Миризмата постепенно се засилваше, докато кристалчетата във вентилационната система попадаха върху памучни тампони, напоени с дестилирана вода и киселина, които ги превръщаха в смъртоносен газ.

Хората като по сигнал се отдръпнаха от вентилационните отвори. Притиснати към стените, един към друг, дори към блокираните стоманени врати, те гледаха с безмълвно изумление нагоре към решетките, укрити тъй изкусно между позлатата и мраморните плочи на старинната зала.

Чакаха да умрат. Но нито един от тях не вярваше в това. Нима бе възможно? Как можеха да умрат най-влиятелните граждани на Германия, отрупани със скъпоценности, чиято стойност би могла цяла година да храни половината свят? Как бе възможно въпреки цялата си армия от телохранители да се окажат пленени в една от най-знаменитите сгради на страната и да чакат ужасна смърт от задушаване?

Възмутително. Невъзможно. Нелепо.

— Es ist ein Streich!54 — разсмя се Ханс Дабриц. — Ein Streich!

Наоколо се разсмяха и други. Едуард се върна на място и вдигна чашата си.

— Zu Elton Lybarger!55 — извика той. — Zu Elton Lybarger!

— Zu Elton Lybarger! — надигна чаша Ута Баур.

Изправен на подиума, Елтон Либаргер гледаше как Конрад и Маргарете Пайпер, Гертруде Бирман, Рудолф Кес, Хенрик Щайнер и Густав Дортмунд се връщат към масите и надигат чаши.

— Zu Elton Lybarger! — прокънтя из Златната галерия задружната им наздравица.

И изведнъж се започна.

Внезапно Ута Баур отметна глава назад и рухна на пода, разтърсвана от гърчове. В другия край на залата се свлече Маргарете Пайпер. Падайки, тя нададе отчаян вопъл, сгърчи се и мускулите й заподскачаха, сякаш я разтърсваше ток с напрежение петдесет хиляди волта, или като че под кожата бясно се самоизяждаха безброй дребни насекоми.

Онези, които все още можеха, се втурнаха едновременно към главния изход. Драскаха, тъпчеха падналите, блъскаха масивната метална врата и изящната дърворезба около нея. Задъхваха се. Крещяха за милост. Впиваха нокти, пръсти, дори златни часовници в неподатливия метал с надеждата някак да го пробият. Ударите на рамене, юмруци, подметки кънтяха отново и отново, докато един по един всички рухнаха в ужасяващи конвулсии.

Елтон Либаргер умря последен. Седнал на един стол в центъра на залата, той безучастно гледаше всеобщата гибел около себе си. Най-сетне бе разбрал, както всички останали, че това е възмездие. Бяха позволили да се случи, защото не вярваха, че е възможно. А когато най-после повярваха, вече бе твърде късно. Също както в лагерите на смъртта.

— Треблинка. Гелно. Собибор — изрече Либаргер, когато газът започна да го надвива. — Белзен, Майданек… — Изведнъж ръцете му затрепераха и той вдъхна дълбоко. Главата му се отметна назад, очите му станаха безжизнени. — Аушвиц, Биркенау… — прошепна той. — Аушвиц, Биркенау…

Ремер нямаше представа какво може да очаква, когато заедно с двамата полицаи от БКА спря в двора на Шарлотенбург и изскочи от колата. Насреща им веднага дотичаха неколцина униформени пазачи.

— Пак сме ние — каза той, размаха полицейската си карта и се втурна към главния вход.

Знаеше само едно: че засега Маквей и Озбърн не са излезли от двореца. В най-добрия случай щеше да се окаже, че Маквей и Шол все още се борят за надмощие. Или пък армията от адвокати вече бе пристигнала и Маквей отчаяно се нуждаеше от помощ.

В този момент избухна първата запалителна бомба. Ремер, двамата полицаи и пазачите се проснаха на паважа под дъжд от тухли и камъни. Веднага след това отекнаха още десетина експлозии. Една след друга. Като някакъв фантастичен фойерверк те обкръжиха цялата горна част на двореца откъм Златната галерия. Тласкайки стените навътре, експлозиите подпалиха десетки газови горелки, прикрити в позлатените цокли на залата и апартаментите над нея.

Маквей дръпна вратата с всичка сила, за да изблъска настрани трупа на Гьоц. От лавиците наоколо се сипеха книги, по пода се разбиваше с трясък скъпоценен порцелан от XVIII век. Опъна още веднъж и вратата най-сетне се отвори. Насреща му лъхна жарка вълна и той видя, че коридорът и стълбището са обгърнати в пламъци. Затръшна вратата и се завъртя тъкмо навреме, за да види как отвън край фасадата избухва огнена вълна, отрязваща пътя за бягство към градината. После зърна, че Озбърн е коленичил край трупа на Шол и трескаво рови из джобовете му като някакъв обезумял мародер.

— Какво правите, по дяволите? Трябва да изчезваме!

Озбърн не му обърна внимание. Изоставяйки Шол, той се зае със Залетл. Раздираше дрехите му съсредоточено и методично, сякаш пожарът наоколо не съществуваше.

— Озбърн! Те са мъртви! Оставете ги, за Бога!

Маквей се вкопчи в него и се напъна да го изправи на крака. Кръвта на мъртвите се размазваше по ръцете и лицето на Озбърн. Той гледаше безумно, като че сам ги бе убил. Търсеше отговор за смъртта на баща си от единствените хора, които го знаеха. Нищо, че бяха мъртви. Нишката свършваше дотук и вече нямаше накъде да продължи.

Изведнъж някъде горе с оглушителен трясък избухна газова тръба. Огромно пламтящо кълбо плъзна по целия таван. След секунда огненият вихър ги повали на пода, засмуквайки към центъра си всичко в залата. Озбърн изчезна от поглед. Маквей се вкопчи в крака на някаква маса и закри лицето си с лакти. За втори път тази вечер попадаше сред пламъци, но сега пожарът беше хилядократно по-страшен.

— Озбърн! — изкрещя той. — ОЗБЪРН!

Жегата беше непоносима. Обгорялата кожа по лицето му буквално започваше да се изпича. Разреденият въздух сякаш долиташе от нажежена пещ. Непоносима болка прорязваше дробовете му при всяко вдишване.

— Озбърн! — отново извика Маквей.

Пламъците тътнеха като океански прибой. Ревът им заглушаваше всичко друго. Внезапно Маквей усети мирис на горчиви бадеми.

— Цианид! — високо изрече той и в този момент зърна някакво движение. — ОЗБЪРН! ТОВА Е ЦИАНОВ ГАЗ! ОЗБЪРН! ЧУВАТЕ ЛИ?

Не беше Озбърн. Беше жена му Джуди. Тя седеше на верандата пред хижичката край планинското езеро. Зад нея се извисяваха пурпурни върхове, увенчани със снежни шапки. Тревата беше висока и златна, из въздуха летяха дребни мушици. Гледката беше прекрасна и Джуди се усмихваше.

— Джуди? — чу Маквей собствения си глас.

Нечие лице увисна на сантиметри от неговото. Не успя да го разпознае. Очите бяха възпалени, косата обгоряла, кожата приличаше на риба, забравена в тигана.

— Дай ръка! — изкрещя лицето.

Маквей продължаваше да се любува на Джуди.

— Дявол да те вземе! Дай ръка!

Маквей събра сетни сили и посегна напред. Напипа нечия ръка, после чу звън на разбито стъкло. Изведнъж се озова на крака. Някой подложи рамо под мишницата му и двамата заедно се хвърлиха напред през останките от остъклена врата. Сетне видя гъста мъгла и в дробовете му нахлу прохладен въздух.

— Дишай! Дишай дълбоко! Хайде! Дишай, копеле! Не спирай!

Маквей не виждаше нищо, но бе уверен, че това е Озбърн. Знаеше, че е Озбърн. Трябваше да е той. Познаваше гласа му.

Джоана стоеше до прозореца на хотелската стая. Навън Берлин тънеше в мрак под гъстото було на мъглата. Неволно се запита дали самолетът ще може да излети утре сутрин. После мина в банята, изми си зъбите и глътна две хапчета приспивателно.

Нямаше представа защо Залетл тъй внезапно бе променил плановете й. Нито пък защо Фон Холден не бе споменал, че веднага след церемонията ще отпътува заедно с Шол. Това я изпълваше със смут и тя се запита дали не е лъжа.

Кой беше Залетл? Каква власт му даваше правото да командва хора като Фон Холден и Шол? Защо изобщо си бе направил труда да й връчи подарък? За него тя не представляваше нищо повече от дребна твар, буболечка, която може да бъде смазана или пощадена в зависимост от настроението. Този човек беше жесток, безчувствен и Джоана не се съмняваше, че ужасният сексуален експеримент с Елтон Либаргер е измислен от него. Но това нямаше значение. Важен бе само Фон Холден, всичко останало беше като полузабравен сън.