Маквей помълча.

— Мисля, че просто нямаме друг избор.

16:57

Под бледите червеникави лъчи на залязващото слънце сребристата лимузина „Ауди“ отби от Хауптщрасе и спря пред желязната порта на номер 72. Шофьорът отвори страничния прозорец и показа полицейското си удостоверение на човека от охраната.

— Името ми е Шнайдер. Нося съобщение за господин Шол.

От полумрака веднага изникнаха още двама пазачи, единият от които водеше германска овчарка. Помолиха посетителя да излезе от колата и старателно я претърсиха. Пет минути по-късно портата се отвори и Шнайдер подкара към сградата.

Във фоайето го посрещна едър мъж със свинска физиономия, облечен в смокинг.

— Имам съобщение за хер Шол.

— Предайте го на мен.

— Заповядано ми е да говоря лично с хер Шол.

Минаха в малка стая с дъбова ламперия, където телохранителят претърси Шнайдер.

— Не е въоръжен — каза той, когато в стаята влезе още един човек.

Новодошлият беше висок, красив мъж, също облечен в смокинг. Шнайдер веднага разбра, че това е Фон Холден. Стори му се по-млад, отколкото изглеждаше на снимката. Трябва да са връстници с Озбърн, помисли Шнайдер.

— Седнете, моля — каза Фон Холден и излезе през страничната врата.

Десетина минути Шнайдер седя под зоркия поглед на телохранителя. Най-сетне страничната врата се отвори и в стаята влезе Шол, следван от Фон Холден.

— Аз съм Ервин Шол.

Шнайдер стана от креслото.

— Шнайдер от Бундескриминаламт. За съжаление хер Маквей е възпрепятстван да дойде. Помоли ме да се извиня от негово име и да ви запитам дали има друга възможност за среща.

— Съжалявам — отсече Шол. — Тази вечер отлитам за Буенос Айрес.

— Жалко.

Шнайдер помълча, опитвайки да прецени събеседника си.

— И без това разполагах с твърде малко време. Маквей знаеше.

— Разбирам. Приемете още веднъж нашите извинения.

Шнайдер леко се поклони и тръгна към изхода.

Малко по-късно желязната порта се отвори и той изкара колата на Хауптщрасе. Бяха му заръчали да се опита да види Либаргер или жената от снимката. Но не бе видял нищо освен фоайето и малката приемна. Шол се бе отнесъл към него с пълно безразличие. Фон Холден се държеше любезно и нищо повече. Двамата се оказаха на място в уговорения час и по всичко личеше, че са очаквали срещата. Това означаваше, че вероятно не знаят за Каду. Шнайдер облекчено въздъхна. Може би нямаше да има засада.

От пръв поглед Шол изглеждаше просто бодър старец, свикнал на безпрекословно подчинение. И все пак имаше нещо странно — не толкова мрежата от дълбоки драскотини по лявата му китка, колкото гордостта, с която ги излагаше на показ, сякаш искаше да каже: на мое място всеки друг би изпитвал болка и би търсил съчувствие; аз обаче изпитвам наслада, която вие никога не ще разберете.

Потеглиха с две коли. Нобъл и Ремер бяха с мерцедеса. Озбърн караше бял форд, а Маквей седеше до него. Около хотела вече чакаха още две коли на БКА — в едната бяха опитните инспектори Келерман и Зайденберг, в другата Литбарски и младолик полицай на име Холт. Първата двойка наблюдаваше сградата откъм задната страна, втората чакаше срещу входа. Келерман и Зайденберг вече бяха проверили малката бакалия, откъдето идваше обаждането на Каду. Собственикът успя да си припомни, че човек с подобно описание наистина е използвал телефона. Бил сам и излязъл веднага след разговора.

Ремер отби към тротоара и изключи фаровете.

— Продължете до ъгъла и намерете място за паркиране — каза Маквей на Озбърн.

Малкият хотел „Борггреве“ се намираше на една мрачна уличка северозападно от Зоологическата градина. Четириетажната сграда заемаше пространство от около двайсет и пет метра между два по-високи жилищни блока. Изглеждаше стара и доста занемарена. Стая 412, бе казал Каду. На-горният етаж, в дъното.

Озбърн зави зад ъгъла и паркира до бяла алфа-ромео. Маквей разкопча сакото си, измъкна револвера и провери дали е зареден.

— Не обичам да ме лъжат — каза той.

Досега не бе обелил нито дума за признанието на Озбърн във видеозалата. Споменаваше за това само защото искаше да напомни, че е господар на положението.

Озбърн го изгледа мрачно.

— Нали не са убили вашия баща…

Нямаше намерение да се извинява или да отстъпва. Все още се сърдеше на Маквей за начина, по който го бе използвал с надеждата да изкопчи нещо от Вера. И беше просто вбесен от полицейското отношение към нея. Цялата тази история с Вера — потресаващото вълнение от възможността да я види, да я докосне — бе разсеяла и последните му съмнения. Вече осъзнаваше пределно ясно в какъв лабиринт от емоции го е тласнал животът. Срещата с Вера при тия трагични обстоятелства бе опростила всичко и сега той знаеше кое е най-важно. Преди дори да се замисли коя е тя и какво означава за него, трябваше да получи отговор от Шол. Затова нямаше да се извини на Маквей. В този момент двамата бяха или равни, или напълно чужди един за друг.

— Чака ни дълга нощ, докторе, много нещо има да се случи. Нали знаете приказката за жабата и гьола… — Маквей прибра револвера, вдигна радиостанцията от седалката и натисна бутона. — Ремер?

— Чувам те, Маквей — долетя ясно гласът на Ремер.

— Всички ли са на линия?

— Ja.

— Кажи им, че не знаем какво е положението, затова да си опичат ума.

Чуха как Ремер предава съобщението на немски, после Маквей отвори жабката. Извади автоматичния CZ и го подаде на Озбърн.

— Заключете вратите и стойте на тъмно.

Той изгледа втренчено Озбърн и излезе на тротоара. В купето нахлу студен въздух, после вратата хлопна и Маквей се отдалечи. В огледалото Озбърн го видя как разкопчава сакото си и изчезва зад ъгъла. Улицата опустя.

Зад хотел „Борггреве“ имаше тясна уличка, засенчена от короните на стари дървета. От другата й страна се издигаха само жилищни блокове. За този сектор отговаряха инспекторите Келерман и Зайденберг. Прикрит в сянката до един контейнер за смет, Келерман наблюдаваше с бинокъл втория прозорец отляво на най-горния етаж. Не виждаше нищо друго, освен че лампата свети. От слушалката в ухото му долетя гласът на Литбарски:

— Келерман, влизаме вътре. Нещо ново?

— Nein — тихо изрече той към миниатюрния микрофон, прикрепен на ревера му.

Келерман погледна настрани и различи масивния силует на Зайденберг край дънера на един дъб. С едрокалибрена пушка в ръцете той наблюдаваше задната врата на хотела.

— И тук нищо — обади се Зайденберг.

В една от големите спални на Хауптщрасе Залетл гледаше как Ерик и Едуард весело си помагат в нагласянето на папийонките. Помисли си, че ако не бяха близнаци, човек би могъл да ги помисли за двойка влюбени хомосексуалисти.

— Как се чувствате? — запита той.

— Добре — веднага се завъртя Ерик и едва не застана мирно.

— Аз също — добави Едуард.

Залетл постоя още малко, после излезе.

На долния етаж той мина по коридора, украсен с великолепна дъбова ламперия и влезе в разкошен хол, където официално облеченият Шол стоеше с чаша коняк в ръката пред разпалената камина. Ута Баур, както винаги в черно, седеше до него и пушеше турска цигара с изящно цигаре.

— Фон Холден е при господин Либаргер — каза Залетл.

— Знам — кимна Шол.

— Жалко, че онзи полицай намеси кардинала…

Шол се усмихна хладно.

— Нищо не бива да ви вълнува освен Ерик, Едуард и господин Либаргер. Тази нощ е наша, добри ми докторе. Изцяло наша. — Внезапно той се загледа настрани. — Не само на живите, но и на онези мъртви, които имаха вярата, дързостта и себеотрицанието да започнат. От тяхно име днес ще изпитаме всичко, ще се насладим на допира до бъдещето. — Шол погледна Залетл право в очите. — И нищо, добри ми докторе, не ще ни го отнеме.

— Ключа от стая 412, ако обичате — обърна се Ремер на немски към дежурната.