може би щеше да го забрави. Изобщо не искаше да го помни. Можеше да е неверен спомен.

— Всяка нощ ли падаш, Бран? — попита кротко Джойен.

От гърлото на Лято излезе ниско ръмжене и този път не беше на игра. Той пристъпи напред, целият — зъби и пламнали очи; Мийра застана между вълка и брат си с копието в ръка.

— Задръж го, Бран.

— Джойен го гневи.

Мийра разтърси мрежата.

— Това е твоят гняв, Бран — каза брат й. — Твоят страх.

— Не е. Аз не съм вълк. — Но беше вил с тях в нощта и беше вкусил кръв в сънищата си.

— Част от теб е Лято и част от Лято си ти. Знаеш го, Бран.

Лято се втурна напред, но Мийра го спря, замахвайки с триострия връх на копието. Вълкът свърна настрани, заобиколи и запристъпва крадешком. Мийра се обърна с лице към него.

— Спри го, Бран.

— Лято! — извика Бран. — При мен, Лято! — Плесна с отворена длан по бедрото си. Ръката му изтръпна, но мъртвият му крак не изпита нищо.

Вълчището се хвърли отново и отново копието на Мийра замахна напред. Лято го отбягна и се извъртя в кръг. Храстите изшумоляха и иззад язовото дърво изскочи дълъг черен силует — озъбен. Миризмата беше силна; брат му беше надушил гнева му. Бран усети как настръхва. Мийра стоеше до брат си с вълците от двете й страни.

— Бран, спри ги.

— Не мога!

— Джойен, на дървото!

— Няма нужда. Не това е денят, в който ще умра.

— Качвай се! — кресна тя и брат й се закатери по ствола на ясеновото дърво, прихващайки се за кухините на изрязаното в дънера лице. Вълчищата се приближаваха. Мийра заряза копието и мрежата, подскочи и се хвана за клона над главата й. Челюстите на Рошльо изщракаха под глезена й, а тя се люшна нагоре и се метна на клона. Лято клекна и зави, а Рошльо зарови муцуна в ловната мрежа и я разтърси в зъбите си.

Едва тогава Бран си спомни, че не са сами. Вдигна шепи пред устата си и извика:

— Ходор! Ходор! Ходор! — Беше ужасно изплашен и някак гузен. — На Ходор няма да посегнат — увери той приятелите си на дървото.

Минаха няколко мига и чуха глухото тананикане. Ходор се появи полугол и оплескан с кал от цапането в горещите извори, но Бран никога не беше се радвал толкова на появата му.

— Помогни ми, Ходор. Изгони вълците. Разкарай ги.

Ходор се зае ухилен с възложеното му и махайки с ръце, затъпка с огромните си крачища и зарева: „Ходор, Ходор“. Затича първо към единия вълк, после към другия. Рошльо избяга пръв, завъртя опашка, изръмжа за последно и се скри в гъсталаците. Когато на Лято му омръзна, се върна при Бран и се отпусна на тревата до него.

Веднага щом скочи на земята, Мийра грабна копието и мрежата си. Джойен не откъсваше очи от Лято.

— Пак ще поговорим — обеща той на Бран.

„Вълците бяха, не бях аз.“ Но не разбираше защо изведнъж подивяха така. „Може би майстер Лувин беше прав като ги затвори в гората на боговете.“

— Ходор — каза той. — Отнеси ме при майстер Лувин.

Куличката на майстера под гарванарника беше едно от любимите места на Бран. Лувин беше безнадеждно разхвърлян човек, но купищата му с книги, свитъци и бутилки бяха толкова позната и успокояваща гледка за Бран, колкото плешивото петно на темето на майстера и провисналите ръкави на широкия му сив халат. Обичаше и гарваните.

Завари Лувин да пише, седнал на едно високо столче. След като сир Родрик замина, цялото управление на замъка беше паднало на плещите му.

— Принце — каза той, когато Ходор влезе, — за днешните ви уроци още е рано. — Майстерът отделяше по няколко часа на ден за обучението на Бран, Рикон и двамата Уолдър Фрей.

— Ходор, спри. — Бран се хвана с две ръце за стенния свещник и се издърпа от коша. Увисна за миг на ръце, докато Ходор го вземе и го отнесе на един стол. — Мийра казва, че брат й има зеления взор.

Майстер Лувин се почеса по носа с края на перото.

— Така ли казва?

Той кимна.

— Ти си ми разправял, че горските чеда имали зеления взор. Помня.

— Някои са притежавали тази сила. Мъдрите хора ги наричат „зеленозрящи“.

— Магия ли е било?

— По липса на по-добра дума, можеш и така да го наречеш, ако искаш. Но по същество е било само различен вид познание.

— Що за познание?

Лувин остави перото на писалището.

— Никой не знае със сигурност, Бран. Чедата са изчезнали от света и с тях — тяхната мъдрост. Смятаме, че трябва да е било свързано някак с дървесните ликове. Първите хора вярвали, че зеленозрящите можели да виждат през очите на своите язови дървета. Тъкмо затова изсичали дърветата навсякъде, където срещнат и влязат във вражда с чедата. Зеленозрящите уж имали власт също така и над горските зверове, и над птиците. Дори над рибите. Това момче на Тръстиките твърди ли, че има такава власт?