Вера се поколеба. Щеше ли да навреди, ако им кажеше? Всъщност така би им помогнала да разберат какво напрежение е преживял Озбърн, би ги убедила, че той само е искал да разпита Канарак и не е имал нищо общо със стрелбата. Но от друга страна полицията бе открила сукцинилхолина в хотелската стая. Ако им кажеше, че Канарак е убил бащата на Озбърн, вместо да проявят съчувствие, те веднага щяха да заподозрат план за отмъщение. А ако свържеха тази мисъл с препарата и откриеха за какво служи, можеха да прегледат отново трупа и да открият следи от спринцовките.

Засега Озбърн бе само беглец, но ако нещо ги насочеше обратно към трупа и убожданията, вероятно щяха да го обвинят в опит за убийство.

— Не — каза тя най-сетне. — Нямам представа.

— Ами реката? — не отстъпваше Маквей.

— Не ви разбирам.

— Какво са търсили там Озбърн и Албърт Мериман?

Лебрюн гледаше отчаяно и Вера би могла да потърси помощ от него, но не го направи.

— Както вече ви казах, мистър Маквей, нямам представа.

Шейсет секунди по-късно Вера ги изпрати до вратата и заключи. Като се върна в хола, тя изгаси лампите и пристъпи към прозореца. Видя ги как излизат и тръгват към белия форд, паркиран до отсрещния тротоар. Качиха се, затвориха вратите и потеглиха. Когато колата се отдалечи, тя въздъхна дълбоко. Тази вечер за втори път лъжеше полицията.

Джоана лежеше разтреперана в мрака. Никога не си бе представяла, че сексът може да бъде такъв. Какво бе изпитала, какво изпитваше и сега! Паскал Фон Холден бе излязъл преди час, но мъжкият му мирис на пот и одеколон още обгръщаше нейното тяло и тя не искаше да го загуби. Опита да си спомни как бе станало всичко. Как нещата се нижеха едно подир друго.

Когато яхтата акостира, мъжете със смокинги отидоха да проверят дали мостът е сложен и дали лимузината на Елтон Либаргер чака до него. След танца с Паскал Джоана бе побързала да съобщи на мистър Либаргер добрата новина, че остава, за да продължи терапията.

Когато застана до него, той й направи знак да дръпне количката му настрани. Тя погледна към Фон Холден, който чакаше отвън на палубата. Не искаше да го напуска нито за миг, но той кимна с усмивка и Джоана хвана дръжките на количката. След като се отдалечиха от групата, Либаргер внезапно посегна и я стисна за ръката. Изглеждаше изморен, объркан, даже мъничко изплашен. Тя се усмихна окуражаващо и обясни, че ще остане още малко, за да му помогне да свикне с новото обкръжение. В този момент той я дръпна към себе си и отново зададе познатия въпрос:

— Къде е семейството ми? Къде е моето семейство?

— Всички са тук, мистър Либаргер. Посрещнаха ви на летището. И тази вечер са тук, мистър Либаргер, около вас. Вече сте си у дома, в Швейцария.

— Не! — натърти той, като я гледаше гневно. — Не! Моето семейство. Къде е?

Внезапно мъжете със смокинги се появиха на палубата. Време бе да качат мистър Либаргер в колата. Тя му каза да тръгне с тях без да се тревожи и обеща, че утре ще поговорят пак.

Докато гледаха как мъжете спускат Либаргер по мостчето и му помагат да седне в лимузината, Фон Холден я прегърна през рамото. Подхвърли, че сигурно е много изморена. Часовата разлика с Ню Мексико не се преодолява лесно.

— Да, така е — усмихна се тя, благодарна за грижата.

— Може ли да ви придружа до хотела?

— Да. Много мило от ваша страна. Благодаря.

Никога не бе срещала тъй искрен, сърдечен и нежен човек.

След това смътно си припомняше обратния път по магистралата към Цюрих. В паметта й изплуваха разноцветни светлини и тя си спомни как Фон Холден спомена, че утре щял да й прати кола, за да се прехвърли в имението на Либаргер.

Кой знае защо, най-ясен бе споменът как отвори вратата на хотелската стая, после Фон Холден взе ключа и заключи отвътре. Помогна й да свали мантото и внимателно го закачи в гардероба. После се завъртя и двамата пристъпиха един срещу друг през мрака. Усети устните му върху своите. Нежни и в същото време могъщи.

Спомняше си как той я съблече и целуна гърдите й една след друга. В мекия пръстен на устните му връхчетата им ставаха по-твърди от когато и да било. После той я вдигна на ръце и я сложи върху леглото. Без да я изпуска от поглед, започна да се съблича. Бавно, сладострастно. Връзката, сакото, обувките, чорапите, ризата. Косъмчетата по мускулестите му гърди бяха руси като косата. При тази гледка Джоана усети как се навлажнява, гърдите й се напрягаха до болка. Не искаше, смяташе го за грубо и неприлично, но очите й неволно се приковаха в ръцете му, докато той разкопчаваше колана и бавно сваляше ципа на панталона си.

Изведнъж Джоана отметна глава и се разсмя в тъмнината. Беше сама, но продължаваше да се смее буйно и дрезгаво. Не я интересуваше, че някой може да чуе в съседната стая. Тази вечер бе видяла на живо старата неприлична шега, която си шушукаха момичетата в гимназията.

„Мъжете биват три размера. Малък, среден и ОЛЕЛЕ БОЖЕ!“

Париж, 3:30 след полунощ

Същият хотел, същата стая, същият часовник както предния път.

Щрак.

3:31

Все по същото време го спохождаха тия мисли — три и половина плюс-минус двайсет минути. Маквей беше изтощен, но не можеше да заспи. Мислите го изморяваха до болка, но мозъкът му нямаше бутон за изключване. Или ако бе имал, този бутон бе изчезнал в далечния ден, когато за пръв път видя труп с пръсната глава на една кална уличка. Оттогава милионите подробности, които могат да отведат от жертвата до убиеца, го поддържаха в непрестанно напрежение.

Лебрюн бе пратил свои хора да потърсят следите на Озбърн на гара Монпарнас. Труд на вятъра, откровено бе заявил Маквей. Вера Монере лъжеше, че е оставила Озбърн на гарата. Беше го отвела другаде и знаеше точно къде е в момента.

Беше предложил на сутринта да се върнат и да й кажат, че предпочитат да продължат разговора в управлението. Официалната стая за разпити често постигаше истински чудеса и с най-мълчаливите свидетели.

Лебрюн бе отвърнал с категоричен отказ. Можеха да подозират Озбърн в каквото си искат, но приятелката на министър-председателя не бе обвинена в убийство!

Напрегнат до краен предел, Маквей бавно бе преброил до десет, преди да предложи нов вариант — детектор на лъжата. Приборът не бе в състояние да изтръгне истината от свидетеля, но създаваше добра емоционална обстановка за разпит веднага след тестовете. Особено ако изследването се води старателно, а заподозреният е малко нервен, както става в повечето случаи.

Но Лебрюн пак бе отказал и в крайна сметка Маквей не бе успял да изкопчи друго, освен съгласие за наблюдение в срок от трийсет и шест часа. А дори и това не беше сигурно, защото струваше скъпо и Лебрюн трябваше да изрови отнякъде три двойки цивилни полицаи, които да я следят непрекъснато за денонощие и половина.

Щрак.

Този път Маквей не погледна часовника. Изгаси лампата, легна си в тъмното и се загледа в неясните сенки по тавана. Питаше се дали изобщо го интересува някой от всички тия хора: Вера Монере, Озбърн, онзи незнаен „висок мъж“, за който твърдяха, че е убил Албърт Мериман и ранил Озбърн, замразените обезглавени трупове и замразената глава, която някой невидим, свръхмодерен доктор Франкенщайн се опитваше да присади. Слабо го засягаше и възможността този доктор да се окаже самият Озбърн, защото в момента Маквей изпитваше подчертан интерес само към едно нещо — съня — и се питаше кога ли ще дойде.

Щрак.

Четири часа по-късно, седнал зад волана на бежовия опел, Маквей караше към крайбрежния парк. Утрото беше ясно и му се наложи да спусне козирката, за да засенчи слънчевия блясък, докато пътуваше покрай Сена, дебнейки за отклонението. Не си спомняше дали е успял да заспи.

Пет минути по-късно той разпозна групичката дървета край входа на парка. Зави нататък и спря. По цялата обиколка на тревистото поле минаваше кален път, ограден с дървета, в чиито корони вече жълтееха първите есенни листа. Върху влажната земя личаха следи от автомобил, навлязъл в парка и напуснал по същия път.