— Сал — предложи Джендри. — Сал може да построи всеки, и дълги колове за бутане.

Йорен го погледна умислено.

— Много е дълбоко това езеро за бутане, но ако държим по плитчините край брега… само че ще трябва да оставим фургоните. Може пък това да е най-добре. Като легна да поспя, ще помисля.

— Не можем ли да останем в хана? — попита Ломи.

— Ще останем в крепостта и ще залостим портите — каза старецът. — Като легна да спя, много обичам около мене да има каменни стени.

Аря не можа да се сдържи.

— Не трябва да оставаме тук — обади се тя. — Хората са избягали. Избягали са всички, даже господарят им.

— Ари го е страх — обяви Ломи и се засмя.

— Не ме е страх! — сряза го тя. — Но те наистина са избягали.

— Умник — каза Йорен. — Работата е, че тукашните сигурно са във война. Ние не сме. Нощния страж не взима страна, тъй че никой не ни е враг.

„И никой не ни е приятел“ — помисли тя, но този път си сдържа езика. Ломи и другите я гледаха и не искаше да изглежда страхливец в очите им.

Портите на крепостта бяха обковани с железни пирони. Вътре намериха два железни лоста, дупки в каменния под и железни скоби на портата. Когато пъхнаха прътите в скобите, се образува здрава стега с форма на буквата X. „Не е Червената цитадела“, обяви Йорен, след като огледаха крепостта от горе додолу. Но ставаше и щеше да ги защити за една нощ. От северната страна имаше задна вратичка, а Джерен намери капак под сламата в стария дървен плевник, водещ към тесен, виещ се надолу тунел. Той мина през него и излезе при езерото. Йорен ги накара да докарат един от фургоните над тайника, за да са сигурни, че никой няма да влезе оттам. Раздели ги на три поста и прати Тарбър, Курц и Кътджак горе на изоставената кула, да наблюдават отвисоко. Курц имаше рог, с който щеше да изсвири, ако се появеше някаква заплаха.

Вкараха фургоните и животните си и залостиха портите. Плевникът беше порутен, но достатъчно голям да побере половината животни в селището. Заслонът, предвиден за местните хора в случай на опасност, беше още по-голям, дълъг, нисък и изграден от камък, със сламен покрив. Кос излезе през задната портичка и се върна с една гъска и две пилета, а Йорен позволи да запалят огън. Вътре в крепостта имаше голяма кухня, макар че всички гърнета и котли бяха взети. Джендри, Добер и Аря се заеха с готвенето. Добер каза на Аря да оскубе птиците, докато Джендри нацепи дърва.

— Защо аз да не нацепя дървата? — попита тя, но никой не я чу. Намусена, Аря започна да скубе едно от пилетата, а Йорен седна на пейката и започна да точи камата си.

Когато яденето стана готово, Аря изяде едно пилешко бутче и малко лук. Никой не обелваше дума, дори Ломи. След това Джендри се усамоти и взе да лъска шлема си с една такава физиономия, сякаш се отнесе нанякъде. Плачещото момиче хлипаше и ронеше сълзи, но когато Горещата баница й подаде малко от гъската, я излапа и се огледа за още.

На Аря се падаше втората смяна, затова тя си намери една бала слама под навеса. Сънят обаче не дойде лесно, затова поиска бруса от Йорен и се захвана да точи Игла. Сирио Форел й беше казал, че тъпото оръжие е като куц кон. Горещата баница клекна на балата до нея и я загледа.

— Ти откъде го намери тоя хубав меч? — попита я, но като видя как го изгледа, вдигна ръце. — Не съм казвал, че си го откраднал, исках само да разбера откъде си го намерил.

— Брат ми ми го даде — промълви тя.

— Не знаех, че имаш брат.

Аря спря и се почеса под ризата. В сламата имаше бълхи, макар да не разбираше защо още някоя в повече ще й досади толкова.

— Много братя имам аз.

— Тъй ли? Те по-големи ли са от тебе, или по-мънинки?

„Не бива да приказвам така. Йорен каза да си държа езика зад зъбите.“

— По-големи — излъга. — И си имат мечове, големи и дълги мечове, и ми показаха как да убивам, ако някой вземе да ми досажда.

— Ама аз ти говорех, не съм ти досаждал. — Горещата баница я остави на мира и Аря се сви върху сламата. Чуваше плачещото момиче в другия край на навеса. „Да можеше да млъкне. Защо трябва непрекъснато да плаче?“

Сигурно беше заспала, макар да не помнеше кога е затворила очи. Сънува вълчи вой и звукът беше толкова страшен, че веднага се събуди. Седна на балата с разтуптяно сърце.

— Горещата баница, събуди се. — Аря стана. — Вот, Джендри, не чухте ли? — Напипа единия си ботуш и го обу.

Мъжете и момчетата около нея се размърдаха.

— Какво има? — попита Горещата баница.

— Какво да чуем? — поиска да разбере Джендри.

— Ари е сънувал лош сън — обади се някой.

— Не, чух го — настоя тя. — Вълк.

— На Ари все вълци се въртят в главата — ухили се Ломи.

— Да вият колкото си щат — каза Джендри. — Те са навън, ние сме вътре.

Вот се съгласи.

— Не съм виждал вълк да щурмува крепост — заговори Горещата баница. — И нищо не чух.

— Вълк беше — викна им тя, докато обуваше втория ботуш. — Нещо лошо става, идва нещо. Ставайте.

И тогава звукът разтърси нощта… само че този път не беше вълк, а Курц засвири с ловния си рог сигнала за опасност. След миг всички навлякоха дрехите си и награбиха кой каквото оръжие имаше подръка. Аря затича към портата, а рогът изсвири отново. Когато профуча покрай плевнята, Хапка се замята бясно във веригите си, а Джакън Х’гхар извика от задницата на фургона:

— Момченце! Мило момченце! Война ли това, червена война? Момче, освободи нас! Човек може бие! Момчее! — Тя не го погледна, продължи напред и чу тропота и цвиленето на коне и мъжки викове оттатък стената.

Бързо се изкатери на тясната пътека зад бойниците. Парапетите бяха прекалено високи, а Аря — прекалено ниска: трябваше да се надига на пръсти между процепите, за да може да погледне надолу. За миг й се стори, че селището е пълно със светулки. После осъзна, че това са мъже с факли и че препускат между къщите. Видя как един от покривите лумна, пламъците облизаха корема на нощта с горещи оранжеви езици, щом сламата се подпали. Последва го друг, после още един и скоро пожарът закипя отвсякъде.

Джендри се качи при нея с шлема на главата.

— Колко са?

Аря се опита да преброи, но те яздеха много бързо, факлите им политаха от ръцете им и се завъртаха във въздуха.

— Сто. Двеста може би, не знам. — Виковете надмогваха рева на огъня. — Скоро ще дойдат за нас.

— Идват — посочи Джендри.

Една колона ездачи пое между горящите къщи към малкото каменно укрепление. Светлината от пожара се отразяваше в металните шлемове и проблясваше с оранжеви и жълти петна по ризниците и броните им. Един носеше знаме на дълга пика. Стори й се, че е червено, но беше трудно да се определи в тъмното, с бушуващия наоколо огън. Всичко изглеждаше червено, черно или оранжево.

Огънят скачаше от къща на къща. Пред очите на Аря пожарът погълна едно дърво, пламъците пропълзяха по клоните му и то изпъкна на фона на нощта, облечено в халат от побеснял оранж. Всички вече бяха по пасажа или се мъчеха да укротят подплашените животни в двора. Чуха се виковете на раздаващия команди Йорен. Нещо се удари в крака й, Аря погледна надолу и видя впилото се в нея плачещо момиче.

— Махни се! — Тя дръпна крака си. — Какво правиш тук? Бягай и се скрий някъде, глупачко! — Избута момичето от себе си.

Конниците спряха пред портата.

— Ей, вие, в крепостта! — извика отдолу някакъв рицар с висок шлем с остър шип на върха. — Отворете, в името на краля!

— Тъй. И кой ще да е този крал? — изрева в отговор старият Райсън преди Вот да го сръга да замълчи.

Йорен се качи на бойниците до портата, вързал дрипавото си черно наметало на дървен прът.

— Вие долу, почакайте! — извика. — Градските хора ги няма.

— А ти кой си, старче? Някой от страхливците на лорд Берик? — извика рицарят с шипа на шлема. — Ако оня дебел глупак Торос е вътре, питай го тоя пожар дали му харесва.

— Няма такъв тука — ревна му отгоре Йорен. — Тук са само момчета за Стража. Не взимаме страна в тая ваша война. — Вдигна пръта нагоре да видят цвета на наметалото му. — Вижте. Туй е черно, цветът на Нощния страж.