Гърнетата с катран заваляха около тях като огнен дъжд. Той видя как едно от тях се пръсна на палубата на „Лейди Маря“, но екипажът на Алард успя бързо да загаси огъня. Откъм левия борд, от „Гордостта на Дрифтмарк“, засвириха бойни рогове. Греблата мятаха бели пръски с всеки удар. Дълга цял разкрач стрела на скорпион профуча няма и на две стъпки от Матос и се заби с глух тътен в дървото на палубата. Пред тях първият ред вече влизаше в стрелковия обхват на врага; между корабите полетяха ята от стрели, засъскаха като нападащи змии.

Южно от Черна вода Давос видя мъже, теглещи груби салове към водата, а зад тях се строяваха редици и колони под хиляди плющящи знамена. Огненото знаме беше навсякъде, въпреки че малкият черен елен, затворен в пламъците, не можеше да се различи от повече разстояние. „Трябваше да развеем коронования елен — помисли той. — Еленът беше гербът на крал Робърт, градът щеше да се зарадва, като го види. Това чуждо знаме само настройва хората срещу нас.“

Не можеше да погледне огненото сърце, без да се сети за сянката, която Мелисандра бе родила в сумрака под Бурен край. „Добре поне, че водим това сражение на светло, с оръжията на доблестни мъже.“ Червената жена и нейните черни чеда тук не участваха. Станис я беше отпратил на един кораб обратно към Драконов камък с племенника си копеле Едрик Буря. Капитаните и знаменосците му настояха, че на полесражението няма място за жена. Само хората на кралицата се бяха противопоставили, и то не особено настойчиво. Въпреки това кралят беше на ръба да им откаже, докато лорд Брус Карън не заяви:

— Ваша милост, ако магьосницата е с нас, след това ще говорят, че победата е нейна, а не ваша. Ще кажат, че дължите короната си на нейните заклинания. — Това обърна вълната. Самият Давос си държа езика зад зъбите по време на целия спор, но честно казано, не съжали никак, когато й видя гърба. Хич не му трябваше на него нито Мелисандра, нито нейният бог.

Откъм десния борд „Вяра“ подкара към брега и пусна талпата. В плитчините наскачаха стрелци, вдигнали високо лъковете си, за да опазят тетивите сухи. Прецапаха до брега, на тясната чакълеста ивица под канарите. От замъка горе се затъркаляха камъни и западаха с трясък, след тях полетяха и стрели и копия, но ъгълът беше остър и не причиниха големи щети.

„Молитва“ акостира на двадесет и няколко разкрача нагоре по течението, а „Благочестие“ вече се плъзгаше към брега, когато защитниците се спуснаха по речния бряг и копитата на бойните им коне захвърляха пръски из плитчините. Рицарите налетяха върху стрелците и ги изтласкаха към корабите и в реката преди някой от тях да успее дори да изстреля една стрела. По-тежко въоръжените ратници наскачаха да ги защитят с копия и брадви и само за три удара на сърцето сцената на битката се превърна в кървав хаос. Давос разпозна кучата глава на шлема на Хрътката. Белият плащ на раменете му се развя, когато подкара едрия си кон по трапа на палубата на „Молитва“, сечейки наред всеки, който му се изпречеше.

Отвъд замъка Кралски чертог се издигаше на своите хълмове зад обкръжаващите го дебели стени. Речният фронт се бе превърнал в овъглена пустош: Ланистърите бяха изпепелили всичко и го бяха прибрали зад Калната порта. В плитчините бяха заседнали овъглени останки от потънали кораби, затварящи всякакъв достъп към дългите каменни кейове. „Тук няма да има дебаркиране.“ Зад Калната порта успя да види върховете на три огромни катапулта. Високо на хълма на Висения слънчевата светлина сияеше от седемте кристални кули на Великата септа на Белор.

Давос не видя началото на битката, но го чу: разкъсващия тъпанчетата трясък на двете сблъскали се галери. Не можеше да разбере кои са. Миг след това над водата отекна нов трясък, а после трети. Под стърженето на цепещото се дърво чу глухото тупкане на предния катапулт на „Ярост“. „Еленът на морето“ разцепи една от галерите на Джофри на две, но „Кучешки нос“ се подпали, а „Кралица Алисан“ се оказа заклещена между „Копринената лейди“ и „Позорът на лейди“ и екипажът й започна ръкопашен бой по двете перила.

Право напред видя как вражеският „Кралски десант“ се вряза между „Вярната“ и „Скиптър“. Първият кораб издърпа греблата на десния борд преди сблъсъка, но левите гребла на „Скиптър“ изпращяха като сноп съчки, когато „Кралски десант“ се отърка в хълбока му.

— Стреляй! — извика Давос и стрелците му изпратиха през водата дъжд от съскащи стрели. Видя, че капитанът на „Кралски десант“ падна, и се опита да си спомни името му.

На брега лостовете на огромните катапулти се надигнаха, един, два, три, и сто камъка полетяха високо в пожълтялото небе. Всеки беше с големината на човешка глава; когато западаха, изхвърлиха огромни пръски вода, разбиха дървени греди и превърнаха живи хора в купчини кости, месеста пихтия и жили. По цялата ширина на реката първата линия вече беше влязла в бой. Захвърчаха куки, железни овни заразбиваха дървените корпуси, десантчици налитаха в абордаж, ята стрели зашептяха в стелещия се дим и мъже умираха… но дотук нито един от неговите хора.

„Черната Бета“ се носеше нагоре по течението, тътенът от барабана на старшия гребец кънтеше в главата на капитана й и той се оглеждаше и търсеше плячката за своя таран. Пленената „Кралица Алисан“ стоеше заклещена между двата бойни кораба на Ланистър, и трите — стегнати здраво в едно от куки и въжета.

— Скорост за таран! — изрева Давос.

Барабанът заби свирепо и „Черната Бета“ полетя, носът й запори водата и я превърна в кипящо мляко. Алард бе видял същия шанс — „Лейди Маря“ до тях се втурна напред. Първата линия се беше разкъсала в мешавица от малки сражения. Трите сплетени на възел кораба изникнаха отпред и се завъртяха, по палубите им цареше кървав хаос, мъжете се сечаха с мечове и брадви. „Още малко — подкани Давос Държеливия своя покровител, Воина, — извърти ми я още малко, откъм широката страна.“

Воина, изглежда, го чу. „Черната Бета“ и „Лейди Маря“ се натресоха в хълбока на „Позора на лейди“ почти едновременно и отцепиха носа от кърмата й с такава сила, че чак от палубата на „Копринената лейди“, на три съда отстояние, изхвърчаха хора. Давос за малко не отхапа езика си, когато зъбите му изтракаха от силата на сблъсъка. Изплю кръв. „Следващия път си дръж устата затворена, глупак!“ Четиридесет години по море, а за първи път разбиваше на таран друг кораб.

— Пълен назад — заповяда той.

Когато „Черната Бета“ загреба назад, водата нахлу в отпрания зев на корпуса и пред очите му „Позорът на лейди“ се разпадна и изсипа в реката десетки мъже. Някои от живите заплуваха, някои от мъртвите се понесоха по течението; облечените в тежки ризници и брони се понесоха бързо към дъното, живи и мъртви. Виковете на давещите се проглушиха ушите му.

В този момент някаква зелена мълния напред и откъм левия борд привлече окото му, и веднага след това гнездо от гърчещи се смарагдови змии се издигнаха, пламнали и съскащи от кърмата на „Кралица Алисан“. Миг по-късно Давос чу смразяващия вик:

— Адски огън!

Лицето му се сгърчи в гримаса. Горящият катран беше едно нещо, адският огън — съвсем друго. Нечестива гадост, с нищо не можеш да го угасиш. Задушиш ли го с наметало, наметалото пламва; плеснеш го с длан да го смажеш, ръката ти пламва. „Изпикаеш ли се върху адски пламък, патката ти ще изгори“, казваха старите моряци. Все пак сир Имри ги беше предупредил да очакват, че може да опитат от коварното вещество на алхимиците. За щастие истинските останали пироманти се брояха на пръсти. „Бързо ще им свърши запасът“ — беше ги уверил сир Имри.

Давос зарева команди; единият ред гребла затласка напред, другият загреба назад и галерата се завъртя. „Лейди Маря“ също беше успяла да се измъкне и толкова по-добре; огънят залази по „Кралица Алисан“ и противниците й по-бързо, отколкото можеше да повярва. Обвити в зелени пламъци мъже заскачаха във водата с нечовешки крясъци. От стените на Кралски чертог огнеметите забълваха смърт, а огромните катапулти зад Калната кула замятаха канари. Една от тях, голяма колкото вол, се стовари във водата между „Черната Бета“ и „Привидение“, разтърси двата кораба и намокри всички по палубата. Друга, не по-малка, улучи „Дързък смях“. Галерата на Веларион се пръсна като детска играчка, хвърлена от кула.