Добер намери в колана на мъртвеца кожена кесия. Вътре имаше четири медника и кичур руса коса, вързана с червена връв. Ломи и Тарбър се съблякоха голи и нагазиха да поцапат във водата, а Ломи загреба с шепи от мазната кал, хвърли по Горещата баница и завика:

— Кална баница! Кална баница!

Отзад във фургона им Рордж запсува, засипа заплахи и им каза да му свалят веригите, докато го няма Йорен, но никой не му обърна внимание. Курц хвана риба с голи ръце. Аря видя как го направи — застана над плиткото вирче спокоен като блатна вода и ръцете му се гмурнаха бързи като змии, когато рибата мина наблизо. Не изглеждаше толкова трудно, колкото ловът на котки. Рибите нямаха нокти.

Другите се върнаха по обед. Вот съобщи за дървен мост на половин миля надолу по течението, но някой го изгорил. Йорен отлюспи лист горчивец от балата.

— Конете, да речем, ще преплуват, магаретата също, ама да прекараме и фургоните няма начин. А на север и запад дими, пак пожари, май ще останем от тая страна на реката. — Взе една дълга пръчка и начерта в калта кръг, с крива линия, продължаваща под него. — Това тук е Окото на боговете, с реката, както тече на юг. Ние сме ей тук. — Боцна до линията на реката под кръга. — Не можем да заобиколим езерото от запад, както мислех. На изток ще излезем пак на кралския път. — Той премести пръчката нагоре, където се срещаха линията и кръгът. — Ей тука някъде, доколкото помня, имаше град. Твърдината е каменна и е седалище на някакъв дребен лорд, само една кула, но си има стража и един-двама рицари сигурно. Тръгнем ли по реката на север, трябва да стигнем там преди тъмно. Трябва да имат лодки и мисля да наемем една. — Прокара пръчката през кръга на езерото. — Боговете ако са добри, ще хванем вятър и ще преплаваме през Окото до града на Харън. — Заби върха най-отгоре на кръга. — Там можем да купим нови коне или поне да се подслоним в Харънхъл. Там е седалището на лейди Уент, а тя винаги е била приятел на Стража.

Горещата баница опули очи.

— Ама то… нали в Харънхъл има духове?

Йорен се изплю.

— Духове. Бабината ти трънкина. — Хвърли пръчката в калта. — На конете.

Аря помнеше приказките на баба Нан за Харънхъл. Злият крал Харън се оградил със стени, затова Егон насъскал драконите си и превърнал замъка в горяща клада. Нан разправяше, че свирепи духове все още обитавали почернелите му стени. Понякога хора си лягали най-спокойно да спят и на заранта ги намирали мъртви и целите обгорени. Аря не го вярваше, а и да беше истина, било е много, много отдавна. Горещата баница беше глупав. В Харънхъл нямаше да заварят духове, щяха да намерят рицари. Аря можеше да се разкрие през лейди Уент, а рицарите щяха да я придружат до дома й и да я закрилят. Нали затова бяха рицарите — да закрилят, особено жените. Може би лейди Уент щеше да помогне и на едно плачещо момиче.

Пътечката покрай реката не можеше да се сравни с кралския път, но си беше съвсем добра, щом като фургоните тръгнаха гладко. Около час преди свечеряване видяха първата къща, схлупена селска ферма със сламен покрив, обкръжена от житни ниви. Йорен пое напред, подвикна, но не му отговори никой.

— Мъртви са сигурно. Или се крият. Добер, Рей, елате с мен.

Тримата влязоха във фермата.

— Котлите ги няма, нищо не е останало — измърмори Йорен, като се върнаха. — И стока няма. Избягали са. Сигур сме ги срещнали някъде по кралския път. — Поне къщата и нивите не бяха подпалени, а и трупове не се виждаха наоколо. Тарбър намери градина зад къщата, та си понабраха лук и ряпа и напълниха един чувал със зеле преди да продължат.

Малко по-нататък по пътя мернаха горянска колиба, обградена от стари дървета и спретнато подредени дънери, подготвени за цепене, а след това — наколно жилище, вдигнато на десет стъпки високи колове. И двете се оказаха изоставени. Подминаха още ниви, жито, царевица и ечемик, които зрееха на късното слънце, но тук нямаше накачени по дърветата мъже, нито да обикалят синорите с коси в ръцете. Накрая пред погледа им се появи и градчето: купчина бели къщурки, пръснати около стените на малка крепост, голяма септа с дървен покрив и кулата на тукашния владетел, кацнала на едно малко възвишение на запад… и никаква следа от хора, никъде.

Йорен остана да седи на коня, намръщен зад рошавата си брада.

— Не ми харесва — отрони най-сетне водачът им, — но е това. Ще идем да огледаме. Ама внимателно. Да не се е изпокрил народът. Може да са оставили някоя лодка или оръжие, да ни влезе в работа.

Черният брат остави десетима да пазят фургоните и хлипащото момиченце, а останалите раздели на четири групи, които да претърсят селището.

— Отваряйте си очите на четири, а ушите на шест — предупреди ги той и пое към кулата да види дали не е останала някаква следа от господаря и стражите му.

Аря се озова в една група с Джендри, Горещата баница и Ломи. Вот някога беше натискал весло в галера и се падаше най-опитният „моряк“ от всички, затова Йорен му каза да ги поведе към брега на езерото да огледат за лодка. Докато минаваха покрай смълчаните бели къщи, кожата на Аря настръхна. Това пусто градче я изплаши почти толкова, колкото изгорената селска твърдина, където намериха плачещото момиче и едноръката му майка. Защо хората бяха побягнали и бяха оставили домовете си и всичко? Какво би могло да ги изплаши толкова?

Слънцето се беше смъкнало ниско на запад и къщите мятаха дълги тъмни сенки. Внезапен трясък я накара да посегне за Игла, но се оказа само разлюлян от вятъра капак на прозорец. След открития речен бряг затвореното градче изопна нервите й.

Щом зърна езерото оттатък къщите и дърветата, Аря смуши коня си, препусна в галоп покрай Вот и Джендри и излезе на зелената морава до чакълестия бряг. Под гаснещото слънце гладката водна повърхност блестеше като кована мед. Беше най-голямото езеро, което бе виждала, отвъдният бряг се губеше. Вляво от себе си видя запуснат хан, построен над водата на тежки дървени пилони. Вдясно навътре в езерото се протягаше дълъг кей, други като него се виждаха още по на изток, като дървени пръсти, протегнати от градчето. Но единственият виждащ се съд беше лодка, обърната с дъното нагоре върху скалите до ханчето, прогнила и с голяма дупка.

— Отишли са си — каза отчаяно Аря. — Ами сега какво ще правим?

— Има хан — каза Ломи, след като и останалите спряха на брега. — Мислите ли, че са оставили храна? Или бира?

— Ти хана го зарежи — сряза го Вот. — Йорен каза да намерим лодка.

— Лодките са ги взели. — Кой знае защо, Аря беше убедена в това. Можеха да претърсят цялото градче и пак да не намерят нищо освен тази пробитата. Обезверена, тя слезе от коня си и клекна до езерото. Водата пляскаше тихо около краката й. Излязоха няколко светулки и фенерчетата им замигаха. Зелената вода беше топла като сълзи, но без сол. Имаше вкус на лято, на кал и водорасли. Тя натопи лицето си да измие праха и потта от дългия ден. Когато се отпусна назад, струйките потекоха по врата и под яката й. Стана й добре. Съжали само, че не може да си свали дрехите и да заплува, да се плъзне по топлата вода като тънка розова видра. Сигурно можеше да доплува чак до Зимен хребет.

Вот й викаше да помогне с търсенето и тя се подчини, започна да наднича в лодкарските колиби и навеси, докато конят й пасеше покрай брега. Намериха някакви платна, пирони, буци втвърден катран и една котка с няколко новородени котенца. Но не и лодки.

Дойде Йорен с другите и каза:

— Кулата е празна. Лордът сигурно е заминал да се бие някъде, или да опази хорицата си, кой знае. Нито кон, нито прасе не е останало в пустото градче, но ще ядем. Видях тук там гъски и пилета, а и в Окото на боговете има хубава риба.

— Лодки няма — съобщи Аря.

— Можем да закърпим дъното ей на онази — предложи Кос.

— Четирима от нас може и да издържи — рече Йорен.

— Има пирони — каза Ломи. — И дъски. Защо не си направим лодки за всички?

Йорен се изплю.

— Ти какво разбираш от строене на лодки, бояджийско ратайче?