— Или черното на дома Дондарион — извика мъжът, който носеше вражеското знаме. Сега, на светлината на горящия град, Аря успя да види по-ясно цвета му: златен лъв на червено поле. — Гербът на лорд Берик е пурпурна мълния на черно поле.

Аря изведнъж си спомни онази сутрин, когато беше хвърлила портокала в лицето на Санса и сокът оплеска глупавата й рокля от светложълта коприна. Тогава на турнира имаше едно южняшко лордче, в което глупавата приятелка на сестра й, Джейни, се беше влюбила. Той носеше на щита си мълния и баща й го беше изпратил да обезглави брата на Хрътката. Сякаш хиляда години бяха изтекли оттогава, сякаш всичко това се беше случило е някой друг, в нечий друг живот… на Аря Старк, дъщерята на кралската Ръка, а не на сирачето Ари. Откъде можеше Ари да знае за лордове и разни такива неща?

— Сляп ли си бе, човек? — Йорен размаха пръта, за да се развее наметалото. — Да виждаш случайно проклета мълния?

— Нощем всички знамена изглеждат черни — отбеляза рицарят с шипа на шлема. — Отворете, инак ще знаем, че сте беззаконници, съюзили се с враговете на краля.

Йорен се изплю.

— Кой ви командва вас?

— Аз. — Отразените пламъци от горящите къщи вяло заиграха по тъмната броня на бойния кон, когато другите се раздвоиха да му отворят път. Мъжът беше едър, с грифон на щита и златни спирали по стоманения нагръдник. Зад вдигнатото забрало на шлема му нагоре към тях погледна дебело розово лице със свински очи.

— Сир Амори Лорч, знаменосец на лорд Тивин Ланистър от Скалата на Кастърли, Ръката на краля. На истинския крал, Джофри. — Гласът му беше висок и тънък. — В негово име, заповядвам ви да отворите тази порта.

Градчето гореше. Нощният въздух се изпълни със задушлив дим и хвърчащите искри надмогваха светлината на звездите. Йорен се намръщи.

— Не виждам защо. В града правете каквото искате, все ми е едно, но нас оставете на мира. Не сме ви врагове.

„Вижте с очите си“, прииска й се на Аря да изкрещи на мъжете долу, но само прошепна:

— Не виждат ли, че не сме нито лордове, нито рицари?

— Не мисля, че ги интересува, Ари — отвърна й шепнешком Джендри.

А тя се вгледа в лицето на сир Амори, както Сирио я беше учил да се вглежда, и разбра, че е прав.

— Щом не сте предатели, отворете портата — извика сир Амори. — Ще се убедим, че казвате истината, и ще ви пуснем.

Йорен дъвчеше горчивец.

— Казах ти, само ние сме тук. Имаш ми думата.

Рицарят с шипа на шлема се изсмя.

— Враната ни дава честна дума.

— Да не си се загубил, старче? — подигра се един от копиеносците долу. — Валът е доста на север оттук.

— Заповядвам ти отново, в името на крал Джофри, да докажете верността си, като отворите тази порта — каза сир Амори.

Йорен премисли дълго. Накрая викна.

— А бе, няма да отворя аз.

— Така да бъде. Отхвърляте кралската заповед, значи сами се обявявате за бунтовници, все едно дали сте черни плащове, или не.

— Имам малки момчета тука бе, човек! — изрева му Йорен.

— Малките мрат също като големите. — Сир Амори вдигна лениво юмрук и едно копие профуча от огнените сенки зад него. Целта му трябваше да е Йорен, но улучи застаналия до него Вот. Острието прониза гърлото му и изскочи отзад, тъмно и мокро. Вот сграбчи дръжката с две ръце и рухна на пътеката.

— Щурмувайте стените и ги избийте всички — извика отегчено сир Амори. Полетяха още копия. Аря дръпна долу Горещата баница за пеша на палтото му. Отвън задрънча стомана, чу се стържене на мечове, излизащи от ножниците, трясък на копия и щитове, смесени с мъжки ругатни и тропота на конски копита. Над главите им прелетя захвърлена факла и тупна на двора.

— На оръжие! — викна Йорен. — Пръснете се и бранете стената. Кос, Урег, вие на задната порта. Ломи, измъкни това копие от Вот и застани на мястото му.

Горещата баница се опита да извади късия меч от ножницата си и го изтърва. Аря му го натика обратно в ръката.

— Не знам да се бия с меч — каза й той опулен.

— Лесно е — отвърна Аря, но лъжата замря в гърлото й, когато една ръка се показа отвън и се впи в каменния парапет. Видя я на светлината на горящото градче така ясно, сякаш времето бе спряло. Пръстите бяха груби, мазолести, с гъсти черни косми между кокалчетата, успя да види дори мръсотията, събрала се под нокътя на палеца. „Страхът сече по-дълбоко от мечовете“ — спомни си Аря, а върхът на шлема изникна зад ръката.

И тя удари с все сила, и в замък кованата стомана на Игла захапа дращещите по камъка пръсти между кокалчетата.

— Зимен хребет! — изкрещя Аря. Плисна кръв, пръстите отхвърчаха и лицето под шлема изчезна толкова бързо, колкото се появи.

— Отзад! — извика Баницата и Аря се извъртя като вихър.

Вторият беше брадат и без шлем, с кама между зъбите, за да останат ръцете му свободни за катеренето. Тъкмо докато прехвърляше единия си крак през парапета, тя замахна към очите му. Игла така и не го докосна, но мъжът залитна назад и падна. „По лице да падне дано и да си отреже езика.“

— Тях гледай, не мен! — изкрещя Аря на Баницата. Когато и третият се опита да се покатери при техния участък на стената, момчето засече по ръцете му с късия меч, докато мъжът не се пусна и не полетя надолу.

Сир Амори нямаше стълби, но стените на укреплението бяха изградени от груби неодялани камъни, без спойка и лесни за катерене, а враговете им сякаш край нямаха. Веднага щом Аря посечеше някого, намушкаше го или успееше да го избута, друг изпълзяваше на негово място по стената. Рицарят с шипа на шлема се изкатери на бастиона, но Йорен метна черното си знаме около шипа и заби острието на камата си през бронята му, докато мъжът се мъчеше да се освободи от плата. Извърнеше ли Аря очи нагоре, всеки път виждаше още повече полетели факли, повлекли дългите си огнени езици, гаснещи някъде зад погледа й. Видя златен лъв на червено поле и помисли за Джофри, и съжали, че го няма тук, за да намушка с Игла озъбеното му лице. Когато четирима долу заблъскаха портата с брадвите си, Кос ги простреля със стрелите си, един по един. Добер се сбори с един нападател, за да го свали на пътеката, а Ломи пръсна главата му с камък преди мъжът да успее да се вдигне и зарева от възторг, докато не видя ножа, забит в корема на Добер и не разбра, че и той няма да може повече да стане. Аря прескочи трупа на някакво момче, не по-голямо от Джон и с отсечена над лакътя ръка. Не мислеше, че е от нея, но не беше сигурна. Чу вика на Кайл за милост малко преди някакъв рицар със златна оса на щита да премаже лицето му с боздугана си. Навсякъде всичко вонеше на кръв, на желязо и на пикня, но скоро всичко това се сля сякаш в една миризма. Тя така и не видя как хилавият мъж се прехвърли през стената, но когато го направи, се втурна срещу него с Джендри и Горещата баница. Мечът на Джендри пръсна шлема му и го смъкна от главата му. Беше плешив и уплашен, с изпадали зъби и рехава сива брада, но още докато я обземаше чувство на жал към него, тя го убиваше и викаше: „Зимен хребет! Зимен хребет!“, а Горещата баница до нея крещеше „Горещата баница! Горещата баница!“ и сечеше тънкия врат на окаяника.

Когато мършавият издъхна, Джендри измъкна меча му и скочи долу в двора, за да се пребори с други. Аря погледна натам и видя стоманени сенки, тичащи през двора на укреплението, и разбра, че са проникнали някъде през стената или са пробили през задната порта. Скочи долу при Джендри и се приземи както я беше учил Сирио. Нощта кънтеше от грохота на стомана и виковете на ранени и умиращи. За миг Аря замръзна на място, без да знае какво да прави, нито накъде да тръгне. Смъртта беше навсякъде.

И тогава се появи Йорен, разтърси я и изкрещя в лицето й.

— Момче! — изрева старецът, както той си знаеше. — Махай се оттук, тук всичко свърши, загубихме! Подкарай всички, крито можеш, двамата с него и другите, момчетата, изведи ги навън. Бягай!

— Как? — каза Аря.

— Капака! — ревна той в лицето й. — Под плевника.

И за миг изчезна от очите й, затича нанякъде да се бие, размахал меча в старческата си ръка. Аря сграбчи Джендри за ръката.