През черния дим и бушуващия зелен огън Давос зърна ято малки лодки, понесени от течението надолу по реката: бъркотия от салове, баржи и лодки, които изглеждаха толкова прогнили, че беше чудно как изобщо се задържат над водата. Миришеше на отчаян ход — такъв нанос от дървени парчетии не можеше да наклони везните на една битка, можеше само да затрудни настъплението им. Забеляза, че бойните линии са безнадеждно разкъсани. Откъм левия борд „Лорд Стефон“, „Дрипавата Дженна“ и „Бързият меч“ бяха пробили и се носеха нагоре по реката. Дясното крило обаче се беше вплело в жестока схватка с противника, а центърът се бе разбил под каменната канонада на катапултите, някои от капитаните бяха обърнали назад по течението, други завъртаха на ляв борд, каквото и да е, само да избягат опустошителния дъжд. „Ярост“ беше провесил кърмовия катапулт, за да отвърна с огън към града, но не му стигаше обхват — буретата с катран се разбиваха под стените. „Скиптър“ беше изгубил повечето си гребла, а „Вярната“ беше пробита с таран и вече се накланяше. Той прекара „Черната Бета“ между тях и забърса странично позлатената баржа за забавления на кралица Церсей, този път натоварена с войници вместо със сладки блюда. Сблъсъкът попиля дузина от тях в реката, където стрелците на „Бета“ ги избиха.

Викът на Матос го предупреди за опасността откъм левия борд. Една от галерите на Ланистър идваше за таран.

— Силно на десен борд! — извика Давос.

Хората му завъртяха галерата така, че да посрещне с носа си връхлитащия „Бял рогач“. За миг Давос се уплаши, че времето няма да му стигне, че ще го потопят, но течението помогна на „Черната Бета“ да обърне и когато дойде сблъсъкът, ударът беше само страничен, двата корпуса изстъргаха един в друг и греблата на корабите се потрошиха. Парче дърво профуча покрай главата му, остро като копие. Давос примижа.

— Абордаж! — изрева той. Замятаха въжета и куки. Той извади късия меч и ги поведе сам в щурма.

Екипажът на „Рогача“ ги посрещна, но бойците на „Черната Бета“ го пометоха като стоманена вълна. Давос си запробива с бой път, озъртайки се за капитана, но докато стигне до него, той бе мъртъв. Докато стоеше над трупа, някой го улучи отзад с брадвата си, но късият шлем пое удара и черепът му само изкънтя, вместо да се разполови. Зашеметен, той се срина на палубата. Нападателят скочи отгоре му. Давос стисна меча си с две ръце и го заби в корема му.

Един от екипажа му го изправи на крака.

— Сир капитан, „Рогачът“ е наш.

Давос се огледа и се увери, че е вярно. Повечето от противниците им бяха мъртви, умираха или се предаваха. Той свали шлема, изтри кръвта от лицето си и тръгна обратно към своя кораб, стъпвайки предпазливо по хлъзгавите и осеяни с вътрешностите на разпрани мъже дъски. Матос му подаде ръка да му помогне да се прехвърли през перилото.

През тези няколко мига „Черната Бета“ и прилепеният към нея „Бял рогач“ бяха като спокойното око в центъра на бурята. „Кралица Алисан“ и „Копринената лейди“, все така залепнали една за друга, се влачеха надолу по течението, мъкнейки останките от „Позора на лейди“ сред бушуващия зелен пъкъл. Една от мирските галери се беше натресла в тях и сега пламъците вече обхващаха и нея. „Котка“ се носеше към мъжете, опразващи бързо потъващия „Дръзки“. Капитанът на „Драконова гибел“ го беше набутал между два кея, откъсвайки дъното му, и екипажът му се изсипваше на брега със стрелците и пехотинците, за да се включи в щурма на стените. Пробитият с таран „Червен гарван“ бавно се накланяше. „Еленът на морето“ се бореше отчаяно както с пламъците, така и с връхлитащите на абордаж врагове, но над „Верни“ на Джофри се вееше флага с пламтящото сърце. „Ярост“, чийто могъщ нос беше разбит от огромен камък, се беше вплел в битка с „Божия милост“. Давос видя как „Гордостта на Дрифтмарк“ на лорд Веларион влезе между два речни бързохода на Ланистър, преобърна единия и подпали другия с огнени стрели. По южния бряг рицарите водеха конете си на баржите и гемиите, а някои от по-малките галери вече бяха готови да тръгнат, натоварени до изнемога с пехота. Трябваше да се промъкват предпазливо между потъващите кораби и петната адски огън, стелещи се по течението. Целият флот на крал Станис вече беше в реката, освен корабите на лисенеца Саладор Саан. Много скоро щяха да овладеят Черна вода. „Сир Имри ще си получи тази победа — помисли Давос, — и Станис ще прехвърли на другия бряг своята армия, но богове милостиви, цената на това…“

— Сир капитан! — Матос го докосна по рамото.

Беше „Риба меч“ — двата й реда гребла се вдигаха и падаха. Така и не беше свалила платната и някое гърне с катран я беше улучило в такелажа. Пред очите на Давос пламъците плъзнаха по въжетата и корабът се понесе като огромна главня от жълт огън. Грозният железен таран с форма на рибата, чието име носеше, пореше водната повърхност пред него. Право напред, понесена по течението към „Риба меч“ и предлагаща сякаш изкусително тлъста плячка, се поклащаше една от гнилите коруби на Ланистър, потънала почти до перилата. Между двата й борда се изливаше мазна зелена кръв.

Сърцето на Давос Държеливия спря да бие.

— Не! — промълви той.

В рева и трясъка ни битката никой не го чу, освен Матос. Във всеки случай капитанът на „Риба меч“ определено не го чу, решен на всяка цена и той да прободе нещо с тарана си. „Риба меч“ тръгна на бойна скорост, а Давос вдигна посечената си ръка и стисна кожената кесийка, в която държеше костите от пръстите си.

Със скърцане, пращене и трясък „Риба меч“ с един удар разцепи гнилата коруба. Тя се пръсна като презрял плод, но едва ли някога плод беше издавал този разкъсващ ушите дървен писък. Давос видя как от вътрешността се заизлива зеленото от хиляди счупени делви — отрова от червата на умиращ звяр, лъскава, блестяща, плъзна се по речната повърхност…

— Пълен назад! — изрева той. — Назад. Махайте се от нея, пълен назад, назад! — Срязаха въжетата и палубата поднесе под краката му и „Черната Бета“ се изтръгна от плена на „Белия рогач“. Греблата й забиха във водата.

После чу едно късо и рязко „вуффф“, сякаш някой духна в ухото му. Последва ревът, палубата изчезна под него, черна вода го шибна в лицето, напълни носа и устата му. Давеше се и потъваше. Объркан къде е долу и къде — горе, Давос заблъска в паника е ръце и крака, докато не изплува на повърхността. Изплю вода, пое въздух, сграбчи с две ръце някаква греда и се задържа.

„Риба меч“ и гнилият корпус бяха изчезнали. Около него цапаха давещи се мъже, вкопчени в пушещи дървени отломки. По водата се вихреше висок двадесет стъпки демон от зелен пламък с дузина ръце, всяка от които стискаше камшик, и каквото докоснеше, лумваше в пламъци. Давос видя, че „Черната Бета“ гори, както и „Бял рогач“ и „Верни“ от двете й страни. „Благочестие“, „Котка“, „Вещица“, „Вярност“, „Ярост“ — всички се бяха взривили, „Кралски десант“ и „Божия милост“ също — демонът беше изял и своите. Бляскавата „Гордост на Дрифтмарк“ на лорд Веларион се мъчеше да обърне, но демонът докосна лениво със зеления си пръст сребристите гребла и те лумнаха като натопени във восък фитили. За миг галерата сякаш погали реката с два реда дълги ярки факли.

Течението го завъртя и той зарита, за да избегне носещото се към него огнено петно. „Синовете ми“ — помисли Давос, но нямаше как да ги потърси сред бушуващия хаос. Към него се носеше друга гнила коруба, натежала от товара си от адски огън. Самата Черна вода сякаш беше кипнала в коритото си и димът от горящи греди и горящи хора, и парчета от изгорели кораби изпълваха въздуха.

„Завлича ме към залива.“ Там щеше да е също толкова зле; трябваше някак да се добере до брега, беше добър плувец. Галерите на Саладор Саан също щяха да са отвън в залива, сир Имри му беше заповядал да остане в тила…

И тогава въртопът го превъртя отново, с лице към залива, и Давос видя какво го чака надолу.

„Веригата. Богове милостиви, вдигнали са веригата.“

Там, където реката се уширяваше, за да се влее в залива Черна вода, веригата се беше изпънала на две-три стъпки над водата. Няколко галери вече се бяха натресли в нея и течението тласкаше други към тях. Почти всички бяха в пламъци, останалите също скоро щяха да пламнат. Давос успя да различи шарените корпуси на корабите на Саладор Саан отвъд, но разбра, че никога няма да ги достигне. Между него и тях се беше изпънала стена от нажежена до червено стомана, горящо дърво и вихрещ се в бесния си танц зелен пламък. Устието на Черна вода се беше превърнало в устие към ада.