„Ярост“ щеше да е в центъра на първата бойна линия, фланкиран от „Лорд Стефон“ и „Еленът на моретата“, всеки с по двеста гребла. Вляво и вдясно бяха стотарите: „Лейди Хара“, „Бяла риба“, „Смеещия се лорд“, „Морски демон“, „Рогата чест“, „Дрипавата Дженна“, „Тризъбец три“, „Бързия меч“, „Принцеса Ренис“, „Кучешки нос“, „Скиптър“, „Вярната“, „Червения гарван“, „Кралица Алисан“, „Котка“, „Дръзкия“ и „Драконова гибел“. От всяка кърма се вееше огненото сърце на Господаря на Светлината, червено, жълто и оранж. Зад Давос и синовете му следваше друга линия стотари, командвани от рицари и лорд-капитани, а зад тях бе по-малкият и по-бавен мирски контингент — кораби с не повече от осемдесет гребла. Още по-назад идеха платноходите, търговските кораби и тромавите гемии, а най-накрая оставаше Саладор Саан на своя горд „Валириан“ — висок грамаден кораб с триста гребла, покрай който пълзяха останалите му галери, отличими с пъстрите ивици на корпусите си. Напереният лисенски принц не бе останал доволен от това, че му повериха ариергарда, но се разбра, че сир Имри разчита на него не повече, отколкото Станис. „Твърде придирчив и твърде много приказки за златото, което му дължат.“ Давос обаче въпреки всичко съжаляваше. Саладор Саан беше находчив пират, а хората му — родени моряци, безстрашни в боя. Това, че ги оставиха в тила, си беше чиста загуба.

Чу се дълбок рев на рог: сир Имри даваше сигнал за атака. „Риба меч“ най-после се бе присъединил към първата линия, макар че още не бяха прибрали платната.

— Пълен напред! — ревна Давос.

Барабанът заби по-бързо и греблата зацепиха водата. Войниците по палубите заудряха с извадени мечове по щитовете си, а стрелците изпънаха лъковете и издърпаха първите стрели от колчаните. Галерите в първата бойна линия скриваха гледката, затова Давос крачеше нервно и търсеше пролука да види по-добре. Никаква следа от верига не забеляза. Устието на реката зееше отворено, готово сякаш да ги погълне. Освен…

В дните си на контрабандист Давос често се беше шегувал, че познава бреговата линия на Речен бряг като петте си пръста. Тромавите кули от нов, необрулен от вятър и сол камък една срещу друга при устието на Черна вода можеше нищо да не означават за сир Имри Флорент, но за него бяха като два нови пръста, изникнали от китката му.

Заслонил очи срещу залязващото слънце, той се вгледа по-внимателно в тези кули. Бяха твърде малки, за да държат сериозен гарнизон. Едната на северния бряг беше вдигната под скалистия нос, с намръщената зад нея Червена цитадела; основата на противоположната й на южния бряг беше във водата. „Изровили са ров през брега“, веднага разбра той. Това щеше да затрудни щурма на кулата. На нападателите щеше да се наложи да газят през водата или да градят понтон през малкия канал. Станис беше поставил долу стрелци, за да обстрелват защитниците, ако някой безразсъдно покаже глава над бойниците, но иначе не беше се престарал.

Нещо проблесна ниско долу, където водата се завихряше около основата на кулата. „Веригата… и въпреки това не са затворили реката. Защо?“

Сигурно щеше да отгатне и това, но не остана време за мислене. От първите кораби се разнесе вик и бойните рогове засвириха отново: врагът беше пред тях.

Между фучащите в бързия ритъм гребла на „Скиптър“ и „Вяра“ Давос видя тънка линия галери, изпъната пряко на реката. Слънцето блестеше от позлатата по корпусите им. Познаваше тези кораби не по-малко от своите. Докато беше контрабандист, винаги се беше чувствал по-сигурно, знаейки дали изпънатото платно на хоризонта издава бърз или бавен кораб и дали капитанът му е жаден за слава младок или старец, дослужващ дните си.

Бойните рогове пак зареваха.

— Скорост за бой — изрева Давос. Откъм левия и десния борд чу как Дейл и Алард повториха командата. Барабаните забиха яростно, греблата се вдигаха и падаха и „Черна Бета“ се понесе устремно напред. Когато се озърна към „Привидение“, Дейл му отдаде чест. „Риба меч“ отново се засуети и се люшна в тромаво усилие да догони по-малките кораби от двете си страни; иначе линията си остана права като стена от щитове.

Реката, която изглеждаше тясна отдалече, сега се разтегли широка като море, но градът също доби гигантски измерения. Навъсена на високия хълм на Егон, Червената цитадела държеше под контрол подстъпите. Увенчаните й с желязо бойници, масивните кули и дебелите червени стени й придаваха вид на разгневен звяр, изправен на задните си лапи над реката и улиците. Брегът, над който се издигаше, беше стръмен и скалист, покрит с лишеи и трънливи дървета. Флотата трябваше бързо да премине под замъка и да стигне до пристанището и града зад него.

Първата линия вече навлезе в руслото на реката, но вражеските галери поеха назад. „Искат да ни привлекат… Искат да се натикаме близо, да се сбием, да не можем да се развърнем по фланговете… и с тази верига зад нас.“ Закрачи по палубата, изпънал врат да види по-добре флотата на Джофри. „Играчките на момчето“, видя той, включваха тежкия „Божия милост“, стария и бавен „Принц Емон“, „Копринената лейди“ и сестра й — „Позорът на лейди“, „Див вятър“, „Кралски десант“, „Бял рогач“, „Пика“, „Морско цвете“. Но къде беше „Лъвска звезда“? Защо никъде не се виждаше красивата „Лейди Лиана“, наречена така от крал Робърт в чест на девицата, която бе обичал и загубил? И къде беше „Чукът на крал Робърт“? Той беше най-голямата бойна галера в кралския флот, четиристотин гребла, единственият кораб, способен да надвие „Ярост“. По всички правила те трябваше да оформят ядрото на отбраната им.

Давос усещаше, че тук има някакъв капан, но не забеляза никакъв вражески съд да се понася зад тях, само армадата на Станис Баратеон — прави редици, проснали се до хоризонта. „Дали няма да вдигнат веригата и да ни разполовят?“ Не виждаше какво би помогнало това. Оставените в залива кораби пак щяха да могат да пренасят мъже северно от града; бавно прехвърляне, но по-сигурно.

От бойниците на замъка се вдигна в полет ято бляскави оранжеви птици, гърнета с горящ катран, които описаха дъга над реката, оставяйки след себе си огнена диря. Водите погълнаха повечето, но няколко улучиха палубите на галери в първата бойна линия и когато се разбиха, пръснаха огъня си. По палубата на „Кралица Алисан“ се разтичаха войници и той видя, че от три места по „Драконово проклятие“ се вдигна пушилка. От планшира на „Котка“ един войник рухна върху греблата и потъна. „Първият загинал днес — помисли Давос. — Но няма да е последният.“

По бойниците на Червената цитадела се вееха знамената на момчето крал: коронованият елен на Баратеон на златно поле, лъвът на Ланистър на поле от пурпур. Полетяха нови гърнета с катран. Давос чу мъжките писъци, когато огънят обхвана „Дръзкия“. Гребците му долу бяха в безопасност, защитени от палубата над тях, но войниците, струпани горе, нямаха този късмет. Точно според опасенията му, крилото на десния борд щеше да поеме всички щети. „Скоро ще дойде и нашият ред“ — напомни си той. „Черна Бета“, шеста в редицата откъм северния бряг, беше съвсем в обхвата на огнените гърнета. Вдясно от него оставаха само „Лейди Маря“ на Алард, тромавият „Риба меч“ — вече толкова назад, че оставаше по-скоро в третата, отколкото във втората линия — и „Благочестие“, „Молитва“ и „Вяра“, на които в крайно уязвимите им позиции щеше да им потрябва цялата възможна намеса на боговете.

Когато и втората линия навлезе между двете нови близначни кули, Давос ги огледа внимателно. Успя да види три брънки от огромна верига, поклащаща се от дупка, не по-голяма от мъжка глава, и изчезваща дълбоко под водата. Кулите имаха по една врата, разположена на цели двадесет стъпки над основата. Лъкометците от покрива на северната кула обстрелваха отгоре „Молитва“ и „Вяра“. Стрелците на „Вяра“ отвърнаха на стрелбата и Давос чу как един от мъжете на кулата изрева, когато го улучиха.

— Сир. — Синът му Матос бе застанал до лакътя му. — Шлемът ви. — Давос го взе с две ръце и го нахлузи на главата си. Шлемът беше без забрало. Давос не понасяше нещо да му пречи да гледа.